Навлизаме в нов етап, когато относително неголеми децентрализирани групи могат реално да влияят върху политическата конфигурация

Ако отвращението от политическите партии нарасне и хората продължат да гласуват все по-малко, феноменът Величие ще се мултиплицира

Не бива да забравяме, че негласуването е легитимно поведение на избирателите - това не прави изборите невалидни

Рекордно ниската избирателна активност по време на извънредните вътрешни парламентарни избори и изборите за европарламент шокира наблюдателите и българската общественост. Много политици и анализатори повдигат въпроса за легитимността на избрания парламент и за бъдещето на демокрацията у нас. И действително, ако за партията-победителка са гласували 8-9 процента от имащите право на глас, то очевидно тя не представлява по-голямата част от българското население.

Ниската избирателна активност се обяснява с отсъствието на политически партии, отразяващи интересите на значителна част от избирателите, политическите скандали, корупцията и т.н. Нито едно от тези обяснения не е задоволително.
Не бива да забравяме също така, че негласуването е легитимно поведение на избирателите. Това не прави изборите невалидни. Негласувалите доброволно се отказват от правото си на глас, с което прехвърлят отговорността върху гласувалите.

Тъй като човешкото поведение все пак би следвало да има разумно обяснение, трябва да си зададем въпроса, дали негласуването е рационално и разбираемо от някаква гледна точка.

Стандартната икономическа теория изхожда именно от това, че да се гласува е нерационално. За всеки индивид гласуването е разход на време и ресурси. От друга страна, ако всички гласуват, то всеки отделен глас не променя резултата. Това означава, че всеки гласуващ изразходва определени ресурси, срещу които не получава нищо, тъй като отделният индивид не може да промени политическата конфигурация.

Тези разсъждения обаче водят до парадокс. Ако никой не гласува, а само един отделно взет индивид реализира своето право на глас, то именно той решава изхода от гласуването, тъй като обществото доброволно е прехвърлило тази възможност върху него.

Този резултат съвпада с изводите на теорията за колективното вземане на решения на нобеловия лауреат Кенет Ероу. Той доказва математически, че при достатъчно разнообразни обществени предпочитания, решение може да се вземе само по диктаторски път, т.е. като предпочитанията на един индивид, наречен диктатор, бъдат наложени на обществото в качеството на колективно решение. Ероу обаче не обяснява по какъв начин обществото може да бъде принудено да приеме решенията на диктатора.

Да се върнем обаче към нашия избирател, който няма рационални основания да гласува. Нека разгледаме полезността от гласуването за отделния индивид като функция от относителния дял на гласуващите. Ако имаме 100% гласуващи и голям брой избиратели, примерно милиони, ползата за индивида от гласуването е нула и дори отрицателна, тъй като той изразходва ресурси, без да получи нищо, тъй като той не влияе на резултата. Това е така, независимо от всякакви обещания за важността и социалната отговорност от гласуването.

С намаляването на дела на гласуващите обаче нещата се променят. Всеки отделен глас обективно има все по-голяма тежест именно вследствие негласуването на част от избирателите. Когато делът на гласуващите е нула, всеки потенциален глас е решаващ и определя политическите резултати за обществото. Тогава всеки един може да се превърне в прословутия диктатор на Ероу. В тази точка полезността от гласуването е безкрайна. Следователно, функцията на полезност от гласуването на отделния избирател нараства от нула до безкрайност.

Същевременно, разходите и отрицателните емоции от гласуването са някаква подвижна, но все пак крайна величина, като тези разходи не зависят от дела на гласуващите и представляват права линия, която се измества нагоре и надолу в зависимост от усещанията на гласуващите. В следствие на това, в някаква точка кривите на полезността и отрицателната полезност от гласуването се пресичат и това определя реалното участие на средния избирател в избирателния процес, т.е. имаме някакъв оптимум, при който полезността и отрицателната полезност са равни. 

Отрицателната полезност от своя страна се определя от разходите на пари и време за гласуване плюс паричния еквивалент от отвращението на избирателя от участващите политически партии. Ползата е паричният еквивалент за отделния индивид от налагането на определен политически дневен ред. Разбира се, отрицателната полезност или условните разходи, както и очакваната полезност за отделните индивиди са различни, но усреднените очаквания определят фактическото участие в изборния процес.

В този ред на мисли, изборите от 9-и юни бележат определена повратна точка в изборния процес. Това е свързано с факта, че ниската избирателна активност рязко повиши полезността от гласуването като възможност отделния индивид, в реална координация с други, свързани с него индивиди, да повлияе реално върху резултатите от изборния процес.

Показателна в този смисъл е появата на партията Величие и нейното влизане в парламента, непредвидено от никоя социологическа агенция.

Победител в тези избори не е нито ГЕРБ, нито дори ръководството на партия Величие. Истинският победител носи странното име Киро Брейка. Именно той е своеобразна персонализация на диктатора на Ероу. Това е така, защото точно последователите на този интернет инфлуенсър се оказаха достатъчни да променят политическата конфигурация в България. Без организирането в интернет, от една страна и без ниската избирателна активност, от друга феноменът Величие не би бил възможен.

Този феномен показва, че навлизаме в нов етап на политическия процес в България, когато относително неголеми взаимодействащи децентрализирани групи могат реално да влияят върху политическата конфигурация.
Ситуацията може да се развие в две направления.

Първо, ако отвращението от политическите партии нарасне и хората продължат да гласуват все по-малко, феноменът Величие ще се мултиплицира. Крайният резултат е въпросният диктатор, дефиниран от Кенет Ероу, който, за съжаление, напомня кошмарната фигура на Адолф Хитлер.

Вторият вариант е значително по-оптимистичен. Феноменът Величие показва нещо положително, а именно, че отделните гласове и децентрализирания координиран вот на групи хора може реално да повлияе върху резултатите от изборите. Това би трябвало да накара повече избиратели да променят своето поведение и да се опитат да предефинират политическия дневен ред на страната, гласувайки. 

Следователно, нашият глас има значение! Коя тенденция ще надделее, предстои да видим.