Руската посланичка засрами българските управляващи, които търсят костите на цар Самуил в Северна Македония и преследват „руската пета колония” у нас

Напоследък непрекъснато укоряваме нашите управляващи, че не са учили, както трябва, науката история. А забравяме, че само преди няколко месеца сами си ги избирахме. Според законите на демокрацията, те представляват моментна снимка на състоянието на българското общество. И макар да е казано, че у вас всеки разбира от футбол, жени и история, това далеч не е така.

Типичен пример са тълкуванията относно произнесеното на 24 май слово на руската посланичка Нейно превъзходителство г-жа Елеонора Митрофанова. Нали сега е модно да се плюят руснаците (както преди – да се величаят!), та веднага се появиха категорични мнения как в словото и нямало и дума за българския принос, а ставало въпрос само за идеите на православието и славянството. Споменато било единствено Първото българско царство, но само като факт, че по това време Кирил и Методий са създали общата ни славянска азбука.

Няма да цитирам цялото слово на Митрофанова, а само важния пасаж:„…Благодарение на подвижническото дело на солунските братя, както и на техните ученици, които се трудили в Охридската и Преславската книжовни школи, целият славянски свят в епохата на Първото българско царство е получил най-ценния дар – собствен алфавит. Климент и Наум Охридски, Горазд, Сава, Ангеларий, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър – днес ние отдаваме почит на всички тях.“

Анализът на съдържанието (content analysis) е научно-изследователски метод в рамките на емпиричните хуманитарни и социални науки за анализиране на текстове в различни формати (писмен текст, глас, изображение, видео, цифров). Методът за анализ на съдържанието се различава от статистическия количествен анализ с качественото изследване на темите, които се проучват. Нека подложим на content analysis въпросния текст на Нейно превъзходителство.

От него преди всичко става ясно, че славянската писменост е дело на братята Кирил и Методий и техните ученици.

Благодарение на последните са създадени Преславската и Охридската книжовна школа, откъдето целия славянски свят получава писменост. Тя се разнася по света от Климент и Наум Охридски, Горазд, Сава, Ангеларий, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър. Първите петима са преките ученици на Кирил и Методий и заедно с тях са канонизирани от нашата църква като Светите седмочисленици. Интересно е, че Руската православна църква чества братята Кирил и Методий отделно, а учениците им се признават за равноапостоли. Българската православна църква пък е определила 27 юли, Деня на успението на св. Климент Охридски, и за Ден на светите Седмочисленици.

Първоначално Митрофанова следва тук руската традиция и отделя Кирил и Методий от петимата им ученика. По-долу в словото си обаче тя говори за славянството и неговите „непоклатими цивилизационни основи, немалка роля във формирането на които са изиграли светите Седмочисленици“. Тук ще цитирам Руската православна енциклопедия „Древо“, според която те са известни като „Собор Болгарских просветителей“. Ergo, както биха казали мъдрите римляни, Нейно превъзходителство признава светите Седмочисленици за български просветители! Тя завършва словото си с думите, че „те са крайъгълният камък на нашия мироглед, убеждения и представи за настоящето и бъдещето.“

Вторият много важен момент в словото на Митрофанова е за това, как целокупното славянство получава „най-ценния дар, азбуката“ от Охридската и Преславската книжовни школи, които са работили „в епохата на Първото българско царство“. Именно тази констатация на посланичката кара някои наши медии да смятат, че тя силно подценява българския принос, споменавайки Първото Българско царство само като хронологически маркер.

Всъщност с това изречение Нейно Превъзходителство е казала всичко. За някои от управляващите днес България, тези думи вероятно не говорят нищо особено. Предполагам, че за тях на картата на Европа от края на IX в. трябва да присъстват традиционните „велики“ сили Франция, Германия, Англия, Русия и т. н. На практика, когато е създадена славянската (разбирай – старобългарската!) писменост, политическата картина няма нищо общо с това. 

Тогава, например, за Киевска Рус има още само легендарни сведения, а Москва ще стане град едва след 500 години. От картата на Стария континент липсва Франция, която се формира като незначително по площ кралство в близките околности на Париж чак при Капетингите в края на Х в. На територията на Англия има десетина малки кралства, тормозени непрекъснато от нашествията на викингите. В днешния си вид Германия се появява чак през ХІХ в., но за дата на създаване мнозина предлагат 2 февруари 962 г., когато източнофранкският крал Ото I е избран за император в Рим и това е началото на Свещената Римска империя на германския народ.

Тази ранносредновековна държава е само един от наследниците на обширната Франкска империя, основана от Карл Велики в 800 г. Именно тази обхващаща Западна Европа империя е граничила с България във втората половина на ІХ в. точно по средата на днешната столица на Унгария, Будапеща. Оттам започвала Българската империя, простирала се между Днепър и средното течение на Дунав, както и от Карпатите почти до подстъпите на Константинопол. И точно там е минавала границата с третата голяма държава на ранносредновековна Европа – Източната Римска империя или Византия.

Ето това блестящо е схванала госпожа Митрофанова, когато говори за епохата на Първото Българско царство, в която живеят Кирил и Методий и техните ученици. Някой от бягалите в часовете по история ще каже – ама то е „царство”, а не „империя”. През 1930 г. в Лондон излиза книгата на един от най-големите английски историци, сър Стивън Рънсиман, под заглавие „История на Първата Българска империя“. Той не допуска честата грешка при преводите на чужди езици, когато титлата „цар“ се предава като „крал“. Историците знаят отлично, че правилният превод на тази титла е imperator, empereur, Kaiser. Това понятие е славянизирана форма от латинската дума сaesar (лат. „цезар“, „цесар“, гр. „кесар”), която обозначава достойнството и самодържавието на римските императори. Според арабския автор от Х в. Ибн Хордадбех с гръцката транскрипция „кесар“ във Византия народът наричал императорите.

В славянската литературна традиция римските и византийските императори са отбелязвани като „цесари“ или „царе“. Ето защо създадената от българите титла „цар“ означава пряко „император“ и тя определя българските владетели чак до края на ХІV в. Но през Х в. могъщият цар Симеон приема направо титлата „василевс“ - гръцкото понятие за всесилния автократор на Римската империя, обхващала целия тогавашен цивилизован свят. А когато в ХVІ в. при Иван Грозни руските владетели най-сетне достигат до царската титла, за цяла Европа тя ще е равносилна на императорската.

Ето защо – „отличен” по история на Нейно превъзходителство г-жа Елеонора Митрофанова. Тя направо засрами българските управляващи, които търсят костите на цар Самуил в Северна Македония и преследват „руската пета колония” у нас. И да не забравяме, че „бащата” на историята Херодот препоръчва на хората именно тази наука като основно знание за човешкото общество!