През 1979 г. прогнозирах разпада на югославската федерация след внимателен анализ на сръбския краен национализъм

Държава, която се гради на основата на омразата към другите, няма бъдеще

Абсурдна е идеята на „работилниците” за скалъпване на „шопска” нация

Повод за настоящата публикация на първо място е желанието ми да поздравя колегата Костадин Филипов за интервюто му с писателя и правозащитника Ким Мехмети, албанец от РСМакедония. То е не само изключително актуално, но и разкрива една потресаваща истина за неистовата омраза, тиражирана в безпрецедентни мащаби от страна на част от политическата и медийна прослойка на Белград срещу всички съседни на Сърбия народи без изключение. Тази политика на ненавист и омраза срещу всичко несръбско е натрапена и на скопските македонисти. Такова хашлашко арогантно ругаене на всичко българско, продължаващо десетилетия, не е водено от нито една държава срещу друга на европейския континент.

Впрочем, трябва да се подчертае, че тази крайно порочна и вредна политика, провеждана от Белград, датира още от появата на малката сръбска държавичка. През 1844 година сръбският държавник Илия Гарашанин в книгата си „Начертаното” е категоричен: Балканският полуостров е отреден от Бог като територия на „великия” сръбски народ. Разбира се „велик” е само в неговата глава, защото в средата на ХIХ век сърбите са най-малобройният народ на полуострова, населяващи само 47 хил. кв. километра. Два пъти по-малко са по площ и население от хърватите и гърците и три пъти по-малобройни от българите, чиято територия надхвърля  225 хил. кв. км.

Още с пръкването на сръбското княжество се откриват и „фабриките” за фалшификация на историята и припознаване като сърби заобикалящите Сърбия съседни народи. Този курс на крайно агресивни териториални претенции е съчетан с грубо обругаване на съседите. Срещу това враждебно поведение и стремеж за заграбване на територии и посърбяване на несръбско население най-остро реагират Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев.

Руско-турската освободителна война от 1877–1878 година се приема като тежък  удар срещу завоевателните планове на сръбските националисти. Освен четирите български области – Ниш, Враня, Лесковац и Пирот, те имат претенции да заграбят и земите до р. Искър и град Ихтиман. Дори вербуват отделни групички сред българските села, които стрелят срещу руските войници, „искайки” присъединяване към Сърбия.

Вбесени от Съединението на Княжество България и Източна Румелия, сръбските националисти решават със сила да осуетят този акт и да заграбят нови български територии. Да, но териториалните им амбиции далеч не съвпадат с военните им възможности. Само благодарение на Австро-Унгария те са спасени от пълен разгром.

Агресивната антибългарска политика е известна на българските управляващи. Защо тогава, в един критичен момент по време на балканските войни и Първата световна война, делегират цялата власт на държавата в ръцете на една крайно неподготвена персона – Фердинанд? Защо българските политици позволяват на този налудничав човек да хвърли цялата българска армия на Тракийския фронт и да остави на сърбите да „освобождават” Македония? А те, новите „освободители”, още със стъпването си във Вардарска Македония, обявяват българското население за сръбско. Макар че според договореността на Балканския съюз, сърбите и гърците приемат, че близо девет десети от територията на Македония принадлежи на България, тъй като населението е българско.

Терорът, репресиите, зверската разправа с българщината във Вардарска Македония, надминават по мащаби и садизъм и най-кървавите периоди на турското робство.

Очевидно, краткото време – около две десетилетия – се оказва недостатъчно българите от повардарието да станат „прави” сърби. Яростната им съпротива показва, че директното посърбяване е доста трудна задача. Затова сръбските националисти се обръщат към „теоретиците” на македонизма Йован Цвиич и Стоян Новакович, които го виждат като преходен етап към сърбизиране.

Изкуственото творение Кралска Югославия показва през Втората световна война, че народи, векове враждуващи помежду си, не могат да съжителстват в една държава. Около две трети от жертвите, които дават гражданите на Югославия, са резултат на междунационални сблъсъци. Това са около 1 200 000 жертви.

Вместо разформироването на Югославия след Втората световна война, геополитическите интереси на победителите във войната налагат нейното запазване. С този акт настъпва нова голгота за несръбските народи в югославската федерация. С най-голяма бруталност и садизъм продължава да се смазва всяка проява на българско национално съзнание и да се налага „изфабрикуваният” нов македонски етнос и скалъпен „македонски” език, представляващ най-груба, деформирана форма на българския, с неумело вмъкнати сръбски букви и думи.

Освен натрапения на българите от Вардарска Македония македонизъм, белградските „работилници” изфабрикуват още няколко нови, непознати на историята етноси. Доста усилия екзалтираните сръбски националисти полагат да заличат хърватите като народ, обявявайки ги за сърби. Този брутален подход провокира една огромна част от хърватите да емигрират.

След като завладяват областта Войводина, населена от столетия с унгарци, белградските „специалисти” по етническите проблеми, решават да откъснат от Унгария това население, наброяващо половин милион, изфабрикувайки му нова национална принадлежност – маджари. Само острата и безкомпромисна реакция на Будапеща осуетява намеренията на „фабрикантите” силово да наложат „маджаризма”.

Идентична е „продукцията” на белградските работилници, които шумно декларират, че албанското население в Косово и Вардарска Македония не е албанско. Това били „шиптари”, които са коренно различни от албанския народ. Замисълът е очевиден – след прекъсване на етническата връзка на албанците от Югославия с албанската държава, процесът на посърбяване на албанците в Косово и Вардарска Македония ще протече несравнимо по-лесно.

След като номерът с „шиптърския” етнос не минава, Слободан Милошевич решава силово да изхвърли албанците от Косово. Резултатът е известен.

Особено „оригинална”, но същевременно абсурдна и налудничава е идеята на „работилниците” за скалъпване на „шопска” нация.  Според тях „шопите” населяват западните части на България, чиято граница се простира до Плевен и Пазарджик. На изток те живеят в източните райони на Сърбия, чиято граница включва и Нишка област. Българските и сръбските шопи според Белград трябва да се обособят в един район, който да бъде включен в границите на Сърбия, защото само тя можела да „гарантира” националните им права.

Очевидно „фабрикантите” разбират, че са прекалили с формирането на „шопски” етнос, пък и същевременно получават остър саркастично-разгромяващ отпор от българските учени, затова на настоящия етап този въпрос е „замразен”.

Колкото и тревожни, изнесените факти трябва да бъдат в центъра на вниманието на съседните на Сърбия народи. За тях следва да се информират и нашите съюзници, които пренебрегват историческото минало на такива народи като българския, а се толерират фалшификаторите на историята.

През 1979 г., в качеството си на завеждащ секция „Югославия” при МВнР, в научно-проучвателен доклад прогнозирах разпада на югославската федерация. Този стряскащ извод направих след внимателен анализ на сръбския краен национализъм, който всъщност е основната причина за взривяването на тази държава. За съжаление неговите носители, избиващи тежък комплекс за малоценност, повече от столетие и половина не проумяват, че дори да заграбят още толкова български, албански, унгарски земи, колкото са обсебили досега, пак няма да станат „велики”. И не с брутална денационализация, а с личните си качества и поведение сърбите спечелват уважение като един достоен народ.

Изявленията на патологичния сръбски националист Симеунович от Белградския университет, според който сърбите са обградени от примитивни съседи, свидетелстват, че „фабриките” за омраза и фалшификации си остават не само много активни, но и на изключително посредствено ниво. „А държава, - според Ким Мехмети, - която се гради на основата на омразата към другите, няма бъдеще”.