Териториалните посегателства на Вашингтон са оправдани с култова статия от 1845 г. , наречена „Анексия“

Точно преди 175 години Тексас стана 28-ият щат на САЩ, като по този начин анулира статута му на независима държава. Това беше финалът на сложна интрига, която се разтегна в продължение на десет години и показа на света новата Америка - такава, която не отчита интересите на другите държави, тъй като смята, че е изключителен център на властта. В случая с Тексас тя плати скъпо за тази вяра. Възможно е това пак да се случи.

Когато западните политици и журналисти говорят за обединението на Русия с Крим, те използват термина „анексиране“, и от руската страна на границата е обичайно да се възмущаваме. Но проблемът може би не е в термина, а в това как се отнасяме към него.

През 1845 г. американският журналист и политик Джон О'Съливан написва получилата голяма известност статия, в която оправдава териториалните посегателства на Вашингтон върху земите на своите съседи, били те индианци, мексиканци или британци. За него САЩ е земята на свободата, поддържана от Господ, и неговият Господ очевидно е искал тази свобода да се разпространи из целия континент. Статията беше наречена „Анексия“.

Това е нещо, с което истинският американец може и трябва да се гордее. Концепцията на О'Съливан получи неофициалното име на "явно предопределение" и след това тази фраза в статията стана крилата. Към нея се обърнаха и когато Вашингтон спря да използва пълноценната анексия като инструмент за своята външна политика, премина към „хуманитарните“ бомбардировки и свалянето на неугодните режими.

Статията идва навреме - за президентството на Джеймс Нокс Полк. Този скромен, честен и удивително трудолюбив човек не притежава ярка харизма и не намира широка популярност сред масите, но той се смята за един от най-добрите президенти в историята на САЩ. Само за 4 години той увеличава територията й с две трети и стига до Тихия океан, което предопредели по-нататъшната мощ на Вашингтон.

Повечето придобивки са трофеи от войната с Мексико, чиято площ американците са намалили наполовина, ръководейки се от това "явно предопределение". И конфликтът им започна с измислен инцидент, като американските войски умишлено прекосяват мексиканската граница, губят 16 души, което дава основание на Полк да обвини своите съседи в нападението и да прокара чрез Конгреса обявяването на война срещу тях - президентът на „държавата на избраните“ обаче не е притежавал това право.

Същата представа за собствената им изключителност накара американците да анулират предишните си обещания. Съгласно договора с Испанската империя - предшественикът на Мексико от южната страна на границата – Вашингтон, се ангажира никога да не претендира за Тексас.

За да бъдем честни, САЩ имаха обективни причини за своето самодоволство - веднъж на 15 години обемът на тяхната икономика се удвоява.

За това помага миграцията, нарастващите цени на памука, активната механизация на труда, най-развитата железопътна мрежа в света и най-високото ниво на грамотност на населението (макар че впоследствие поради гражданската война и вътрешните кризи този показател се влошава).

И накрая, САЩ наистина бяха демокрация - войните и анексиите щяха да започнат много по-рано, ако същият конгрес не се съпротивляваше на това. Един от най-видните противници на Полк в парламента беше бъдещият 16-и президент Ейбрахам Линкълн, който обикновено изпреварва 11-тия (т.е. Полк) в  списъка с „най-добрите“.

А Мексико през тези години не излиза от крайности: бунтове, хунти, революции, войни, бедност.

Младата държава няма ресурси да контролира и да развива декларираните територии, което предопредели сепаратизма на тексасците. Привличайки активно мигранти от Север - от САЩ, мексиканците се надявали да развият тази пуста провинция, но в същото време получават активна „пета колона“.

Процесът на отделянето на Тексас е стартиран от президента Андрю Джаксън, чието лице сега украсява банкнотата от $20. Палачът на индианците и основател на Демократическата партия приветства помощта за Тексаската революция и войната за независимост с хора, пари и оръжия, но го прави неофициално, защото Конгреса е против откритата подкрепа на тексасците.

Показателна е фигурата на първия президент на независимия Тексас и главнокомандващ на Тексаската армия Сам Хюстън, на когото градът е кръстен в самото начало на кариерата му там. Той е бивш губернатор на Тенеси (и Полк някога е заемал този пост) и последовател на Джаксън,  злоупотребява с алкохола и веднъж дори набива един от своите противници конгресмени с бастун. След това трябва да избяга в Мексико, спасявайки се от съдебните пристави, но въпреки това е избран за президент на Тексас под лозунга да го присъедини към САЩ.

Процесът обаче спира и отново заради демокрацията, но този път в Тексас. Жителите на новия щат бързо усещат вкуса на безмитната търговия, а САЩ загубват своята предишна привлекателност, поради опустошителната финансова криза от 1837 г. и репутацията си на „предатели“ - те не подкрепяха тексасците „правилно“ по време на войната. Така президентът Хюстън е сменен от неговия опонент и привърженик на независимостта Мирабо Ламар, който успя да постигне признанавато на Тексас за независима държава от влиятелните европейски сили, включително Великобритания и Франция.

Но с времето кризата стига и до Тексас и той затъва в дългове, които можел да изплати само, ако стане част от САЩ и за това трябва да се разплати със собствените си (или по-точно мексикански) земи. Липсата на пари съживява идеята за „обединяване на две части на американския народ в една държава“, Хюстън се връща на поста президент на Тексас и Джон Тайлър, предшественик на Полк в Белия дом, започва да подготвя анексията от страна на САЩ. Но въпреки това, той е класиран сред най-лошите президенти в историята на Щатите.

Всъщност Тайлър никога не е бил избиран за президент. Той ръководи страната като вицепрезидент при Уилям Харисън, който успява да настине при собствената си встъпителна реч и умира само месец след полагането на клетвата.

Тайлър става известен главно с това, че е имал 15 деца и става единственият глава на САЩ, който е погребан в друга държава (в Конфедеративните Щати на Америка (КЩА) по време на Гражданската война).

Политически неговият живот се мята от една страна на друга през всичките години – бил е с демократите, после с вигите (северняците и предшественици на републиканците). Стига се дотам, че по време на президентството на Тайлър той дори е изключен от партията, а за негов късмет Харисън го избира за вицепрезидент, за да получи гласовете на южняците. Самият той има отлично мнение за своята личност и в анексията на Тексас, на която вигите се противопоставят, той вижда своя своеобразен личен проект, приноса му към историята на Родината, който потомците със сигурност ще оценят.

Потомците обаче не оцениха това, а интригите на Тайлър и Хюстън не постигат целта си. Конгресът отново отхвърля посегателството върху Тексас и променя мнението си едва, когато Полк е избран за президент. Той е активен привърженик на експанзията и победата му като че ли доказва, че идеята е подкрепена от хората, които не се интересуват от страховете на сенаторите.

Едни от тях не искат война с Мексико. Други се страхуват, че мексиканското наследство в Тексас - тоест бунтовете, бедността и хаоса - ще отровят Америка отвътре. Трети, а те са повечето от тях, сочат робството в Тексас и това, че той е твърде голям, за причина да не бъде разделен на 3 или 4 части. В този случай Сенатът ще бъде обогатен с няколко нови привърженици на робството, което би разрушило крехкия баланс между Севера и Юга. И то наистина се случва, въпреки че новият щат не е разделен на парчета.

В резултат на това, решението е взето само с един глас в повече. И мнозина все още са убедени, че и тримата виги, гласували за присъединяването на Тексас, просто са били подкупени от демократите.

След това мина същата триумфална война с Мексико, но скоро тя е последвана от гражданската, която връща държавата няколко десетилетия назад. А Тексас служи в нея като основен доставчик на конфедератите и като място за последната битка. Тънкостта обаче е в това, че той се отделя от САЩ през 1861 г. не само като решение на местния Конгрес, но и като резултат от референдум - 76% от тексасците гласуват за анулиране на сделката на Тайлър-Хюстън.

Поради тази причина все още не е трудно да се намерят хора в „щата на самотната звезда“, които твърдо вярват, че Вашингтон е окупатор и повторното присъединяване на Тексас към САЩ е незаконно.

С помощта на тези хора руската „народна дипломация“ периодично „троли“ официален Вашингтон. Например, представители на сепаратисткото „Националистическо движение на Тексас“ са специално поканени в Москва с разказите за пламенното им желание да се отделят от САЩ, което предизвиква неизбежни аналогии с Крим, Донбас и Антиболшевишкия блок на народите - като татарите, някога покровителствани от Държавния департамент, както украинците и естонците.

Преди няколко години такива тексасци бяха възприемани преди всичко за изроди, а самият Тексас - като носител на американския патриотизъм. Присъединяването му към САЩ наистина му донася ползи - това е втория щат по територия, население и обем на икономиката, за която всички знаят, че НАСА е там, помпа петрол, носи каубойски шапки и е изобретил спортното родео.

Сега спомените за годините на независимост и дори разговорите за нов сецесион рязко се увеличиха и през следващите години ще ги чуваме неведнъж.

Именно Тексас, чийто опит да протестира срещу избора на Джо Байдън беше отхвърлен от Върховния съд, ще го превърне в един от центровете на съпротива срещу администрацията на новия президент и особено срещу неговата имиграционна политика. Което предполага легализацията на стотици хиляди нелегални имигранти от Латинска Америка в щата.

В този случай все още консервативната, религиозна и ултрапатриотична държава (до 20% от американските войници са тексасци) ще стане демократична, което е възможно завинаги да затвори пътя на републиканците към Белия дом.

С други думи, Вашингтон ще бъде изнудван за сецесия точно, както това се случи преди 160 години и след като не успя да спре навреме, това доведе страната до разпад, разруха и хаос. "Явното предопределение" изведнъж се оказа не толкова „явно“, както изглеждаше на О’Съливан и милионите негови последователи, което обаче не пречи на американците да се гордеят със своите собствени анексии и да осъждат другите народи за същото - недостатъчно „избрани“ и „изключителни“.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)