Французите мислят, че са закъснели с образованието, когато заведат тригодишните си вече деца на първо посещение в Лувъра. Ние сме с 5-годишната Дивна и сме на мнение, че малко българска история ще открие нови хоризонти за детските й очи. Движим се с кола в прохода „Траянови врата“, който представлява седловина, свързваща Ихтиманската котловина с Горнотракийската низина. Пътят ту се изкачва, ту слиза, а ние, заобиколени от красива есенна гора, не спираме да й се радваме. Целта ни е късноантичната крепост „Стенос“.
„Отиваме да разгледаме една крепост в прохода „Траянови врата“, чиято задача е била много важна: трябвало е да предпази от всеки враг, който преминава по главния път Via Diagonalis“, започвам аз…
„А какво е Via Diagonalis?“, ме прекъсват бързичко.
„Главен път, по който като вървиш, вървиш и можеш да стигнеш до Рим.“
„Където ходиха мама и тати?“
„Точно така.“
„Та древните римляни изграждат в прохода цял комплекс от укрепления. Те включват три крепости и масивна триумфална арка, нещо като порта – бързам да обясня – в най-високата част от прохода. Арката е свързана с две от крепостите с крепостни стени и така прегражда цялата клисура, за да не може да мине враг. Арката вече я няма, но ще видим крепостта „Стенос“ на възвишение, за да можели войниците да наблюдават не само портата отвисоко, но и целия път.“
Дивна ме слуша внимателно. „А войници ще има ли?“ „Вече не, но в миналото гарнизонът е побирал около стотина души. Доста“, допълвам, защото се съмнявам, че главичката й побира колко точно са сто войници.
Вече пристигаме пред внушителната старина
Площта й е неголяма, но сме впечатлени от масивността й. Стените са реконструирани в оригинален вид с дебелина над два метра. Високи са цели 12 метра. Преди да влезем, обикаляме таблата с изписана информация.
Строителството на крепостта започва през II век, по времето на император Траян. По-късно я наричат „Щипон”. На 17 август 986 година българите начело с цар Самуил нанасят съкрушително поражение на византийския император Василий II в прохода „Траянови врата“. След падането на България под османско владичество крепостта вече не е пазител на прохода, тя е изоставена и започва да се руши.
Все пак решавам, че трябва да й разкажа малко по-подробно за
голямата битка, която се е случила тук
Византийският император Василий II поема към България начело на голяма армия с цел да превземе Средец, така се е казвала София тогава. Обсадата продължава 20 дни, без успех. След неуспешната обсада и заплашен от българския цар Самуил, който идва от юг, императорът решава да се върне назад. Но българите му устройват засада в прохода. Разбиват голямата армия, императорът едва успява да избяга. Това е най-голямото поражение, което претърпява византийският владетел в опитите да покори България.
Разказвам й още за семейството на Самуил, за братята му, сина му, племенника, смъртта му… Дивна ме слуша внимателно, после ме хваща за ръката и преди да влезем в крепостта, я обикаляме, за да усетим формата й. Входът е от две петоъгълни кули, които дават предимства на защитниците и са
уникални за Балканския полуостров
Крепостта има формата на неправилен правоъгълник и отзад е охранявана от също доста внушителна триъгълна кула. Влизаме през главния вход. Освен него твърдината разполага с още пет малки вратички, разположени стратегически на всяка една от трите кули и на двете надлъжни стени. Обикаляме ги.
Спираме пред тайния проход и аз вещо обяснявам особеното му значение за военния гарнизон – това е тунел, през който войниците са можели да достигат до реката за прясна вода или да напуснат тайничко крепостта при нужда. „Аха“, кима Дивна разбиращо.
„А къде са били къщите на войниците?“, пита, оглеждайки празния двор. Показвам й останките от аркадата, характерен архитектурен елемент за крепостта, която е заобикаляла целия вътрешен двор от всички страни. Освен че е придавала представителен и красив облик на съоръжението, точно там са се намирали спалните помещения на войниците, складовете за храна и местата, където са си държали оръжията.
Обяснявам още, че при археологически разкопки тук са открити керамични съдове, монети от времето на византийските императори Юстиниан I и Анастасий и 22 делиума – големи делви – в които са държали жито и брашно. В двора на укреплението се спираме пред
два огромни съда, вкопани в земята
– за съхранение на хранителни продукти. Катерим се по стълбите, влизаме в нишите, докосваме с ръка зидарията. Градежът е смесен – тухли и каменен пояс.
Започва леко да превалява. Мятаме качулките на главите и се ориентираме към изхода. В колата решавам да попитам Дивна дали е запомнила къде бяхме. „Една крепост“, уверено ми отговаря тя. „Стенос“, добавям, без особени амбиции дълго да помни името.
„Ама защо този цар е убил брат си?“, недоумяващо ме пита Дивна вече преди да се отдаде на съня по обратния път. „С какво пълниш главата на детето!“, скастря ме съпругът ми. А аз се обръщам, за да я позавия, гледам пъстрата красота на умиращата есен и мислено й отговарям: „Защото е изменил на родината, предал е земите си на враговете… Жестоки времена…“