Днес не се говори за големите исторически епоси от последните 15-20 години

Евронски тръгва в замисъла си за „Кръстът на Гривица” от идеята за родова сага

Сред пренебрегнатите автори са Владимир Зарев, Пелин Пелинов и Тодор Евронски

Не харесвам думичката обговаряне, широко използвана от литераторите. Но ще я иронизирам, като „открадна” модела й, за да създам друга нова – обмълчаване. Нещо доста плашещо, характерно за днешния ден, защото търсеният от мене смисъл на непретенциозния неологизъм е премълчаването на ред талантливи и сполучливи творби. Нещо повече – в обмълчаването се влагат не по-малко усилия и замисъл, отколкото в обговарянето. И едното, и другото са изкуствени построения, съответно за минимизиране и или хиперболизиране на истински или мними избраници.

Преди да посоча конкретния обмълчан, ще напомня за странното обмълчаване на очевидното литературно явление от последните 15-20 години – създаването на многотомни романови епоси за българското време от Освобождението в 1878 г. до наши дни. Обмълчаването е многостепенно – варира между некатегоричното, стеснително сякаш говорене, за трилогията на Владимир Зарев „Битието”, „Изходът” и „Законът”; преминава през проблясъците в по-второстепенни медии за пенталогията на Пелин Пелинов „Възход и падение”; и свършва в бездънното мълчание за трилогията на Тодор Евронски „Кръстът на Гривица”.

Евронски тръгва в замисъла си за „Кръстът на Гривица” от идеята за родова сага. И също превръща трилогията в панорама на времето – от 40-те години на ХХ век /със завръщания и за времето преди това/ до първите 10-15 години след 1989 г. Ала и прави още нещо от „Кръстът на Гривица”. Но да караме подред. Зад името на рода и зад мястото на действието / в първите две части/ – странджанското село Ервино, не стоят съществували род и село. В този смисъл те са фикционални. Но всичко случващо се в трилогията е оплодотворено от историческата събитийност – животът на селото до 1944 г., антифашистката съпротива, 1944 г. и завладяването на властта, съпротивата срещу новата власт, колективизацията на земята и несъгласието с нея, обезлюдяването на селото /на този регион/, животът на бившите селяни в близкия голям трад и в София. Ако всичко това беше разказано единствено с историческа добросъвестност и стремеж към обективност, навярно би се получил летопис, интересен и само заради драматичността на времето.

Магията се получава от присъствието на поколения водачи на рода Гривица. Първият /иначе четиридесет и вторият/ от влезлите в романовото действие Първи /водачите/ превежда жителите от люлебургазкото село Ервино, останало в Турция и след Балканските войни, в България, където селяните наново изграждат обиталището си. Родът Гривица /по-точно избраният от рода Първи/ е естествено признат да управлява обществените взаимоотношения в селото от много векове – 42 Първи значат начало 681 г. Излъчващият водача род е знатният, знакът на изначалния български аристократизъм. Първият не се назначава от централната власт, не се ползва от привилегии и не получава възнаграждения и облаги от подчинените. Той е натоварен с отговорността да превежда другите в трудни времена, да осигурява хармонията в добри години. За водача това е страхотна отговорност, която се отстоява с висок морал, с въздържание и с вродено достойнство. И той е прикован за длъжността, единствено защото тя се предава като висока чест. И той е така възпитан – в съзнанието му доминацията да е чест. За първи път българската литература /историографията е далеч от това/ открива изначалната представа и традиция на българина за власт. Някой може да си мисли – глупости, ние сме против реда, не може да има такива хора и система. Обяснението е просто – има система, защото има такива хора. Ако ги няма, тя би се разпаднала. И би била заменена с властване, двуличие, насилие и несправедливост.

Следва и въпросът как тази система /не ми се нарича с компрометираната дума самоуправление/ съжителства с официалната/централната власт. Всъщност това е темата на трилогията. Разбира се, умножена с неминуемата драматичност на живота на Първите – вътрешна и в съжителството с другите в селската общност. Водачът безусловно признава властта – било то царска или народна, и не й противостои. Само се стреми да смекчи нейните крайности – сякаш да я пази от самата себе си, да помогне на справедливо противопоставящите й се. И властта сякаш се примирява и негласно отстъпва. Този драматичен и напрегнат баланс като че ли е условие за хармоничен живот. Според романа, обаче, след 1944 г. официалната/централната власт безцеремонно прекъсва тези отношения и налага своя диктат. Това води до обществена трагедия, чийто първи връх е обезлюдяването на селото Ервино. И след това – невъзможност да се възпроизвежда този изконен модел никъде, където и да са последният Първи и другите от рода Гривица. А хаосът и безплодността на Прехода сега сякаш също произхождат от това.

Из романа „Кръстът на Гривица”

Как секнаха циганските кражби в Ервино

Ервинци не знаеха и що е това кражба. Да заключваш или да криеш нещо от зли очи и лоши ръце, значи сам ти да имаш не¬чисти помисли. Но тежко му на оня, който е уличен в човешка нечистоплътност, а не дай си, боже, в кражба или убийство. Живите ервинци още си спомняха, а за младите звучеше като легенда-приказка случаят с циганите копанари.

Било още в началните години след преселването, когато през Ервино преминали копанари. Разположили своя стан в края на селото и плъзнали из него, а очите им трескаво шарели, опип¬вайки къде какво има за спатърхаване. На сутринта селото про-пищяло. На кого задигнали дрехи, на кого седло за кон, а на един и коня с все писаната каручка. Тогава Първия отишъл при кмета и само казал:

– Искам ги тука и всичко откраднато да се върне на хората!

Кметът, братовият му син, коленичил на едно коляно, турил дясната ръка до гърдите си и твърдо изрекъл:

– Имате беса на Гривица – и станал. А в "беса", което по родова памет ще рече "дума", гривичани слагаха нещо много по-голямо. Беса за тях беше нещо повече от дадена дума. Това бе чест, до¬стойнство, повеля. Беса бе дума, втъкана в изконната същност на гривешкия род. Затова, когато селяните говореха за махалата им, казваха "гривяците", а когато ставаше въпрос за рода им, ги наричаха "бесовете".

Взел тогава кметът десетина мъже и препуснал след катуна. Настигнали го на едно било и го заобиколили. Отначало настъ¬пила обичайната за един катун врява, но постепенно под тежки¬те, недвусмислено режещи погледи на мъжете и заплашително насочените дула на пищовите врявата утихнала. Едър мъж около петдесетте, с широки пищни мустаци, очевидно главата на керва¬на, бръкнал в конопената си риза и също извадил пищов. Бавно, без да го изпуска от погледа си, към него се приближил синът на Първия и сегашен Първи. Чувало се само неспокойното пръхтене па конете. Когато дошъл на два разкрача от него, изведнъж кам¬шикът на младия Гривица изсвистял, описал полудъга и като ре¬жещ бръснач шибнал ръката на главатаря. Викът от болката бил заглушен от изстрелите във въздуха на останалите гривичани. Още два камшика стил Гривица – единия отгоре надолу, другия отдолу нагоре – и от мъжествеността на главата на катуна нищо не останало.

Когато ставаше въпрос за ред, законност, наказание, гривича¬ни имаха по-особено, свое разбиране и налагаха свои неписани, донесени от времето, сурови, но справедливи закони. Най-отпред, след коня на младия Гривица, с притегнати от въжето ръце и привързан за опашката на откраднатата каручка, потъртвал бос баша катунджията, а след тях унило се тътрел охраняван топтан целият катунешки мравуняк. Когато стигнали селото, ги посрещнал сам Първия. Огледал с безмилостен поглед кервана и от коня си повелил:

– Там – посочил поляната, където станувал катунът предната вечер, и продължил, – доде не се върне и последното, де е взето, никой да не се пуска. Ни хляб, ни вода. А него – кимнал към главатаря – в пранги. В Ервино се влиза и излиза с открито сърце.

Оттогава рядко се случваше да премине катун през селото, пък камо ли и да станува. Но останеше ли, при него отиваше Замбер ковачът, който им предаваше повелята на кмета: "Могат да оста¬нат само една вечер и сутринта без неговото лично разрешение не могат да си тръгнат.” Изглежда техният събрат Замбер им каз¬ваше и нещо другичко около оня случай, щото повече за кражба в селото не се чу.

Творбите

Владимир Зарев

Премълчаването е многостепенно – типичен пример за него е некатегоричното, стеснително сякаш говорене, за трилогията на Владимир Зарев „Битието”, „Изходът” и „Законът”.

Пелин Пелинов

Пенталогията на Пелин Пелинов „Възход и падение” се състои от „Независима България” (2002), „Напред, на нож!” (2005), „Крушението” (2010), „Под свити знамена” (2010) и „Катастрофата” (2011).

Тодор Евронски

Бездънно мълчание на литературни критици и медии бележи появата на забележителната трилогия на Тодор Евронски, състояща се от „Кръстът на Гривица”, „Време без стреме” и „Българското кръщение”.