Военно-полеви и тилови болници спасяват хиляди по бойните полета

Преди 15-ина години при мен дойде тогавашният министър на здравеопазването в Република Македония професор д-р Димов. Димов, който се българееше, и по-късно взе българско гражданство заедно с жена си и двете им деца, в момента работи в болница “Токуда”. Той ми каза, че иска да му помогна да намери гроба на швейцареца, станал български гражданин, поручик и български офицер Луи Айер. Днес в София има и улица на неговото име. Той е създал гимнастиката в България, която е била много популярна в България през онези времена. Обаче не знаех, че е основал в Скопие през 1909 година първото спортно дружество “Вардар” в Македония.

Те знаели, че той е загинал като български офицер някъде в Македония, там е погребан, и искали да почетат гроба му като му направят паметник. Казах му да седне да пием по едно кафе. През това време се обадих до Централния военен архив във Велико Търново и след 10 минути дойде отговор от моя колега на бланка на института. Оказа се, че поручик Луи Айер е постъпил на 11 септември 1916 г. във Военно-полева болница в едно Струмишко село, с диагноза остра дизентерия. След 11-дневно лекуване на 23 септември в 11 ч. 34 мин. поручик Айер умира. Погребан е в двора на църквата в село Чаушли, Струмишко. Подадох му документа, той ме погледна и ми каза: “Те това е държава. А нашите момчета, които преди 5-6 години загинаха срещу албанците в Гражданската война, и досега никой не знае къде са погребани.

Между другото като стана дума за Луи Айер, трябва да се знае, че в неговата история се преплита по един необикновен начин спортния дух, военния кураж и смелостта и любовта към България. С право можем да наречем швейцареца основоположник на спорта в България, а още по-интересното е, че той губи живота си край Дойран, биейки се за България срещу народ, говорещ майчиния му език.

Българската армия наистина има прекрасно уредена според изследванията на вече починалия генерал Стоян Тонев, военно-медицинска служба. Поуката идва от руско-турската освободителна война, когато руснаците, погрешно смятат, че Турция е колос на глинени крака, и в момента в който видят руска униформа на южния бряг на Дунав, ще бягат като пилци до Истанбул, а може би и по-далече. Подценявайки турската решимост за съпротива, подклаждана от религиозния фанатизъм. руснаците се вплитат в една продължителна война и естествено имат нужда от военно-полеви болници.

Днес малко хора знаят, че от 66 130 убити и починали руски войници, 40 000 са починали във военно-полевите болници, което е нормален процент в тази епоха. Няма антибиотици и раните на войниците много често гангренясват. Между другото, същото е положението и през Първата световна война в Западните армии. Но България взема мерки, за да организира добре медицинската помощ. Руснаците идват тук без военно-полеви болници и през войната спешно ги уреждат. Включително и от спонсори – графиня Юлия Вревская, която спасява живота на стотици войници по време на Руско-турската освободителна война, умира от тиф именно в една такава болница.

Българската армия организира през Балканските войни и Първата световна война два вида болници. Първите са полеви, които приемат хората непосредствено от фронтовата линия, когато са ранени. Това е на неколкостотин метра зад окопите. Който оцелее в тези болници, заминава в тила, където има много по-големи и добре уредени болници – наричат се тилови. В тях има по неколкостотин човека – и лекари, не само българи, а и доброволци от цял свят, които са привърженици на българската кауза. През Балканската война са главно руснаци, но през Втората са лекари от съюзните страни – Австро-Унгария и особено много от Германия. Там също има смъртност, но вече не толкова голяма. Западни кореспонденти отбелязват с удивление, че в българските болници 70 на сто от лекуваните ранени се връщат обратно в строя. Докато този процент в чуждите армии е 45-50 на сто. Отбелязват и още нещо – българският войник понася със стоицизъм болките от раните си – той не крещи от болка като италианци и французи, а стиска зъби, защото изглежда се срамува от другарите си наоколо. И това много помага на лекарите, тъй като не създава суматоха.

Лекарите лекуват и местното население. Село Дряново в околия Кавадарци – Македония, възстановява военен паметник – лобното място на 195 български войници. Той беше в средата на едно лозе и питах собственика защо не е съборил паметника. Той беше поочукан, но с малко пари го възстановихме. И той разказа следното. “Дядо ми заръча – ще правиш и струваш, но паметника ще го запазиш. Попитах защо. Защото като 16-годишен ми излязла една огромна синя пъпка на шията и местните знахари тогава ме отписаха.” Оказало се, че годеницата му го качила на каруца и го закарала в една военна тилова болница. Лекарят казал – остави го момчето, след три дни ела да си го вземеш. Направил му операция – изглежда не било нещо страшно, и след 3 дни го върнал жив и здрав. И той за благодарност му донесъл два гюма с мляко – имал стадо. Лекарят опитал млякото и го попитал: Можеш ли всеки ден да ми носиш по толкова мляко, аз ще ти го плащам. И благодарение на тези пари, които получавал до края на войната, успели да оцелеят в тези тежки години.

Има и друго. Ще кажа: Аферим на англичаните – наистина са хора на феърплея. В шестте им военни гробища край Солун заедно с българските войници те са погребани без дори да знаят. От пленените тежко ранени войници в онези позиции край Дойран, които временно са превзети, там са погребани 224 души. И са ги погребали в последователност: трима англичани – един българин, двама англичани – един българин. И са им напрали същите скъпи паметници от хубав мраморизиран варовик. Това не го знаехме, докато не посетих това място, воден от писмото на един български военен разузнавач от 1942 година. От няколко години консулството в Солун редовно организира поклонение там – на 6 май и на Голяма Задушница в началото на ноември.

Ние също сме проявили този феърплей във военните гробища на Добрич, където осем нации имат гробове, между които и българи, и противници – и румънци, и руснаци, но и германци и турци, които са участвали като наши съюзници.

Медицинските служби на българите работят по силата на някакво споразумение отпреди войните, приемайки както и англичаните, и всякакви ранени чужди войници. Било е прието те да не се пленяват, а лекарите и сестрите да им помагат.

В нашия блок живееше една германка - Гертруда, която се шегуваше, че тя е военен трофей на българската армия. Там лекувала български войник, интелектуалец от нашия блок, залюбили се с Гертруда и се взели след войната. Тази германка живя допреди няколко години, беше много добра съпруга и даваше пример как трябва да се отнасят към мъжете си съпругите им. Известно е, че немкините признават само трите “К” – децата, кухнята и църквата.

В тази връзка е много интересно как са постъпвали българските власти със сираците от войните. Те или са постъпвали във военни училища, защото за пълни сираци – за сержанти и за офицери, или както се е случило с баща ми, а и много други сираци - в Созопол е било построено рибарско училище. Хубавата сграда на остров Свети Кирик, където е трябвало да се подготвят български рибари, за да може да се българизира риболова в Черно море - дотогава в ръцете на гърци. И те са успели – създадената кооперация “България” - имала личен заем от царя 500 000 лева, който той дори не си го потърсил. И наистина са успели, използвайки по-модерни методи от Дания, за да българизират риболова в Черно море.