Денков сън не го хваща от грижа децата да се върнат в класните стаи

Писаното слово е уникално, то не може да бъде заменено от никоя технология

През изтеклата седмица ситуацията бе обобщена от едно емоционално заглавие на „Свободна Европа“: „Вече е нетърпимо“. Защо децата все още не ходят на училище?“. Нататък текстът ни среща с изнурена майка, чието дете вече трета година учи вкъщи, при положение че на кино, на кръчма и даже в мола – тази обетована стоманена пещера, ако трябва да вземем щипка от терминологията на Айзък Азимов – няма проблем да иде. Защо децата ходят на мол, а не ходят на училище? Ето този въпрос – украшение за всеки здрав разум – проби през гъстите вълма на медийната логорея и увисна, сияещ като неонова реклама посред инфектираните небеса.

Оказа се, че причината било някакво напрежение заради тестовете между министерствата на образованието и здравеопазването в иначе сплотеното служебно правителство. Общият медиен фон ни оставя с впечатлението, че Денков (образователният министър) сън не го хваща от грижа децата да се върнат в класните стаи, докато Кацаров (здравният такъв) не знае на кой свят е. Четем още, че за големите ученици не е проблем да се тестват с обикновени, а не с щадящи [тестове]”. Чакайте сега. Щом едни тестове са щадящи, то явно ни щадят от нещо, от което не ни щадят другите тестове. Защо не са щадящи всички тестове?

Може би щадящите са по-скъпи, което намалява печалбата на производителя? И кое е това страдание, което обикновените тестове не ни спестяват? Вероятно ще да е нещо вредно или в най-добрия случай - неприятно.
Българското дете е изнежено. То не е вече онова българче, дето силна майка него е родила и дето люби наш’те планини зелени. То е свикнало да има права. То знае, че ако учителят му повиши тон, на другия ден баща му ще дойде да набие директора. Авторитетът на учителя, а оттам и на училището, е стъпкан в калта на прогреса.

И за това не са виновни само яките бащи, които бият директорите, а и самите учители. Авторитетът извира от личността, а не се намята като дочена манта в началото на работния ден, за да се захвърли с облекчение в края му. Училището не е някакъв прашен склад с елементарни знания, в който учителят е мънкащ и досаден екскурзовод. Тъй както в кабинетите по физика все още има модели на слънчевата система, така и училището е модел на обществото, макар и не така сполучлив като казармата. Училището възпитава страхопочитание, уважение, дори преклонение пред някакви идеали. Ако учителят няма авторитет, то той не може да онагледи принципите на йерархията. Ако той няма авторитет, авторитет няма и цялото училище и не може да бъде модел на обществото. Най-много да бъде модел на някакво уродливо общество, в което хората не само не тачат институциите, ами на всичкото отгоре им се и подиграват. Как да приемеш насериозно един министър, след като си презирал класния си ръководител! Как да пристъпиш с уважение в Народното събрание, след като звънкият ти детски гласец е огласял класната стая с псувни!

И все пак. И все пак, каквото и да е училището, до каквито и низини да се е сринало (а то не се е сринало чак така, както го изкарват), децата трябва да се събират там, за да не се окажат един ден социални инвалиди. От училището не ни остават часовете, остават ни междучасията, когато общуваме, когато щурмуваме позиции в йерархията, отвоюваме ги и ги заемаме, за да ги браним. Това са житейските уроци, а синусите и косинусите са забавна екстра. Можеш ли да ядеш бой заради момиче в Google Classroom? Можеш ли да напуснеш виртуалната класна стая, лъжейки че ти се ходи до виртуалната тоалетна, и да отидеш във виртуалния пушком да изпушиш една истинска цигара? Ами любовта, ами гаджетата? Могат ли да бъдат виртуални? То всъщност за виртуалната любов си има стар термин, но е тъжно да го споменаваме във връзка със санитарните предизвикателства пред нормалния учебен процес.

От експертна гледна точка проблемите с дистанционното обучение обобщи бившият образователен министър Красимир Вълчев: “Психическите проблеми и обездвижването ще са част от проблемите, които се създават за децата, останали у дома на дистанционно обучение. Обучението в електронна среда е ефективно не повече от 2-3 седмици, защото статистики показват, че след това учениците губят мотивация за учене, а по-малките не могат да си създадат и умения да учат”.

От Сдружение “Национална мрежа за децата” (НПО, с което, между другото, се работи добре) излязоха даже и с петиция до министър-председателя и до новите бъдещи управляващи, в която между другото се казва: “Българското образование е задължително и безплатно за всички деца и винаги е било декларирано като основен и надпартиен приоритет на държавата. В момента то не само е дългосрочно неефективно за трета учебна година за голяма част от децата, но се превръща и в дискриминационно и недостъпно по признак социално-икономическо положение, възраст и географска локация”.

Кое всъщност е страшното - обездвижването и психическите проблеми ли? Или пък че образованието е станало дискриминационно и недостъпно? Или пък че децата са пленени в един виртуален свят на социални мрежи, където сред тълпи пъчещи се и крещящи в ярки цветове себеподобни, в действителност са отчайващо самотни? Или пък че в този виртуален свят видеото натика словото в най-унизителния ъгъл? А писаното слово е уникално, то не може да бъде заменено от никоя технология, защото в книгата читателят е господар на времето, той спира по своя воля за размисъл и по своя воля продължава нататък, дори дни и седмици по-късно и при всяко препрочитане на книгата я намира нова и променена, защото междувременно се е променил и той, читателят - половината от битието на писания текст. С видеото не е така. Там не си господар, а роб на времето и всеки следващ път всичко е отчайващо същото. Когато искаме да се прекрати дистанционното обучение, ние искаме не толкова да върнем децата в класните стаи (макар страстно да искаме и това по ред уважителни причини), колкото да ги откъснем от пълната с призраци самота на изолацията. Защото ако останат там достатъчно дълго, ще станат социопати, които ще трябва да се грижат за нас, когато остареем. Знам, че последното прозвуча егоистично, но общество от социопати е опасно преди всичко за себе си.

Всичко това са страшни неща, но не те са най-страшното. Най-страшното би било, ако израсне едно цяло поколение без истинска среда. Страшно е ако един човек в разцвета на силите си познава “приятелите” си единствено от конферентните платформи в интернет. Един випуск, завършил пред компютрите, ще се събере ли след 40 години да се напие в случайна кръчма и да разкаже всеки от тях с какво се е преборил и от какво не е заспивал, както пеят ФСБ? В далечната 1956 излиза вторият роман за роботите на Азимов след “Стоманените пещери”, за които споменахме - “Голото слънце”. Двата романа всъщност представят два сценария за бъдещето на човека. В “Стоманените пещери” сме натъпкани във високотехнологични кутийки под огромни куполи и живеем “гъз до гъз”, без да виждаме небето и слънцето. Всичко е подредено и опънато по конец. В “Голото слънце” сме се разселили из цялата вселена и живеем на почти безлюдни планети, обслужвани от армии роботи и без никакъв контакт с други човешки същества поради паническия страх от микроби и зараза. Звучат ли ви познато тези два сценария отпреди близо век?

В антиутопията на Уелбек, която вече не е антиутопия, защото времената, за които разказва, вече не са в бъдещето, а в миналото (писали сме за тази книга) новите властници на Франция - ислямистите - се интересуват от една единствена политика - децата. У нас във връзка с дистанционното обучение опозицията веднага обвини правителството, че “образованието не му е никакъв приоритет”, но въпреки големите приказки на всички, у нас може би след Възраждането и особено след 1944-а, а най-вече след 1989-а, образованието заедно с културата никога не са били не само приоритет, ами са били и последна дупка на кавала. Няма да стане така, толкова е близко до ума! Ако целта е заветният непрестанен икономически растеж, кой ще го осъществи, ако няма подготвени за това хора? Без адекватно образоване всяко следващо поколение ще е по-тъпо от предишното, защото именно предишното ще го е обучавало. Може би има някакво спасение, но за целта децата трябва да ходят на училище, а не да си стоят вкъщи и да се заблуждават, че правят нещо. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.