Триумфът на българската държавност, определен за 20 октомври 1981 г., се отложи за неопределено време

Разговорът за отговорността на всеки един от нас пред бъдещето, точно сега, по време на братоубийствената, крайно опасна за човечеството война върху територията на Украйна, е не само задължителен, но и неотложен. Виновни за тази коварна хибридна война са не само преките и косвените участници в нея, но и всички ние, които мълчим и очакваме безучастно нейния край – какъвто и да е той.

Ако се запитаме „Войната благо ли е или беда?“, то верният отговорът би следвало бъде: Войната за малцина е голямо благо, защото бързо и лесно се обогатяват от нея и увеличават властта си, но за мнозинството от човеците  е неизмеримо голяма беда, която съсипва настоящето и бъдещето им. Това е бедствие, причинено не от стихиите на природата, с които е трудно да се борим, а от други хора или подобия на хора.

На пръв поглед това е едно самоувреждане на човечеството, но при по-задълбочен анализ истината може да се окаже съвсем друга. Защо се прави, кой всъщност го прави и как да му се противодейства достатъчно ефективно – това са въпросите, на които трябва да си отговорим сега, за да имаме бъдеще като човечество и като самостоятелно мислещи творчески личности. Трябва всички ние човеците да разсъждаваме и действаме активно и не само да търсим, но и да намерим начините, чрез които да се спре поредната  коварна хибридна война в Украйна, една изконно славянска земя, населена с родствени нам народи, които сега се избиват помежду си в полза на самозваните господари, потриващи  доволно ръце.

Докато тези мисли се въртят в главата ми, отварям търсачката на моето собствено име, за да потърся старите си писания, които е време вече да подредя и погледът ми веднага попада на текст „отговорността пред бъдещето“. По стечение на обстоятелствата, случайно или не, оказва се, че в един и същи брой  - (бр. 27 от 3 юли 1981 г.) на дигитално възстановения в. „Народна култура“ са публикувани, както материали за последната международна изява на др. Людмила Живкова, така и читателско мнение за първата моя журналистическа статия „Опазването на бул. „Евлоги Георгиев – дълг на софийската културна общественост“ ( бр. 13 от 27 фенруари 1981 г.).

Стимулирана от може би знаковото съвпадение, решавам да прочета материалите във вестника, посветени на нейната дейност, както и самата ѝ реч „Мирът и културата са неделими“. Признавам, тогава когато е публикувана речта ѝ, не съм и помисляла да я чета. В ония времена, преди четиридесет и две години години, на Людмила Живкова се гледаше като на другопланетно същество, озовало се, изненадващо и за самото него, на съвсем неподходящо място в неподходящо време.

Всъщност, тя бе попаднала на точно място, но поради някаква космическа грешка, бе изпреварила времето на планираното пристигане с доста години и  нямаше как да влезе в синхрон с реалността. Дали пък сега  не е наближило времето, в което тя е трябвало да се появи тук, на балканската земя?

Ето няколко подбрани от мен, съвсем актуални в сегашния момент, извадки от нейната реч, произнесена в края на месец юни 1981 година пред Международната среща на ръководителките на националните комисии за работа с децата от 47 страни, събрани в София – столицата на Народна република България от 23 до 27 юни 1981 година, разискващи актуалната тема на съвременния свят: „Ролята и мястото на изкуството и културата за формиране и развитие на децата и младежта, за духовното изграждане на човека“.

„Човечеството никога досега не е било така всестранно застрашавано както от физическо унищожение, така и от язвите на духовната деградация, от мизерията на духа, от пораженията върху духовното израстване на човека.“

„Никога досега не е била така застрашена еволюцията на човечеството, неговото по-нататъшно прераждане по посока на прогреса и творчеството.“

„Мирът и културата са неразделими. Тази истина не се нуждае от доказателства.“

„Ние имаме право да искаме от политици, държавници и общественици, от творците и от хората на науката, от всички, облечени с реални права и отговорности, до действат еднопосочно в името на сътрудничеството и хуманизма, за реалното утвърждаване на мирното съвместно съществуване на планетата.“

Видимо от тези цитати, а и от цялото ѝ творчество, Людмила Живкова, осъзнавай мисията на българския народ, е имала грандиозен план, чрез който България да заеме своето място в сърцевината на едно мощно планетарно антиколонизаторско движение, обхващащо и държавите от така наречения „Трети свят“, и то постепенно да застане на равноправна позиция с така наречените „Велики сили“. Те обаче се задействаха бързо и ефикасно и не позволиха това да се случи тогава.

Има множество спекулации за нейната кончина, най-отвратителната от които е за самоубийство със сънотворни хапчета. Недопустимо е въобще да се мисли, че отговорна личност като Людмила Живкова, на която ѝ предстои само след три месеца да посреща поканени със собствения ѝ подпис множество държавни глави и видни представители на световната политическа и културна общност, ще извърши безотговорно самоубийство, без да предупреди никого и без да остави писмени указания как да се продължи делото ѝ след нейната кончина. Трябва да си много наивен или недобронамерен, за да възприемеш версията на тези нейни „приближени“ зложелатели. Но какво всъщност се е случило тогава?

Минаха повече от 40 години, преди и аз самата да получа прозрение, че има връзка между нейната крайно ненавременна за интересите на България и съвсем навременна за интересите на някои големи световни играчи кончина и скалъпеното набързо въвличане на България в атентата срещу папата, с което не само силно се увреди създадения международен престиж на България, но и пряко се удариха търговските й връзки и икономиката ѝ.

Делото на Людмила Живкова, целящо бърз и стабилен възход на народа ни бе ударено и възпряно тогава от заинтересованите да запазят господстващото си положение Източна и Западна империи. Отначало от едната, а после и от другата. Въпреки привидната конкуренция помежду им, когато се касае за елиминиране на възможни нови съперници, те съумяват бързо да синхронизират действията си. Принципът им е: „Отстрани младите конкурентоспособни лъвчета преди да са възмъжали“.

През месец септември 1982 година срещу България  започна отлично подготвена още през 1981 г., а вероятно и преди това, коварна атака чрез набеждаване за съучастие в заговора за убийството на папа Йоан Павел II. Тогава държавата ни бе поставена почти на колене, в положението на обвиняем, предварително осъден на международна изолация. Подобно наказание сполетя и Сърбия години по-късно, защото се опита да оглави и поведе напред Движението на необвързаните  държави – бомбардираха я.

Изводите трябва да се направят и да се продължи по-мъдро напред като се  избегнат допусканите грешки и се запази целта – консолидиране на по-малките държави и потисканите умишлено до сега народи в самостоятелна организация, която да им осигури свободно от диктат културно и икономическо развитие.

Отговорността пред земята на нашето бъдеще е огромна, защото мирът, а не войната е естественото състояние на човечеството.

На 20 октомври 1981 година, една не случайно избрана дата, трябваше да се състои международния триумф на България. Тогава ни отнеха успеха с измама. Не стана така, както трябваше да стане. Следващия път, и той не е далече – ще стане!

България има своите сериозни заслуги към делото на планетарния мир чрез създадената от Людмила Живкова и добила световна популярност Международната асамблея „Знаме на мира“. Замисълът е тя да се превърне в основание за национална гордост и вдъхновение за българският народ, за да получи той стимул и сила да се придвижва неотклонно към своето мирно и градивно бъдеще.

Сега е необходимо, вглеждайки се в миналото, да осъзнаем мисията си и отново да тръгнем напред - към тържеството на МИРА.