Големите държави в Европа и тези, които знаят как да защитават интересите си, първо започват да лобират за важни за тях ресори и след това избират кой да ги представлява

Неписаното правило, че държави от изтока получават второстепенни отговорности, води до отделяне в периферията на взимане на решения 

Председателят на Европейската комисия (ЕК) – Урсула фон дер Лайен има нужда от стабилна България. Това не е изненадващо предвид близо 2-годишната управленска криза в българската политика във време на разместване на тектоничните пластове на установения световен ред. 

Противно на всеобщото мнение, г-жа фон дер Лайен не прави жест към България, давайки ни отново място в еврокомисията, овакантено от Мария Габриел. ЕС отблизо следи процесите в българското общество и ясно си дава сметка, че ако бъдат оставени без място в органа на изпълнителната власт на ЕС, това само още повече ще подкопае доверието на българите в съюза, както и че ще даде допълнителен изборен тласък на определени български партии като „Възраждане” и „Левицата” които, противно на общоприетата пропаганда, не се стремят да изкарат България от ЕС, но искат да се включат в реформирането му и защитата на българския национален интерес в него. 

В този ред на мисли, е интересно да се види какъв би трябвало да е профилът на българския кандидат за еврокомисар, въпреки вече обявените кандидатури. 

Ако се разсъждава надпартийно, което е рядкост в България, еврокомисарят е най-важният международен пост в политическия живот на всяка държава членка на Европейския съюз. Обикновено, партията с най-голяма политическа тежест излъчва кандидатурата за еврокомисар на дадена държава. Кандидатът, спрямо отреденият му ресор от председателя на ЕК, преминава през специално съставени парламентарни комисии в области, свързани с този ресор. След това всяка комисия се събира, за да изготви своята оценка за експертния опит и работа на кандидата, която се изпраща на председателя на Европейския парламент (ЕП). 

За жалост, България има печален опит, с неуспешната кандидатура на Румяна Желева, бивш външен министър, когато тя не успя да спечели доверието на ЕП през януари 2010 г. и беше принудена да оттегли кандидатурата си. Това беше и прецедент в европейската политика, тъй като дотогава, не се беше случвало кандидат за еврокомисар, да бъде отхвърлен от ЕП. Впоследствие през 2019 г., по-подобен начин, Френската република претърпя неуспех с несполучливата кандидатура на висш кадър от Банката на Франция – Силви Гулар. 

Макар и да остава по-малко от година и половина мандат на ЕК този път залагаме на кандидатура, която е технократично-експертна. ЕС е икономическо и политическо обединение от 27 държави членки и е немислимо, хора с противоречив опит като депутати или министри, да бъдат изобщо кандидати, само защото имат влияние в дадена политическа сила. 

Отделно, самата национална стратегия за изпращане на европейски комисар би трябвало да претърпи промени, защото на България се наложи  да предлага кандидати, без да се знае какъв ще е точно ресорът на еврокомисаря ни. Това подлежи на сложни преговори с председателя на ЕК фон дер Лайен, но българското ръководство отново побърза да излъчи кандидатури, а забрави да се договаря с Комисията, какво точно е определено за България. Големите държави в Европа и тези, които знаят как да защитават интересите си на международно ниво, първо започват да лобират за важни за тях ресори и чак след това избират кой да ги представлява. Така например немски е председателят на ЕК, австрийски е отговорника за бюджета, френският – за вътрешния пазар, белгийците пък изпратиха човек, отговарящ за правосъдието. 

Разбира се в ЕС се забелязва и една форма на политическа неравнопоставеност спрямо държавите от бившия Източен блок от централна и източна Европа. В процеса на разпределяне на ресори, на тях винаги са давани второстепенни отговорности. Така например в сегашната еврокомисия словенци отговарят за “извънредни ситуации“, Хърватия за “демокрация и демография“, Чехия за “европейски ценности и прозрачност“ , а доскорошния ресор на България беше “иновации, изследвания, култура, образование и младеж“, но реално беше сведен до програмата Еразмус +. 

Липсата на каквато и да е национална визия за мястото ни в ръководните европейски институции като ЕК, заедно с неписаното правило, че държави от изтока получават второстепенни отговорности, води до логичното ни отделяне в периферията на взимане на решения по-отношение на големите европейски въпроси. 

Ако ЕС винаги е представен по медиите като “съюз между равни“, то е редно да видим и в бъдещи състави еврокомисия, в която България да има ресор за вътрешен пазар, търговия, селско стопанство или международни отношения. Това разбира се минава през ясно дефиниране и отстояване на националните ни интереси, избор на сериозни надпартийни кандидатури на лица с доказан експертен опит и мобилизация на всички представители на политическата власт, било то на национално ниво – правителство и парламент или европейско – евродепутати. За жалост, нищо от горепосоченото досега не съумяваме да направим и ако така продължаваме, не се виждат изгледи нещо да се промени.