Не съм съгласен, че нашето поколение се е провалило и е на път да остави на следващото един увреден и безнадежден свят

Човек живее на този свят еднократно и може само да съжалява за стореното, но не и да го поправи

Напоследък все по-често в разговори и коментари се натъквам на следната опростена теза: нашето поколение, поколението на старите (аз съм на 57, пък вие преценете колко съм стар) се е провалило и затова днес младите, нашите деца, са принудени да лежат по улици и по мостове, за да поправят малодушните и безотговорни грешки на своите родители.

„Явно, щом младите са на улицата, и ние имаме вина”, написа на стената ми мой връстник преди няколко дни. Затова, види се, когато говорят младите, старите трябва да мълчат! Не стига че вече ни разделиха на сини, червени и розово-зелени, не стига че ни разделиха на „революционери” и „мафиоти”, ами сега искат да ни разделят и на млади и стари. Щом има квоти за мъже и жени, защо да няма за млади и стари?

- Добър ден. Разбрах, че търсите рядък специалист и аз съм точно такъв.
- Да, но не отговаряте на изискванията за възраст и не сте жена.

Друг е въпросът, че повечето, да не кажа всички, герои от последните улични събития хич даже не са първа младост. Например средната възраст на т. нар. „Отровно трио” е 54 години и половина. А пък Мая Манолова... Но за възрастта на жените джентълмените от моето „застаряващо” поколение се въздържат да споменават.
Когато става дума за политика, понятията „стари” и „млади” са твърде обтекаеми. На тяхната условност би завидяла дори Айнщайновата теория на относителността. Да вземем първия български парламент - Учредителното събрание през 1879 г. Главната негова задача е да приеме конституция и около това в Търново се разгарят принципни, но същевременно толкова страстни спорове, че се стига до обособяването на „млади” (либерали) и „стари” (консерватори). Начело на „младите” са Петко Славейков (52) и Драган Цанков (51), а пък „стари” са Константин Стоилов (26), Димитър Греков (32) и Григор Начович (34). Разликата е точно едно поколение.

Откъде е тази пресилена представа за екзистенциален конфликт между поколенията? Защо на дневен ред все още е проблемът „Отцы и дети”, защо е похвална Безаровската безкомпромисност? Опорката за поколенията, за бащите и децата, за старите и младите е ключова опорка в идеологията на новия свят. Забележете, че до Великата френска революция този конфликт е на практика непознат - мъжете тачат бащите си и се гордеят с дедите си. Обаче след въпросното събитие светът се стреми да бъде революционен, да помита старото и да утвърждава новото, защото всяко следващо е по-добро от предишното, а прогресът е безкраен и необратим. Редно е модерният човек да дължи повече любов и лоялност на колектива, на народа, на гражданското общество, на човечеството, ако щете, отколкото на родителите си. Затова в един момент семейството се оказва нежелана пречка.

Доктрината за антагонизма между поколенията се подхранва от клишето за безметежното детство и непогрешимата младост. Според това схващане децата трябва да се глезят с всички средства на технологичната цивилизация, не бива да срещат никаква съпротива и принуда, не бива да бъдат напътствани в избора на житейски път, за да не се сметне това за домашно насилие; децата трябва да се поощряват „да бъдат каквито са”, за да се носят безметежно по течението и никога да не усетят стремеж за промяна и усъвършенстване. Когато децата се превърнат в младежи или девойки (според пола, който сами са си избрали), тогава им се внушава, че винаги са прави, защото те са „утрешният ден”, защото светът им принадлежи, принадлежи на тях, които идват, а не на онези, които си отиват.

След 50 години днешните млади ще са още живи, но днешните стари вече не. И това схващане е легитимиращо, даже окриляващо, нищо че след 50 години доживелите дотогава днешни младежи ще бъдат това, което днес самите те наричат „старци”, и според собствените им стандарти ще трябва да легнат и доброволно да умрат, за да не обременяват солидарната социална система. Ще трябва да освободят от себе си терена за тогавашните млади, защото светът е на следващите, винаги на следващите, те са „утрешният ден”, а утрешният е по-важен, за да не се вглеждаме много в днешния. След 50 години сегашните млади, нашите деца, ще си фъфлят с беззъби усти: „Еее, наборе, помниш ли ‘га спахме в палатки на жълтите павета!”. Не, светът не е на никого - нито на „младите”, нито на „старите”. Никой не притежава нищо, всичко ни е дадено. Разбира се, цялата тази доктрина за децата и младежите не е общоприета, въпреки старанието, с което се официализира, и слава Богу, защото иначе нямаше да има кой и с кого да води този разговор.

Съществената разлика между младите и старите е само една: че старите знаят какво е да си млад, докато младите не знаят какво е да си стар. Може би заради това младите не си дават сметка, че младостта е нещо инцидентно. „Красивата форма е крехка”, казва Вергилий, нетрайна е, цветът на розата бързо увяхва и остава само бодилът. Но пък в зряла възраст, а понякога и в достолепна старост, човек запазва качествата, които е имал и като млад - доброта, великодушие, подлост, алчност, любопитство, духовитост, темерутство, нищожество и т. н. Младият глупак обикновено става стар глупак, а младият подлец - стар подлец. Честният е честен и на старини, а умният може да стане малко по-бавен, но за сметка на това - много по-начетен. Така че са по-важни качествата на личността, а не нейната възраст. Има и едно безспорно преимущество на младостта: освен енергията, оптимизма и решителност­та, младият човек разполага с повече време пред себе си да осъществи това, което е замислил. Често обаче старият вече е успял да осъществи замислите си, тъй че не броим това за разлика.

Ако някой много жали младостта си, ако някой си мечтае да се върне в нея, то това в повечето случаи означава, че животът му е вървял надолу (от млад, красив и безгрижен неудачник към стар, грозен и угрижен неудачник) или поне не се е развивал. Докато външният човек е изтлявал, вътрешният не се е обновявал. Такъв човек не е усвоил онова, на което учи времето, не е проумял важните неща, нищо не е постигнал и нищо ценно не е придобил. Ако животът е училище, както твърдят светите отци, то онзи, който иска да се върне в младостта, на практика иска да се запише отново в първи клас с плешивото си теме и биреното си коремче. Житейските грешки не се поправят като отново преминеш през ситуациите, в които си ги допуснал, с надеждата да не ги повториш, а като ги осмислиш и се покаеш за тях. Човек живее на този свят еднократно и може само да съжалява за стореното, но не и да го поправи. Дано не ми се докачат будистите.

Представата за младите, които идват да опровергаят старите, да ги изхвърлят на бунището на историята не само като негодни, но и като главни виновници за проблемите, с които те, младите, са принудени да се справят, вместо да се забавляват и да изразяват себе си по артистичен начин, тази представа освен лъжовна, е и крайно вредна. Соломон не е дошъл да опровергае Давид, не е дошъл да го отрече и да го изхвърли на бунището на историята. Между тях е имало приемственост, древен континуитет, голямо общо, което ги свързва. Оттогава и до днес приемственост между поколенията е имало винаги, с изключение може би на някои по-зрелищни революции през последните 2-3 века, но даже и там. И не може да бъде иначе, защото светът би свършил преждевременно. Затова мисля, че прогласяваната от XIX век насам колизия между поколенията е фалшива и лъжовна, нейно олицетворение е Павлик Морозов, тя обслужва нуждите на „дванайсетия кобен час” (по Смирненски), но идва ден нещата да се нормализират, здравият разум да се завръща на мястото си. До следващата барикада. Ако ли пък модерното учение за сблъсъка между поколенията, за вредните стари, които са прът в колелата на прогресивните млади, се окаже нещо повече от злободневна пропаганда, ако се превърне в трайно убеждение и мироглед, тогава може би наистина ще видим финалните надписи.

Не съм съгласен, че нашето поколение се е провалило и е на път да остави на следващото един увреден и безплоден, задушен от престъпност и корупция безнадежден свят. Нашите родители, поколението преди нас, също имаше какво да ни остави, нищо че в голямата си част то беше социализъм. И ние сме им благодарни. Поколенията оставят както лошо така и добро. Ако предишните не оставят нищо на следващите, следващите просто няма да ги има. Стига сме започвали на всеки 40-50 години от нулата! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.