В САЩ извършиха първото пълно присаждане на пенис

Pavell & Venci Venc’: Дано не се влюбим в една и съща жена

Риболовец стана първенец с 5-килограмов шаран на състезание в Елена

Арестуваха дядо, заплашил с пистолет опонент

Спецпрокурори влязоха в ДАИ-Благоевград, има арестувани

Основателят на Амазон ще получи награда за бизнес иновации в Германия

Шефът на КЗП за двойните стандарти при храните: Търговецът трябва да посочи основателна причина за това

Президентът на Армения: Липсата на вяра в бъдещето изкара хората на улицата

Трактор затисна и уби 83-годишен мъж

Земетресение с магнитуд 5,1 в югоизточния турски окръг Адъяман, има пострадали

Фокус за всякакви претенции Новият модел е по-просторен и по-лек

Желяз Андреев: Договорът за правна помощ със САЩ не дава никаква защита на българите

Напрежение по гръцките острови в Егейско море заради мигрантите

Хасан Адемов: Нужна е кардинална промяна в подпомагането на хора с увреждания

Европейските страни и САЩ постигнаха съгласие за условията на ядрената сделка в Иран

Основните параметри на университетския преподавателски състав се влошават

„Труд“ започна професионална дискусия за висшето образование в България, като поканихме проф. Борислав Борисов в поредица от статии да открои основните проблеми, които пречат на българските университети да постигнат качеството на обучение, престиж и авторитет на полученото образование, съизмерим с този на водещите университети от страните в ЕС.

В първата статия проф. Борисов направи анализ на най-често отправяния упрек към висшето образование у нас, а именно, че броят на университетите в България е твърде голям за мащабите на нашата страна. На основата на изчисления бе доказано, че броят на университетите в България спрямо нейното население е напълно сравним с броя на университетите спрямо населението на отделните държави от ЕС.

Във втората статия проф. Борисов очерта основните насоки на деформацията в учебно-научните направления в новопоявилите се, а така също и в някои от „старите“ висши училища.Бе посочено, че особено силна е тази деформация вследствие на експанзията в обучението по икономика и по право, което води и до силна деформация в структурата на учебните направления на висшето образование като цяло. Като допълнителен процес на структурна деформация бе очертана тенденцията към разкриване на териториално изнесени структури за обучение, като университетските филиали и колежи.

Възможността за качествено равнище на учебния процес във висшето образование е неразривно свързана със състоянието на университетския кадрови състав от преподаватели в количествен и качествен аспект. В тази връзка ще се спрем на някои основни тенденции в неговото развитие.

Първата от тях е свързана с измененията в стойностите на показателя за съотношението между броя на обучаваните студенти и съответно броя на преподавателите, осигуряващи този процес на обучение. През учебната 2016/17 г. в сравнение с 1989/1990 г., или за 27 години, броят на студентите е нараснал от 133 хил. на 243 хил., или 1.82 пъти, като за същия този период броят на преподавателския състав е регистрирал доста по-незначителния ръст от 19 хил. на 22 хил., или едва 1,15 пъти. С други думи, броят на студентите, „обучавани“ от един преподавател, се увеличава непрекъснато, което очевидно няма как да не води до пропорционалния спад в качеството на обучение.

Втората от тях е очертаващата се тенденция на намаляване относителния дял на „щатните“ преподаватели, които са съставна част от общия брой преподаватели, по който бе изчислен показателят по-горе. При почти непроменен общ брой на преподавателите, ангажирани в системата на висшето образование през 2016/17 г. в сравнение с 2000 г., относителният дял на тези, които са на основен трудов договор в университетите от 67% в началото на периода, е спаднал на 62% понастоящем. Това означава, че системата на висшето образование все повече започва да разчита на хонорувани преподаватели и на тези, на втори или на временен трудов договор, чиито дял е нараснал за същия период от 33% на 38%. Това е неприятна тенденция, защото обликът и престижът на един университет, както и на висшето образование като цяло, се гради главно не от временно наетите преподаватели, а от неговия щатен преподавателски състав.

За да влезем обаче в дълбочина на развиващите се процеси, трябва да разгледаме какво произтича от самото въвеждане в закона на статуса „основен трудов договор“ за университетските преподавателите чрез направените промени в ЗВО през 2004 г. След тези промени един преподавател може да има повече от един „основен“ трудов договор с висши училища, като единственият критерий за това трудовият договор да е „основен“, е той да е безсрочен. Така, често срещана практика стана даден преподавател да бъде в един университет на „основен“ трудов договор на 8-часов работен ден и в друг, също на „основен“ трудов договор, но за 4 часа. При това, договорите може и да са повече, стига да не се надхвърля общо 12 часа работно време на ден. Това не само обезсмисля самото понятие „основен“, но нещата стават още по-абсурдни с нерядко реализираната възможност преподаватели да имат по три или четири трудови договора, като освен един или два „основни“ да се сключват и друг вид трудови договори, като срочни трудови договори; договори за съвместителство; за допълнителен труд и др. Причината е повече от ясна – мизерното заплащане на преподавателския труд, но последствията за обучаваните са непоправими и дългосрочни.

При това, законодателят е разрешил при акредитацията на висшите училища един преподавател да се отчита (брои) в две висши училища, стига в тях да е на „основен“ трудов договор. Това е нещо, като да имаш 1000 лекари в страната, но понеже те работят на две места, да отчиташ, че лекарите, с които разполагаш, са общо 2000. Този нормотворчески абсурд веднага осигури един значителен контингент преподаватели от държавните висши училища, които бяха назначени на втори основен трудов договор в частните висши училища, както и в новоразкритите факултети по икономика и/или по право към държавните висши училища. Тази действаща нормативна уредба бих определил като особена форма на “неправомерна държавна помощ” за създаването и съществуването на частните висши училища. И ако тази „помощ“ наистина изигра решаваща роля за бързото създаване и развитие на частните висши училища, също толкова силно и бързо тя създаде условия за брутално компрометиране на качеството на обучение, както в частните, така и в държавните университети, възползвали се от нея.

Вече не е трудно да се досетим, че в общата численост на преподаватели на „основен“ трудов договор са включени и тези с втори договор, т.е. една част от преподавателите са били обект на повторно броене – веднъж в университета, където е основното им трудово правоотношение, и/или втори път – в друг университет. Допълнително към групата на преподавателите на втори „основен“ трудов договор трябва да прибавим и тези, които са на втори, трети или четвърти не „основен“, а само „трудов договор“. Всъщност тези две групи преподаватели са в основата на формирането на значителния им по численост контингент на целогодишно “пътуващите преподаватели” в различни университети из цялата страна.

Университетите, които имат най-много преподаватели с втори и повече трудови договори са Софийският университет и УНСС, като числеността им обикновено надхвърля 120 преподаватели във всеки един от тях. Този факт е напълно разбираем, защото в тези два университета е съсредоточен контингентът от квалифицирани специалисти и те са основните донори на преподавателите по “икономика” и по “право”, по които направления бе разкрито обучение в другите университети в страната, които пък от своя страна осигуряват втория, третия и т.н. трудов договор.

Значително по-зле изглеждат нещата при преглед на документално планираната и отчетената учебна натовареност на преподавателите на втори и повече трудови договори. Там с удивление ще забележим, че ежегодно се срещат отчетени по над 1000 – 1500 взети учебни часа в различни университети, а през някои години и над 2000 часа. Не е трудно да разберем, че такава учебна заетост на практика не е възможно да се реализира. При 30 учебни седмици за една учебна година или общо 210 календарни дни със събота, неделя и всички официални празници това означава всеки един от тези 210 дни да се преподава по 10 учебни часа, като се заделят и дни за провеждане на изпити и за пътуване. Този факт е толкова абсурден, че говори сам по себе си за драстичното компрометиране на качеството на учебния процес. Очевидно е, че в тази ситуация реално взетите часове са само малка част от предвидения хорариум за дисциплината, като учебните курсове се четат в съкратен вариант, а изпитите се провеждат проформа, защото няма как да скъсаш студент, когато сам не си си свършил работата, пък и трябва отново да пътуваш, за да го изпиташ.

Всеки университет в страната поддържа база данни за своите преподавателите, включително тези на втори и повече трудови договори, и за тяхната годишна учебна натовареност. Тази информация се подава и обобщава в Регистъра на академичния състав на висшите училища на Министерството на образованието и науката (МОН). Кой знае защо обаче на този регистър е сложен гриф „само за служебно ползване“. В случая възниква следният въпрос: Какво прави МОН освен да регистрира като взети, явно невзети часове, и да ограничава публичния достъп до тази информация? Бездействието в случая не е ли една проява на покровителство или благосклонност? Или може би министерството така разбира държавната образователна политика, която трябва да осъществява?

Не по-малко неприятни са и промените в качествената структура на преподавателския състав. Един пример е неговото сериозно застаряване, като този процес достига застрашителни размери и може да се сравни по своята същност и последици с демографската катастрофа в страната. Ситуацията се усложнява още повече вследствие на влошените качествени характеристики на кадровите попълнения в преподавателски състав и причините основно са две:

Първата от тях е свързана с години наред поддържания от държавата “мизерен” икономически и социален статус и оттук формираната непривлекателност на професията “университетски преподавател”. Обявените конкурси редовно се провалят поради неподходящи и посредствено подготвени кандидати, но при отсъствието на по-добри и те биват избирани за асистенти и докторанти. Последствията предполагам не е необходимо да се обясняват.

Втората причина произтича от приетия през 2010 г. Закон за развитието на академичния състав в Република България. Същественото от прилагането на този закон е, че започна неконтролируем процес на ускорено производство на „доктори по…“, доценти и професори, без те да отговарят на традиционно установените изисквания и представи на академичната общност, което пък доведе и до неадекватно преструктуриране в качествения състав на академичната общност спрямо неговата професионална компетентност. Всъщност приемането на този закон е типичен пример за верността на максимата, че „пътят към ада е постлан с добри намерения“. Въпросът обаче е достатъчно сериозен и мисля, че е тема на самостоятелно разглеждане и дискусия.

В поредицата от материали на проф. Борислав Борисов се използват данни на МОН, НАОА, НСИ, Евростат, Сметна палата и други официални източници, като, за съжаление, според проф. Борисов, публикуваните от тях стойности се разминават по отношение на някои от обектите, но тези различия не са от степен на значимост за направените изводи и получените резултати

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (2)

  1. По соц. време 90% от асистентите в нашия институт бяха бивши активисти на ДКМС. След това станаха доценти и професори като в казармата. Като им знам “аспирантурите” и доцентурите ме хваща срам вместо тях. За какво качество говорим, стига лъгахте.

    1. прав си!
      доказателство е партиецът и поръчков дисидент – плевнелиев.
      отделно, да не започвам за скачащите тетки от су, дето викаха декември 89та за плоскочелия селски марксист, че трябвало да стане президент…
      прав е авторът, че параметрите на преподавателите са лоши!

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.