Добре е почитателите на отделните музикални стилове и направления да имат предвид наличието на общ корен

Отказът на водещия по време на шоу-мача Григор Димитров-Новак Джокович да пусне песента на Камелия „Луда по тебе“, доведе до поредния вселенски сблъсък между рокаджии, чалгари, почитатели на операта и феновете на съвременната клубно-толерантна музика, за това кой е по-модерен, по-истински и по-селянин.

Позициите по въпроса са категорични: Истинският рокаджия знае, че рокендролът е музиката на свободния човек. Знае, че благодарение на рока, падна Желязната завеса и ако не беше въпросният рок, досега щяхме да сме под властта на комунистите, да не можем да носим дънки, бради и да се понадрусаме на воля. Въобще, ужас и мрак безнадежден.

От своя страна чалгарите знаят - чалгата е музика от душата и за душата. Тя е израз на нашия жизнерадостен балкански ритъм. Кара те да забравиш тегобите, да се извисиш върху препълнените маси и духът ти да литне като алкохолно изпарение и салфетки.

За феновете на операта нещата са още по-ясни: и рокаджиите, и чалгарите са пияници и наркомани, които не разбират от възвишеното, от естетичното, не разбират от висшето изкуство, което е за избрани. Освен това, ако певицата е под 130 килограма, а певецът не ходи като препариран, то това въобще не е изкуство.

Напоследък се появи нова клубна и „прайд“ музика за по-широко скроени и толерантни хора. Да си неин почитател е лесно - пиеш си соевото лате, възползваш се от най-напредничавите технологии в областта на разширяващите съзнанието субстанции. Демонстрираш отвращението си от всичко родно, та дори и името си. Вкусовете и желанията на другите са без значение. Защото ти и себеподобните ти, сте венеца на творението. Тук, идеологически се присламчват и някои дърти рокаджии с комунистическо минало и флуидно настояще.

Битката между феновете се води с променливи интензитет от много години. Въпреки това има неписано правило, че на балове, сватби, разводи, фирмени партита и други празненства, се слуша от всичко. Даже и толерантно-музикалните може да метнат някой гюбек или да покуфеят, ако са сигурни, че не ги снимат.

Като изключим примирията по време на купона, всяка от групите и подгрупите им знае, че тяхната музика е истинската музика. Всичко друго е я за пропаднали типове, я за сноби. За всеки фен е ясно, че истинската музика започва от неговия любим изпълнител или група. До този момент е имало само дразнещ ушите шум и напразно джуркане на ноти. Малко като нашенски политик, който мисли, че историята започва от него.

Всъщност, историята е интересно нещо. Вглеждайки се в нея откриваме много забавни моменти. Например, че всички изброени до тук музикални направления са си роднини. Че общото между тях е много, а за ужас на всеки фен на операта, рока и актуалната клубна музика, е ориенталската музика, залегнала в далечните им корени. И то не каква да е, а еничарската музика. В Западна Европа я откриват за себе си при Втората османска обсада на Виена (1683 год.). Това е време, в което поради все по-масовото навлизане на огнестрелното оръжие в армиите, ролята на кавалерията във военното дело бавно, но неумолимо намалява, а се засилва тази на пехотата. Пехотата трябва да може да се движи в крак, в строй и ролята на военната музика, задаваща ритъма е особено важна. Пионер в това дело са еничарските оркестри. И независимо от войната, музиката на еничарите се харесва на жителите на Виена. Започва своеобразна мода на еничарската музика в Полша, Австрия, Прусия, Русия и другите европейски страни. Тази музика прониква и в произведенията и на най- големите европейски композитори. Като се започне от „Отвличане от сарая“ на Моцарт, Симфония N 100 - Военна, на Йозеф Хайдн, „Тайната магия“ на Андре Гретри. Намира място в творчеството на Бетовен, на Густав Малер, а немския композитор Лудвиг Шпор дори нарича една от творбите си „Ноктюрно за хармониум и еничарска музика“.

Постепенно, през 20- ти и 21-ви век в резултат на масовия културен обмен в Европа и САЩ се оформят нови музикални стилове, в които съществено влияние има западноевропейската класика и операта. Представяте ли си - еничарската музика с влияние върху операта, джаза, рока, че даже и върху днешната, прайдовата музика. Самата чалга пък е със силно турско, сръбско, гръцко и ромско влияние. Общото е Ориент с целия му букет от мелодии.

Затова, добре е почитателите на отделните музикални стилове и направления да имат предвид наличието на общ корен в харесваната от тях музиката и да не се замерят със словестни нечистотии, като си доказват един на друг кой е по-голям европеец, дисидент, либерал или широко скроен балканец. Но не това е бедата.

Всъщност, този „конфликт“ умело замаскира истинския проблем, а той е, че огромната маса от българите се себеизразява на основата на музика, в която е силно залегнал чужд, а не българския културно-исторически код. Психоисторическа война в чист вид, без значение дали искаме да го осъзнаваем или не. Независимо дали харесваме поп, рок, джаз, опера, чалга и пр., в тях водещият елемент далеч не е българската народна музика, която е изиграла важно място в оформянето ни като нация през епохата на Българското Възраждане. Те са просто масова музика, част от глобалната масова култура, чието основно предназначение в последните стотина години е да подпомага управлението на големи маси хора.

Възрожденската ни епоха е време на любов и уважение към родното. Тя е период на небивал духовен, културен, икономически и политически възход. Период, в който родовите връзки са здрави, а ролята на народната музика, която изразява въжделенията, мечтите, радостите, болките, страданията, битките, ежедневието, вярванията, та дори и хумора на българина, е особено силна. Народната ни музика всъщност е душата и духа на българина, а ние с лека ръка я отхвърлихме и продължаваме да отхвърляме. Без да мислим, че тя е част от нашата сила, от нашето бъдеще, ако искаме да имаме такова.
Затова, част от пътя ни - първо към оцеляване, а след това към възход, е като държавна политика, но и като лична кауза на всеки достоен творец, да припознаем отново народната си музика, да u вдъхнем нов живот. Да я върнем в ежедневието. Да я развиваме като част от живия живот. Да u се наслаждаваме и да я чувстваме.

Преди да станем европейци, трябва да станем отново българи.