Мачовете и спортът по телевизията днес, понеделник, 20 януари 2020

На 20 януари 2020 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за понеделник, 20.01.2020

Властелинът на екрана 100 г. от рождението на гения на киното Федерико Фелини

Предотвратиха опит за бягство от затвор край Амстердам

Филтрите за комини дават чист въздух на София Ефективността им е 80% и се усеща веднага. 100 устройства са спестили 1.5 тона вредни емисии за по-малко от година, предстои монтажът на общо 2000

Водата за Перник – без риск за София Вместо да източват язовира, ще захранват града

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в понеделник, 20 януари 2020

Емил Димитров: Да се прекара водата от „Мало Бучино“ до Перник е едно изключително голямо начинание

За демократите обвиненията срещу Тръмп са неоспорими Президентът играе голф във Флорида

Купуваме летни ваканции у нас с 40 на сто намаление

АТАКА с 5 въпроса към БСП за вота на недоверие

Тенис под дима от пожарите

Повече пари за реклама на наше вино в Китай Увеличават помощта само за бутилки със защитено наименование или произход

Путин се похвали с напредък по Либия Конференция в Берлин събра над 10 световни лидери

От кога и какви са българите в Европа Първият известен писмен документ, който ни споменава, е Анонимният римски хронограф от 354 г.

Красноречив пример за артистизма, с който българите употребяват своите писмености и налагат идеята за универсалната им значимост. Мойсей носи скрижали, на които вместо 10 заповеди са изписани 10 букви от кирилицата. Външен стенопис в Осоговския манастир, дн. Република Северна Македония. Снимка: Авторът

30 години след Аварайрската битка (451 г.) е първият официален българо-византийски договор

Поради многобройните стари и нови клишета и спекулации, които са изказвани по въпроса „От кога и какви са българите в Европа?“, ще започна с един предварителен извод: Българите, според домашните и чуждите писмени извори от Античността и Средновековието, нямат друга история освен европейска. От IV до X век те нямат и друго минало освен християнско. През 922 г. на сцената се появява и мюсюлманската европейска (Волжка) България. Освен това българите никъде и никога не са описвани като народ, който няма писменост.

Споменатите клишета и спекулации, дори когато преследват диаметрално противоположни цели, еднакво остават в плен на две „магически“ дати: 681 г. – създаването на Аспарухова България и 864 г. – Покръстването при княз Борис. В случая „магически“ не е просто епитет. Тези дати много успешно скриват огромни епохи от историята на българите, а останалите епохи започват да изглеждат не само някак осакатени, а често напълно нелогични. Нека се опитаме да разсеем илюзията на тази магия и да видим как изглежда реалността зад нея.

Верска характеристика на древните

Засега първият известен писмен документ, който споменава българите, е Анонимният римски хронограф. Той датира от 354 г. и категорично определя българите, които живеят при Кавказ, като библейски народ, произлязъл от Ноевия внук Зиези. Освен че този народ в средата на IV век е европейски, той е и християнски, защото е споменат сред потомците на избрания род на Сим. Арменският историк Егише описва българите при Кавказ да се сражават в първата велика битка за християнската вяра между Армения и Персия. В т. нар. Аварайрска битка на 2 юни (26 май) 451 г. редом с Вардан Мамиконян стои предводителят на един от четирите християнски полка, българинът Татул Ванандаци. Българският епископ Гад гласувал на Събора, взел решение християните да се опълчат срещу верската политика на Персия и сред 1036-те християнски мъченици за вярата, паднали в битката, както и сред екзекутираните след нея, има немалко ванандски българи.

Трийсет години след Аварайрската битка е първият официален българо-византийски договор (480 г.). С него българите се ангажират да окажат военна помощ на ромеите срещу гeтите (готите). В западните извори тогавашният български владетел Бузан (Бузес) е титулован „крал“, (rex), a във византийските „Кратки исторически хроники“ се отбелязва, че точно по времето на тогавашния император Зенон в центъра на Константинопол е била издигната статуя на българин. Иначе казано, нямаме никакви основания дори да допуснем, че в конфликта чрез договор е бил привлечен някакъв непознат и/или езически народ.

В този контекст е очевидно, че когато епископ Йоан Никиуски разказва за кръщаването на кан Кубрат в Константинопол в началото на VII век, разказът му не трябва да се схваща като споменаване за първо покръстване на български владетел, а като уточняване къде и с кого (с бъдещия император Ираклий) е кръстен бъдещият владетел на Велика стара България. Не по-малко очевидно е защо през 705 г. внукът на Кубрат кан-кесар Тервел помага на Юстиниан II, внукът на Ираклий, да си върне престола, а през 718 г. спасява византийската столица от най-опасната до средата на XV век мюсюлманска обсада. Никак не е учудващо защо Тервел ще бъде канонизиран под името св. Тервел-Теоктист и ще фигурира неизменно в българските църковни стенописи от епохата на Възраждането. Странното е какво точно се случва при управлението на кан-княз Борис Михаил и защо последвалата историография толкова държи българите да са се покръстили едва тогава, при положение че още Паисий отправя горчив укор към сънародниците си, че са забравили своя владетел „св. Тривелий“, знаменития победител на друговерците.

Политическата роля

Досега видяхме българите, схващани изключително като защитници на вярата – в средата на V век се вдигат срещу огнепоклонническа Персия, в началото на VI век – срещу еретизма на византийския император и в началото на VIII век – срещу ислямизираните араби.

Паралелно българите се появяват в европейските извори от III-IV век нататък не само с ясна верска характеристика, а и с изключително устойчива политическа характеристика – те са воинският народ par excellence. Тъкмо такова ранно и масово оценяване е съхранено в „Похвалното слово за крал Теодорик“, написано в далечната 507 г. от св. Енодий, епископът на Тичино (по-късно Павия): „Това е народът (българите), който преди тебе (крал Теодорик Велики) имаше всичко, което е пожелавал. Народ, придобиващ титли за благородство само чрез пролята неприятелска кръв, за който бойното поле прославя рода… Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои и народ, който дълго време е завършвал войните си само с един набег… По-рано (българите) вярваха, че целият свят е открит за тях, сега вярват, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш.“

Писменостите

Както всички дати в отдалечените епохи, двете предходни коментирани дати – на „установяването“ на българите на Балканите и на тяхното „покръстване“ – колкото и „магично-заклинателно“ да се повтарят днес, в науката имат известни разночетения. Така създаването на Аспарухова България се разполага от 679 до 681 г., а на покръстването – от 863 до 866 г. С българската (славянобългарската, според същата официална теза) писменост нещата са по-различни. Годините на „ограмотяването“ на българите неизменно се свързват със създаването на писмеността от светите братя Кирил и Методий. Проблемът е, че това събитие се датира или през 862 г., или през 855 г., като между контекста на двете датировки няма никаква връзка. Още по-голям проблем е, че обикновено не се споменава защо всъщност на българите им е трябвала нова писменост. Черноризец Храбър в „Сказание за буквите“ много ясно очертава картината на употребата на българската писменост до създаването на въпросната нова писменост. Българският автор, съвременник на събитията, пише, че до тогава сънародниците му „четяха и гадаеха с черти и резки“. Дори при най-тенденциозен прочит на това сведение е очевидно, че става дума за съществуване на една писменост, вероятно не особено естетична, но пълноценно обслужваща различните сфери на културата.

Въпреки това няма случай дадена функционираща писмена система да е била сменяна по естетически подбуди. Освен това българите, почти паралелно с въвеждането на глаголицата, разработват още една нова азбука – кирилицата. Кирилицата категорично отстъпва по графични характеристики на глаголицата, но е много по-лесна. Факт е, че официално първите сигурно датирани кирилски надписи, открити в скален манастир при село Крепча и върху една керамична ваза от Велики Преслав, са най-общо от 20-те, 30-те години на X век. Иначе казано, българите са ползвали „създадената и подарената им от Византия“ азбука на светите братя (както масово се представя глаголицата) петдесетина години, преди да я променят до неузнаваемост. В средновековната българска литература текстовете на глаголица са екзотична рядкост. Светлина по темата може да хвърли един бърз, но непредубеден поглед върху надписите, откривани в тракийските могили и светилища (например при село Езерово и връх Драгойна). Изглежда, местните траки в периода XVIII-III век пр. Хр. са намирали за изключително удобно да използват писмеността, предпочетена от българите в края на IX век сл. Хр.

*Директор на Исторически музей – Перущица, член на Институт за исторически изследвания на БАН, преподавала в НХА, НБУ и НГДЕК, автор на над десет научни монографии и десетки студии и статии в областта на средновековната и античната култура и история.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.