Седмица, откакто 3-ти март отмина, но един спомен ще остане у мен завинаги.
На площада на град Клисура Боримечката се провикна и успя да гръмне с черешовото топче след третия опит, заобиколен от възторжени деца в униформи и рехава публика, предимно от третата възраст. Сценарият беше малко муден, така че не дочакахме продължението на това, иначе мило, тържество и потеглихме към Копривщица.
Пристигнахме като част от автомобилно нашествие и се озовахме сред огромно множество, задръстило с колите си всички улички на града. Официалната част тъкмо приключваше и от площада се чуваше духова музика. Свиреха някакъв хубав марш, в унисон с възрожденския и патриотичен дух на празника. Звучеше толкова добре, сякаш беше дошъл военният духов оркестър от София. Тази музика изведнъж ми създаде онова настроение, което търсех, и аз започнах да си проправям път през тълпата. Накрая се озовах срещу оркестъра и не можех да повярвам на очите си. Това бяха юноши и девойки и няколко деца, на които тромпетите им стигаха до коленете.
Стоях смаян пред тези момчета и момичета в червени четнически униформи, после в мен започна да се надига едно топло чувство на умиление, което премина във възторжена гордост от това, че наши деца правеха в този момент точно това и то по този начин. Как да повярваш в такъв момент, че примитивното бездушие може да победи в България.
Маршът премина в хубаво българско хоро и танцьорки веднага скочиха и се хванаха. Веселбата продължаваше както е по традиция. Изви се хорото, ставаше все по-голямо и по-широко. Лелки и каки започнаха да блъскат с едрите си задни части най-малките оркестранти, които бяха най-близо до тях. Диригентът, едър млад мъж с интелигентно лице и ботевска брада, се опита да предпази питомците си и на няколко пъти подкани с дискретни жестове танцьорките да се отдръпнат малко, но те явно не можеха или по-скоро не искаха да го разберат и продължаваха да отнасят малките музиканти със замах. Диригентът се принуди да застане от същата страна и да ги накара да го заобикалят, но и това не помогна. Накрая и той разбра, че не може да се пребори с този вихрен порив.
Тази гледка ме поотклони за малко от възвишените ми мисли за бъдещето на нацията.
За щастие диригентът взе мъдрото решение да спаси оркестрантите си, даде тон за марш и ги поведе в строй към изхода на площада. И в този момент стана чудото. Техният прекрасен възрожденски марш беше заглушен от женски глас, който с типичната циганско-кючекчийска интонация изяви желание да се закичи с бяла роза.
Изведнъж се почувствах в разгара на ведомствен банкет. От моите патриотични висини се тръшнах на земята и почти седнах. Бях попарен и отчаян. Башибозушко нашествие нямаше да ми окаже такова въздействие. Запитах се колко ограничен и бездушен трябва да е човек, за да не си даде сметка за мястото и за момента и да огласи града и множеството в него по този почти кощунствен начин.
За мен празникът на този площад приключи. Тръгнах след оркестъра, който продължаваше да свири и да се отдалечава. Затичах се, настигнах го, изпреварих го и започнах да снимам лицата на тези деца и на техния учител, които ми вдъхнаха толкова оптимизъм. Исках да ги запомня задълго. Или завинаги.