- Параскева, миналата седмица беше официалната премиера на новия филм на Ники Илиев и Башар Рахал - “Без крила”, който е с твое участие. Какви отзиви получихте от зрителите?
- От разговорите с всички, с които се видях след премиерата, останах с впечатление, че са дълбоко развълнувани от историята и посланията, които изпраща филма - плакали са, възторгвали са се... Така че, отзивите бяха много хубави. Дори едни дами, част от спонсорите, ни споделиха, че това са най-смислено вложените пари, които са давали за нещо. Други зрители на “Без крила” ми казаха, че нашите сцени с Башо са били от най-драматичните и разтърсващи, но това си е така по сценарий. Свършили сме си работата. По принцип, не ме интересува толкова самата аз дали съм се справила, а представлението, или филмът да бъдат въздействащи като цяло.

-“Без крила” е много вдъхновяващ филм за силата на човешкия дух и воля, създаден по истинската история на родния параолимпиец Михаил Христов. На теб лично, как ти повлия работата по него и срещата с Мишо - успя ли да вземеш от неговия дух?
- С Мишо се познаваме още преди да се знае, че ще има филм за него. Преди няколко години двамата бяхме коментатори в едно предаване и още тогава ми направи голямо впечатление неговата положителна нагласа, както и това, че е много деен, че нищо не го е спряло да се реализира и дори да помага на хората. В самия филм има примери и на други хора, които трудно се вписват, било поради цвят на кожата, или заболяване. Като ги гледа човек си мисли: “Боже, моите проблеми са нищожни в сравнение с това!” Когато виждаш ограниченията, с които някои хора се борят, си казваш, че ти нямаш право да се оплакваш и да се предаваш. Трябва да гледаме винаги от светлата страна на нещата, както казват “Монти Пайтън”.

- Личи си, че се интересуваш от психология...
- Обичам да чета книги за личностно развитие. В от една от тях се предлагаше да се опитваме да сменяме гледната точка за нещата, или ситуациите, които смятаме за много лоши - винаги можем да ги сравним с нещо по-лошо и тогава те започват да ни изглеждат направо приемливи. Събитията се случват, въпрос на мислене е как ще ги възприемем, отразим и отработим. Когато има обстоятелства, които не можеш да промениш, най-добре е да се адаптираш към тях, и да се огледаш за други опции.

- Сигурно ролята ти на майка на Михаил Христов е била по-трудна за теб, отколкото тази на майка на Георги Аспарухов, във филма “Гунди”? 
- Да, във филма на Ники (Илиев) сцените бяха по-тежки откъм актьорска игра, ставаше въпрос за силно драматични моменти. Не казвам, че да играя ролята на майка на Гунди е нещо лесно и леко, но ситуациите, в които са поставени двете героини са много различни. Филмът за Гунди, както и “Без крила” са филми-каузи - първият разказва за легендарен спортист, а вторият е момче, което преборва физически недъг и се превръща в шампион. Мога да кажа, че и в двата филма имаше хубава енергия - от всички хора в екипа.

- Когато започнахте работа по филма за Гунди, дори в най-смелите ти очаквания, вярваше ли че той ще се превърне в най-гледания филм у нас след промените?
- Не! Не мисля, че и другите, които участваха в създаването на филма са си представяли чак такъв успех. По-скоро намерението беше да се направи един хубав, честен и светъл филм, а не да разбива боксофис и да се поставят рекорди. Всички работехме с изключително уважение към името на Гунди, но никой не си е представял чак такъв зрителски интерес. За което огромната заслуга е на сценариста Емил Бонев, режисьора Митко Димитров, оператора Боби Славков, разбира се - на Павел и Александра, и на продуцентите Иван и Андрей. Но мога да кажа, че всички, всички оставиха по капчица любов и професионализъм в този филм.

- Георги Аспарухов е ходил често на театър и е бил приятел с много актьори. Засичала ли си някои от днешните футболисти в театъра?
- Дори и да са ходили - не съм ги видяла. Не следя развитието на българския футбол и не познавам добре играчите, но според мен повечко пребивават в дискотеките, отколкото в културните институции. Ако има изключения, извинявам се, не съм ги познала.

- “Без крила” е адресиран и към всички, които се чувстват различни и отхвърлени от обществото - не само към хората с увреждания. Според теб, може ли един филм да ни направи с една идея по-толерантни?
- Със сигурност. Според мен, когато гледат този филм, или други на тази тема - хората ще видят, че всички имаме своите проблеми и качества, и най-вече могат да осъзнаят, че различните понякога са дори по-силни от нас. Това, което прави впечатление от филма е, че те не искат да бъдат съжалявани, защото отношението на хората обикновено е в двете крайности - или започват да ги съжаляват и са прекалено внимателни към тях, или ги игнорират и отхвърлят.

- Имаше ли го това отношение към по различните деца и в твоите ученически години, защото днес виждаме агресия след младите не само в училищата, но и по улицата, в моловете...
- Не, ние израснахме в по-различно време, тогава дисциплината и поведението бяха под по-голям контрол. Днешната свобода е малко слободия, всеки има право “да бъде себе си”, а това понякога е просто необразованост, грубост, нетолерантност и простотия. За съжаление, тази тенденция постепенно си напредва в нашето общество, ценностите се изместиха. Никой не се ражда с лошо отношение към другите - средата, в която израства го формира да не приема различните, или да смята себе си за нещо повече от другите - това е болест на обществото.

- Твоят преподавател - незабравимият Стефан Данаилов, на 9-ти декември имаше рожден ден. За какви истории с него се срещаш покрай тази дата и той как посрещаше своя празник?
- Мога само хубави неща да си спомням за него и широко скроената му душа. Отвъд преподаването, той се държеше с нас като баща и покровител, беше човек, който обича да се грижи. На рождения му ден ставаха невероятни празници. Няма да забравя 50-тия му юбилей - отгоре до долу всички фоайета в Народния театър бяха препълнени с гости. Беше огромно събитие - с оркестър и всякакви забавления, такова нещо не може да се види вече.

- Той какви подаръци обичаше?
- Никога не е изявявал конкретно желание - той си имаше всичко. Правехме му сантиментални подаръци, които да му напомнят за нас. Последният път, когато се видяхме, беше на премиерата на прощалното му представление - “Актрисата”. Имаше много хора, които му бяха взели букети, но успях и аз да се добера до него - бях му купила един цъфнал декоративен лук - красиво, но странно цвете. Стана ми мило, когато Мастера каза на човека, който събираше цветята: “Лука вкъщи да го занесеш!” (Смее се.)

- Искра Радева признава, че всички студентки на Апостол Карамитев са били влюбени в него. Така ли беше и със Стефан Данаилов?
- Не мога да кажа че съм била влюбена в мъжа, всички изпитвахме по-скоро обожание. Той имаше такава харизма, че не може да не го заобичаш. Честно казано, като ме приеха и разбрах, че той ще ни е преподавател не бях особено впечатлена, защото в юношеските си години харесвах повече други актьори, като Йосиф Сърчаджиев и Наум Шопов. Бях скептична, но нещата се промениха в процеса на учене и видях на колко неща може да ни научи. А и колко отдаден и загрижен е за всички ни.
- Как празнувахте 8-ми декември в твоите студентски години?
- Обикновено празнувахме в някоя хижа в провинцията, Запечатал ми се е спомен от един празник в Гложенския манастир с особено големи изблици на забавление - имаше голи хора, имаше и авантюристи, увиснали от прозорците - всякакви щуротии...

- Башар Рахал казва, че е бил влюбен в теб, още като те е гледал в “Сезонът на канарчетата” и е искал да играете заедно. Кой е най-хубавият комплимент, който си получавала?
- Един от хубавите комплименти е, че зрители не са ме разпознали на сцената, значи съм се променила до неузнаваемост. Друг комплимент, който харесвам е, че играя така, все едно не играя, по повод на участието ми в сериал- “все едно нищо не правиш, пък толкова много изразяваш”. Не се заслушвам много в комплиментите. Вярвам на собствената си преценка.

- Дъщеря ти Калина от какво се интересува най-много и успяваш ли да я предпазиш от пристрастеността към интернет и социалните мрежи?
- Тя сега е в тийнейджърска фаза, влекат я по-артистичните неща - рисуване, пеене, музика. Това са интересите ѝ, обича да бъде с приятелките си, да общува... Както всички, виси си и на телефона! (Смее се.) Вече съм объркана дали е добре, ако я спирам, или не, защото всички тези технологии днес са абсолютно задължителни. Аз лично, ако трябва да попълня формуляр по интернет изпадам в стрес, то не са пароли, то не са верификации... Често се шегувам, че ако някой ден чуете, че съм се хвърлила през прозореца, било е защото не съм се справила с нещо, което е трябвало да свърша през интернет. Просто съм от аналоговото поколение. Днешните деца израстват в друга реалност, за добро или лошо.

- А в социалните мрежи прави ли ти впечатление това масово прекаляване сред жените с корекциите и силикона?
- И в социалните мрежи, и извън тях. Това си е някаква българска специфика. През лятото бяхме на море на гръцки остров. Имаше предимно англичани, италианци, румънци, жените си изглеждаха нормално. В едно заведение видяхме една групичка, в която жените бяха с очеизвадни корекции и аз си казах - това са българи. Оказах се права! Не знам каква е тази мания? Комплекс за малоценност ли, стремеж да са в тренда ли, често изглеждат карикатурно. Отдавам го и на чалга културата, където този външен вид е израз на преуспяване, благоденствие и реализация.

- Вече наближава новата 2025-та година. Какви промени ти се иска да видиш в страната ни през нея?
- Иска ми се на политиците да им уврат главите и да осъзнаят, че са там да вършат работа, а не да си доказват кой е по-по-най, защото тази политическа криза вече добива абсурдни измерения. Направо не ми се вярва какво се случва в политическия ни живот - чудя се дали понякога изпитват чувство за срам. Иска ми се всеки да си върши работата по най-добрия начин. Иска ми се да има по-малко боклуци.

- Какви нови роли ти предстоят?
- Хоризонта е мъглив, но очаквам да започна работа по нов проект в Народния театър. Мога да поканя зрителите на едно представление, което направихме през лятото с пет колежки - “Само ние, момичета”, което е хем смешно, хем трогателно. Ще го играем отново на 22-ри декември в “Сълза и смях”, догодина ще гостуваме и в различни градове в страната. На 24-ти януари ще бъде премиерата на “Клас 90” - дебютният филм на Бойко Боянов. В него си партнираме с Любо Нейков, Юлиан Вергов, Елена Атанасова, Георги Златарев, Биляна Петринска, Стефка Янорова... Става въпрос за съученици, които се събират след 30 години. Това е един филм-равносметка за това какво сме си представяли като сме завършвали и докъде сме стигнали.

- Кои житейски уроци си запомнила от твоите родители?
- Моите родители са учители по математика. От тях съм взела логиката и съвест към всичко, което правя. Те ме научиха да съм почтен човек - не съм си позволявала да забивам нож в гърба на някого и да търся изгоди за себе си.

- В какво вярваш?
- Вярвам, че нещата се подреждат и Вселената си знае работата. Колкото и лоши неща да се случват - балансът се намира, и винаги се отварят възможности, само трябва да ги видиш.

Нашият гост

Известната актриса Параскева Джукелова се запленява от сцената, когато в трети клас посещава оперетата “Лелята на Чарли” с Видин Даскалов, в родния ѝ град Панагюрище. Във ВИТИЗ я приемат в първия клас на легендарния Стефан Данаилов, като сред нейните състуденти са Влади Въргала, Август Попов, Силвия Лулчева и Ани Михайлова. Още с една от първите ѝ роли в киното през 1994 г., тя печели голямата награда “Златна роза” за “Най-добра женска роля”, за филма на Евгений Михайлов - “Сезонът на канарчетата”. Десет години по-късно, Параскева получава същото отличие за впечатляващата ѝ роля във филма “Изпепеляване” на Станимир Трифонов. Тя е участвала и в други популярни български филми, сред които “Възвишение”, “Голата истина за група “Жигули”, “Джулай”, “Суламит”, “Време за жени”, “Блаженият”, “Емигранти”, както и в най-актуалните родни продукции - “Гунди - легенда за любовта” и “Без крила”. Красивата актриса се изявява успешно и като водеща на предаването “Понеделник 8 и 1/2”. Тя има много ярки роли в Народния театър, в постановки като “О, ти която и да си...”, “Народът на Вазов”, “Бележките под линия”, “Лисичета”, “Мизантроп”, “Бягащи странници”, “Един безумен ден”... Параскева има една дъщеря - Калина, от връзката ѝ с режисьора Виктор Божинов.