Пет-шест недъга за всички режими

Новите амазонки (група от артистки) в локала „Нова Америка“ в София, началото на XX век. Снимка: www.lostbulgaria.com

Атанас Буров за лакомията на управниците, за личното достойнство и за кабаретата, които предвещават криза

Ходех със секретарката си, вярно е, но си плащах, защото съм френски възпитаник

] Атанас Буров (1875 - 1954)
Атанас Буров (1875 - 1954)

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Господин Буров, кои са били винаги главните недъзи на българските управници?

- Пет-шест недъга, които са неизменни... Но за това не бива да се шуми, защото те се повтарят във всички режими.

- И при вас ли бе така?

- Всякога е било така. Избягнал го е само един - вторият по ред министър-председател на България - Васил Друмев, владиката Климент.

- Кои са тия недъзи?

- Първо, ламтежът за къщи, за вили, за апартаменти - за „дом за децата“, за внучетата, за поколенията. Българинът като всеки кръгъл профан, който мисли, че ще векува, а няма да живее шейсет-седемдесет години, прави къщи, трупа вили и апартаменти. Пълен идиотизъм. Аз имах най-хубавата къща в София, цялата в резба, на улица „Московска“ и „11 август“. Но я продадох в 1929 година, когато бях министър и на върха на славата си, за да живеят децата ми неосигурени, но сигурни в живота. Да пестят. Да се борят. Да знаят, че нямат подслон... И си купих един апартамент на ул. „11 август“ №1, където живея сега. Детето трябва да знае, че го чака тежка борба в живота. И то трябва да има сигурна професия в живота. Затова аз пратих сина си да учи в Германия минно инженерство, след това да става каквото ще - но да се знае, че и в Китай да отиде, в остров Ямайка да отиде - че ще си намери работа. Шофьор, машинист на локомотив, авиатор и минен инженер винаги намират работа. След това шивач, обущар и кърпач...

- Вторият недъг?

- Лакомията за пари. Започва да лъже, да краде - ужас.

- Третият?

- Лакомията за земя, за недвижими имоти. Петият - иска да използува властта докрай, да я изцеди като лимон, да бъде всьо и вся и накрая нищо.

Шестият му недъг е световноизвестен - да такова без пари като започне със секретарката си. Това е всемирно явление. Само Васил Друмев и Робеспиер не са го правили поради простата причина, че не са имали секретарки, а са си гледали сами работата и са работели по за двама и за трима. Никой не е безгрешен - и аз не съм. Никой не е без слабости - и аз не съм, но ви казвам, че аз си плащах.

Ходех със секретарката си, вярно е, но си плащах, защото съм френски възпитаник. А във Франция ти казват - плащай винаги. Плащай в брой за всяка услуга и ще бъдещ голям. Желан. Очакван. Обичан. Който хитрува като нас, балканците, който иска все да минава гратис и да използува другите, таковай му майката, това не е човек. Ето затова българинът-министър е жалък и смешен. Наместо той да черпи, чака него да го черпят.

Наместо той да дава банкети, чака него да го канят на банкети. Аз никога в живота си не съм сядал на чужда трапеза, без да съм специално поканен. И никога не сядам на трапеза, когато знам, че ще се чака някаква услуга от мене. Това ужасно ме обижда.

В живота човек има едно скъпоценно нещо и трябва да го пази свято - това е личното му достойнство.

На човек, на жител на планетата, на гражданин на родината си.

Аз имах нещастието да се родя в една прогнила феодална империя - Турция - това става през 1875 година.

Учих в Европа, при капиталистите - до началото на нашия век. Видях и капитализма. Сега, на стари години, нагазвам и в ерата на комунизма - какво друго мога да видя повече - нищо освен един обрат, едно завиване на колелото назад, както във Франция в 1813 година, когато се връщат Бурбоните - Людовик Осемнайсти в Париж. Влиза в Тюйлери, влиза във Версай и пита: „Е, каква стана тя. Защо гладувахме досега - 24 години, от 1789 до 1813 г.?

- Възможен ли е обрат, г-н Буров?

- За човека няма нищо невъзможно. Той прави невероятни скокове. От върха на египетските пирамиди до „Хора на бездната“ (вади и ми показва книгата на Джек Лондон). Чета я и се замислям - но вие, младите, никога няма да разберете това - как и защо има хора на бездната. Това е безработицата на Англия. Всяка една страна трябва да има безработица, за да работят зверски тези, които са на работа. Ето, вижте, Джек Лондон не го е видял. Английската държава поддържа тази безработица. Жалко, че не сте чели тази книга.

- Да, не съм.

- Аз обичам Джек Лондон. Голям писател е, кажи мой връстник, но видял света и написал чудни книги. Чели ли сте „Желязната пета?“ (Вади я от библиотеката си) Ето я... чел съм я. Но не ми харесва. Също и „Жерминал“ от Емил Зола. На вас може да ви харесват, на мене не. Пресилено и преднамерено е всичко. Пропаганда. А глупавата и некрасиво поднесена пропаганда дава обратни резултати. Димо Казасов - като министър на вашата пропаганда, няма да ви помогне много.

- Защо?

- Защото е лъжец и демагог, дамгосан на 9 юни с преврата. Никой не му вярва. Вярва се на апостоли като Исус, като Левски, като Ботев - на хора, дали живота си за идеята си. Но не и като Димо Казасчето, вечен клиент на всички кабарета в София.

- Къде в София е имало кабарета, г-н Буров?

- Вие, младите, искате всичко да знаете за кабаретата. Те имат за вас някаква магическа сила като жената. Впрочем кабарето без жени не е кабаре. Жената е украсата на всяко едно кабаре. В София, когато бях момче, на площад „Възраждане“ имаше едно кабаре „Нова Америка“, на „Леге“ друго кабаре -„Орфеум“ на баба Цура, сръбкиня, сводница, която обслужваше по-старото поколение, а по-младото предоставяше на дъщеря си. След време, когато бях вече студент, в Париж посещавах някои кабарета заради музиката и игрите там. Кабарето - това е музика и песни, танци и жени, развлечения и забави. Кабарето не е публичен дом. Това е театър, кино, опера, оперета, забава. Там се ходи с много пари - за удоволствие, да се уговорят сделки, да се поканят гости - мераклии, клиенти на банката или на фабриката ти.

В Русе, на улица „Александровска“. Там, където е сега ресторант „Марков“, имаше скрито, потайно кабаре „Дунай“ - държеше го една румънка, Люси Златното косъмче.

В София кабаретата имаха маси, които се предплащаха, и артисти, които гастролираха. В кабаре „Прентан“ на Солни пазар срещнах една унгарка - на 16 години, която пееше на всички европейски езици и танцуваше, ама как само танцуваше това момиче. То струваше милиони. И го намериха заклано на ъгъла на улица „Позитано“ и ул. „Калоян“, недалеко от кабаре Паризиана“. В тази „Паризиана“ през 1927-1928 година бе съдържател Лазар Добрич. Когато застреляха Тодор Александров в София - хората на Ванче го застреляха - той ги видял, но не каза - каза го само на мене... Бе мой клиент. Имаше ми доверие. Аз го кредитирах... „Ще мълчиш - казах му - защото ти отиде и главата, и кабарето.“

Започнаха да се изтребват бандите. Едната на Ванче. Другата на Тодор Данков, третата на генерал Протогеров - охридската чета, както я наричаха. Неин екзекутор бе Левчо Главинчев. Брат му бе околийски съдия в Кърджали и ми пращаше оттам по две-три кила джебелски тютюн, на листа, злато, чисто злато. Цялата ми кантора започваше да ухае на джебелски тютюн. Той, Левчо, обяви война на Тодор Данков и на Ванче Михайлов. След 9-и го видях в дирекцията на милицията, полковник. Станал шумкарин. И го попитах:

- Какво правите тука, господин Главинчев?

- Работя - каза той. - Вие гост ли сте ни, клиент ли сте ни или идвате да инкасирате стари суми?

- Клиент - казах. - Но не знам дали ще изляза оттук.

- Като си кажете всичко, което знаете, ще ви пуснат - каза той. - И ви съветвам да си кажете. Това е чистилището, затворът е адът.

- А къде е раят?

- Там горе - каза той и посочи небето. Но тъй като вие сте си поживели, за вас е все едно, ще минете и без него.

И, гледам аз, водят Борис Руменов, редактор на „Кукуригу“ в „Утро“. Христо Бръзицов - редактор на официоза вестник „Днес“ и „Вечер“, гледам карат стопанина на „Утро“ Атанас Дамянов и главния му редактор Стефан Танев. Той носеше винаги на ръката си по една златна гривна, но този път я бе свалил. Поздравихме се и се пръснахме по различни килии - мене ме отведоха при онези малки момчета - джебчийчета, за които ви разказах, а те бяха закарани горе, на тавана, и долу в мазетата. След това се видяхме в затвора при Народния съд... Кабаретата, за които ме питате, са мерило на културата - виж кабаретата на Франция и ще разбереш коя страна има пари, виж ги в София и ще ти стане ясен стопанският хал на народа, на управниците му.

Кабаретата никнат в бедни и в богати страни и са признак на криза.

Започнат ли рибите да кълват пред буря или пред дъжд - знай, времето се разваля.

Започнат ли да пеят много естради, да се чуват песни в подземията, в баровете и в кабаретата, работата е зле и на зле отива - 1929 година в София имаше рекорден брой кабарета - във всички хотели и още седем - другаде. Публични домове - във всички хотели и стотина - другаде. Това е разплохът. Всяко кабаре бе агент на някоя банка или съдружие. Зад всяко кабаре стоеше някаква мафия. И ако някъде се появят фирми и развлекателни заведения с неясно минало и неясна професия - знайте, помнете ми думите, вие сте пред прага на криза.

(Следва в утрешния брой)

Коментари

Задължително поле