Това лято Плевен празнува 100 години футбол. Тъжно е състоянието на местната гордост „Спартак“. Тъжно е и състоянието на градския стадион. Много поводи за оптимизъм няма, а само за стари истории. Затова и се обърнахме към най-големия. Пламен Гетов е живата легенда на Плевен и „Спартак“, който страда не по-малко за състоянието на футбола в града.

Празненствата

Още не знаем датата. Искаме премиерът Бойко Борисов да е по-свободен. Ще поканим всички, които заслужават. Искам да съчетаем юбилейния мач с представянето на книгата на Христо Стоичков в Плевен. Ние, ветераните, лесно ще се съберем. Притеснено ми е. Не сме в професионалния футбол, нямаме стадион и ще играем в Ловеч. Нямаме качествени играчи и ще е много трудно. През какво ли не мина „Спартак“. И от група ни извадиха за уреден мач. В Плевен никога не е било това, което се случва в последните 10-15 години. Помощ от никъде. Развали се школата, няма деца. Всички бягат там, където са подсигурени храна, спане и такси. Нямаме терени, базата е занемарена. Едно игрище не е построено от 20 години. Нашите бизнесмени са обидени, че не ги канят. Даже се говори, че плевенска фирма е участвала в Сочи. Поканени в Москва, но не и у нас. Наскоро празнувах 60 години и имах една мечта - „Спартак“ да се е върнал в Първа лига, а не в „Б“ група. Но провалиха проекта. Имахме горе-долу добър отбор, но винаги се намери кой да пречи.

Славните години

Още в първата ми година имахме 20 точки, две по-малко от ЦСКА. Завършихме пети, играхме за „Интертото“. Със „Спартак“ всички отбори се съобразяваха. Може би имам два чувала със снимки вкъщи. Пейка не се вижда. Не помня да съм играл пред празен стадион! От „Спартак“ стигнах до националния отбор. В дебюта ми срещу Швейцария вкарах гол от фаул за 1:1. Преди световното първенство в Мексико през 1986 година нямахме право да пием кола и кафе заради допинг контрол. Попушвахме си цигарки, но се криехме. Не сме били свети води ненапити. Но се опитваха да се налагат да играе този или онзи. Имахме един ръководител и когато отборът се класира за следващата фаза и трябваше да получаваме премии, през нощта вече си беше заминал от Мексико. Беше решил, че ще си тръгнем и ние, и искаше да ни изпревари. Срамувал се да пътува с нас, защото на откриването трябвало да победим световния шампион Италия заради Сергей Антонов, че бил набеден. Какво общо има футболът с политиката – не знам. В хотела през нощта е пуснал факс до Мексико да спрат изплащането на премиите, да не би да си получим парите за класирането в следващата фаза. Някои, които след това почти приключихме с националния отбор, така и не си взехме парите. Бяха 4000 долара и отделно 10 000 лева на човек, което за онова време бяха страшно много пари. Но такива ни бяха премиите и се бяха разписали 80 министри и зам.-министри. Не Футболният съюз е решил да дава такива пари. Всичко беше документирано. Първо казаха „да“, а после „не“.

Мексико'86 срещу САЩ'94

Завиждах благородно на тези момчета за това, че много по-рано от нас излязоха в чужбина и разбраха за какво става въпрос. Ако и нас ни бяха пуснали да излезем по-рано, може би и ние щяхме да се представим по-добре. Макар че за онова време да играеш в следващата фаза на световно първенство, не беше постигано преди това. Завиждал съм им благородно, че по-рано видяха какво значи професионализъм. И ние изживяхме велики моменти. Открихме световното през 120 000 на „Ацтека“. Нещо уникално!

Провалени трансфери

В Плевен имаме един, който беше добър треньор в борбата. По онова време беше в Италия. Като се върна през лятото, ми каза: „Тръгваш за Италия. Догодина е световното първенство, а доколкото чета, те искат в Италия.“ Оказа се, че от Италия са запитали каква е моята цена, защото отбори са се интересували да ме вземат. И моят любим треньор казал: „Ако отиде да играе в Италия, ще дойде милионер на световното и няма да си мръдне дупето.“ И всичко се скъсали. След световното ми пропадна трансфер в „Нант“, където да играя заедно с Буручага. Идвам в София и казват, че от Плевен не ме пускат. Връщам се в Плевен и ми казват, че от София не ме пускат. И докато се разхождах 20 дни между двата града, всичко приключи. А още след световното мениджърът Рибейро ми каза, че ме искат във Франция, но първо ще ме излекуват. Казвам: „Как ще съм контузен? Играх на световно първенство, нищо ми няма.“ А той ми отговаря: „Имаш травма в коляното.“ И септември месец проф. Миню Ганчев в Плевен ми каза, че вътрешната ми връзка е скъсана. Така са ме закарали да си играя със скъсана връзка. По-късно вече отидох в Португалия след Стойчо Младенов и Ради Здравков. Те бяха трасирали пътя. Българите се котирахме там много, а след нас дойде и Балъков, който много вдигна летвата.

ЦСКА или „Левски“

Винаги съм играл за публиката. Като се реши мачът, трябва нещо да им покажеш, да има емоции. Никога не съм отказал автограф, винаги след мач съм се спирал сред тях. На „Армията“ играх с най-добрите млади футболисти. Точно тогава прохождаха Ицо, Любо и Емо. А в „Левски“ не бяха ставали пет години шампиони. Винаги това ме е привличало – пълен стадион, публиката полудява, подкрепят те цял мач. На „Армията“ започваха да ни ръкопляскат чак след четвъртия гол. Уважавам си ги и двата отбора. Много ми е кеф като съм по-свободен да отида да гледам дербито на живо. По телевизията не ми се гледа. С „Лудогорец“ трудно могат да се преборят. Там организацията е на топ ниво. Стига им да се пообиграят малко, да вдигнат оборотите. Като си вземат дербитата, там се печели шампионатът.

Майсторът на фауловете

Учил съм се от Петър Жеков. Сега Меси повече ми харесва от Роналдо. При Кристиано са малко повече „фантазета“, защото малко повече рита с пръстите и трябва да я намери точно, за да може да падне. А онзи с левия крак по я насочва.

Националният отбор днес

На мача с Косово ми идваше да счупя телевизора. Не бях гледал този отбор, когато играхме първия мач с тях. Но ми направиха силно впечатление – много тичат, много се раздават, но и много от техните хора играят в чужбина. Например имат футболист във „Вердер“. Ще се усмихна само тогава, когато се класираме там, където ни е мястото. Но за да не се случва толкова време, значи не ни е там мястото. Не дадем ли път на младите, школите в България да се подобрят, да се работи с младите – доникъде няма да стигнем.