Вот сега носи „опасност“ от ново издание на статуквото

Има едно популярно клише, което се използва, когато се търси оптимистичен поглед към една криза – че китайският йероглиф за “криза” се състоял от две части: “опасност” и “възможност”. През 1959 г. Джон Кенеди в една своя реч лансира този превод и след него мнозина политици, учени, оратори от всякакъв калибър, включително у нас, го възпроизвеждат през годините. Малцина знаят обаче, че този превод всъщност е неточен. Истината е, че китайският йероглиф за “криза”, според запознатите лингвисти и синолози, включва понятията “опасност” и “критична точка”. Казвам това по повод нароилите се коментари от последните дни, в които мнозина се опитаха да представят желаното от тях за действително. Имало “политическа криза заради неочаквани социални взривове”, която непременно щяла да доведе до “предсрочни избори до края на годината”. Тоест привиждат възможност за решаване на натрупаните системни проблеми с предсрочни избори сега и веднага. Явно се водят по грешния превод на китайския йероглиф. Защото опасността от задълбочаване на проблемите несъмнено е налице, но предсрочният вот не е “възможност” за решаването им. Ако ползваме точния превод на китайския йероглиф – вотът сега носи “опасност” от ново издание на статуквото, защото общественото недоверие към политиката на това статукво не е достигнало “критична точка”.

Всъщност, няма и политическа криза в тривиалния смисъл на това понятие. Поне засега. Има обаче политици в криза. Това показаха недвусмислено политическите събития от последните дни. Естествено, бурята на “Дондуков” 1 и в малката съуправляваща коалиция на “Обединени патриоти” предизвика порой от коментари.

Острата обществена критика, която се разгърна след пътната трагедия край Своге, стана повод за ремонт на кабинета. Трима министри, около чиито имена се натрупаха гафове и полемики, подадоха оставка по искане на министър-председателя. По правило това е добър ход за освобождаване на напрежението и известно освежаване на кредита на доверие към всяка правителство. Политическата практика у нас сочи, че на втората година от мандата на едно правителствено мнозинство се прави радикален ремонт на кабинета. Това се отнася, разбира се, за онези мнозинства, които успяват да се задържат за пълен четиригодишен мандат. Така беше и при Иван Костов, който смени десетина министри на втората година. Ключови министри си отидоха по същото време и при кабинетите “Сакскобургготски” и “Станишев”. Вероятно Бойко Борисов би пристъпил към подобни групови смени по-нататък, но струпването на гафове и негативни събития в летния период – чумата, търговския регистър, “Олимпик” и накрая поредната касапница на пътя – направиха правителствени рокади наложителни още сега. Това не изключва да бъде направен по-радикален ремонт към края на годината, но на този етап обслужва тактическите интереси на управляващите.

С други думи нямаме разклащане на властта из основи. Свидетели сме по-скоро на мандахерцане, предизвикано от политици в криза. Думата ми е за партията на Валери Симеонов, която разполага с цифром и словом 8 депутати в парламента. Около самият вицепремиер се разгоряха множество скандали. Ако има основен източник на напрежение за властта през изминалата година, то без съмнение това са действията на г-н Симеонов. От непремерените атаки към руския патриарх, през странните, а според някои дори “рекетоподобни” акции срещу националния бизнес (туризъм, лотарии и пр.), до вътрешните патриотични скандали. Операцията на прокуратурата срещу Ветко Арабаджиев, чиито нощни локали и хотели, както е известно никога не са попадали на мушката на вицепремиера, съвпадна (случайно или не) с поредната странна вицепремиерска маневра. Политическата логика в едно коалиционно правителство диктува, че смяната на министри от квотата на една партия е въпрос преди всичко на съответната партия и на министър-председателя. Санкцията на коалиционния формат в такива случаи е по-скоро информативна, отколкото решаваща. В случая г-н Борисов поиска оставка на трима министри, излъчени от ГЕРБ, чийто лидер е именно г-н Борисов. Трудно могат да се намерят сериозни аргументи за драматичната реакция на г-н Валери Симеонов на тези промени. Тридневните заседания на партията му родиха доста тежки оценки за премиера – нарушавал конституцията, управлявал еднолично. Без да се спираме на аргументите “за” и “против” подобни оценки, те поставят един основен въпрос – какво търси вицепремиера в правителство, което оценява по този начин? И защо реши да остане в него? Това са си, разбира се, вътрешни работи на управляващите. Но трябва да бъдат подчертани, за да стане ясно още веднъж, че политическа криза в същинския смисъл на това понятие няма. В парламента има достатъчно депутати за сглобяване на ново правителствено мнозинство, ако НФСБ с осемте си депутати напусне. Обществените настроения не показват прилив на доверие в опозицията, който да застрашава стабилността на управляващите. Като цяло в този момент все още няма сериозна, кадрово и идейно обезпечена политическа алтернатива, която да обединява обществено мнозинство.

На този фон обръщението на президента Радев към нацията много точно открои важните въпроси, пред които е изправена България днес. А именно – предсрочни избори сега няма да доведат да дълбока промяна в политиката. Дори да доведат до персонални промени, едни предсрочни избори тази есен ще доведат само до “стани да седна”. Но начинът на управление, съдържанието на политика, ще останат без съществени промени. Ще сменим “Кока-кола” с “Пепси-кола”, казано метафорично.

На онези, които побързаха да обвинят президента Радев, че “циментирал управлението на ГЕРБ”, трябва да се каже, че неговата позиция изглежда повече от навременна и точна. Част от хроничния и остър дефицит на доверие във властта произтича от това, че партиите се менят, но политиката остава почти същата. Нужна есмяна на системата. А това означава едно - демонтаж на вредното статукво на неолибералния глобализъм. Статуквото не са Борисов, ГЕРБ, Нинова, БСП, кмета, филанкишията... Статуквото е именно системата, установена от неолибералния глобализъм - със “свободната” търговия, която поробва държавите в полза на корпорациите; с ерозията на националната държава в полза на безконтролна и безотчетна наднационална бюрокрация, излъчвана от елитите, а не от народите; с джендър-идеологията, която подменя социо-културния код на човечеството, налагайки чрез социално инженерство стереотипите на едно малцинство; с войнстващия атеизъм, който иска да обезкъркви обществото и да се обяви за общовалиден... Това е днешното статукво, което в световен мащаб е сериозно разклатено, защото стигна задънена улица. Или си срещу това статукво, или го подкрепяш. Партийните етикети са без значение. Това е истинският и същностен идеологически разлом. Останалото е мимикрия и неспособност от отделните дървета да се види гората. Малките сюжети са без значение. Важна е голямата картина! Защото без да нарисуваме нова голяма картина, няма никакво значение, дали си слагаме ляв или десен партиен етикет, дали сричаме “социални” или “консервативни” лозунги и пристрастия. Все едно - това крепи статуквото. Идеите са важни, а не партиите, които редовно изменят на идеите. Те са само организационен инструмент за реализация на идеи и политики. Не са нито кауза, нито съдба. Няма по-порочен принцип от този, че “партията е права, дори когато съгреши”. Тъкмо в този смисъл, понастоящем в България няма силна и убедителна политическа алтертанива. И ГЕРБ, и БСП са в плен на статуквото. Вярно е, че г-жа Нинова прави плахи стъпки да отърве партията си от неолибералните догми – поне това показа с позицията срещу джендър-иделогията и по мигрантския въпрос. Но за съжаление, БСП все още не може да се отърве от обременностите на старите фамилии и партийни кланове, които бяха първо архитекти на държавния социализъм, а после на неолибералния глобализъм. Премиерът Борисов от своя страна инстинктивно усеща вятъра на световните промени. Но е впримчен в инерцията и влиянието на кастата на европейската бюрокрация.

Истинското политическо състезание, от което би имала полза България, е в мобилизирането на опита, експертността и политическия капацитет на значителни части от българските професионалисти, общественици, интелектуалци и партийци във формирането на истинска политическа алтернатива за смяна на системата. Статуквото на неолибералния глобализъм трябва да бъде разрушено. Това очакват повече или по-малко осъзнато, огромната част от българските гражданите. Нищо повече и нищо по-малко!