Последният любим на Мара Белчева я обира Тя е красавицата, чиято ръка Фердинанд целува всяка вечер

Мара Белчева

Изящна фигура, прелестен тоалет и нежно лице, обрамчено от къдравия облак на косата. Така изглежда на една снимка Мара Белчева от периода, когато е придворна дама. Но на лицето й не личи ни усмивка, ни намек за кокетност, то прилича на осланено цвете. Все още е безмерно съкрушена от неочакваната гибел на съпруга си – министър Христо Белчев. От спомените на Светослава Славейкова знаем, че след като донасят в дома й мъртвия й съпруг, тя така се сдава на скръбта, че месеци наред не излиза от къщи, не иска да вижда никого. Нарежда да претапицират в черно стените на къщата, всички огледала да се драпират в черно, спалното бельо, покривки, личните й тоалети до последната носна кърпа да се подменят с други – с цвета на неутешимата болка… А е била на 34 години.

Красавица с изтънчен вкус и широки културни интереси, след следването си във Виена и Женева (езици, музика, литература) тя вдъхва възторжени чувства у всеки мъж – „от цялото й същество лъхаше красота, хармония, раса…“ Фердинанд така е запленен от младата вдовица, че отзовава всеки чужд дипломат, който си позволи да я ухажва. Казват, че измолил от нея разрешение да направят отливка на ръката й, за да я ползва за преспапие. И всяка вечер я целувал преди сън.

Тя напуска Двореца, осъзнавайки фалша и суетата там. Поводът е наглостта на един младеж, роднина на граф Грьоно, който една нощ нахлува в стаята й с много ясни намерения. Добри Ганчев язвително отбелязва в спомените си, че може би дамата му е дала основания да се държи така. Да, банална за нашенските нрави реакция и нищо необичайно за онези времена като отношение към слабия пол: Стамболов, след като научава, че Белчев е починал (и то вместо него, защото той е набелязаната цел), на секундата пита с присмехулна усмивчица:

„И сега тази хубавица кой ще я…?“

Тя решава отново да замине зад граница, да довърши образованието си. Но съдбата друго е решила: през май 1903 г. неин братовчед довежда у дома й Пенчо Славейков. Домакинята не пести неудоволствието си от липсата на „бон тон“: дошъл следобед, той неохотно си тръгва в късна нощ. „Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи понякога на ръба на неприличието, па понякога и през ръба“. Едната му обувка е протъркана, брадата му отдавна не е подстригвана, не дава думата на другите… След няколко дни отново й гостува. После пак… Докато тя престава да мисли за пътуване, а той почти се преселва у тях. Дрехите, обноските и езикът му престават да я притесняват и вижда само очите му: „Какви очи! Те говореха повече от самите негови думи!“

Дружбата между хубавата вдовица и поета, който тежко куцука, приведен над бастуна си, не остава незабелязана, плъзват клюки. Каква сила на чувствата е трябвало да имат – най-вече тя, жената, която е винаги по-уязвима на обществено порицание, за да устоят на злоезичието. Домът на ул. „Христо Белчев“ широко отваря вратите си за интелектуалния елит на столицата. Най-често прекрачват прага на дома й приятелите на Пенчо Славейков – д-р Кръстев, Петко Ю. Тодоров, Яворов.

„Великани, при които никаква дребнава мисъл не се докосва“

ще напише тя след години. До късна нощ – разгорещени разговори на литературни, философски и политически теми. Тя само ги слуша и не смее да се намеси в техния „висок и широк мир“. И за двамата това е период на творчески подем. Отказал се уж публично от литературата през 1901 г., през 1904 г. поетът започва да подготвя своята стихосбирка “Сън за щастие”, след нея в 1907 г. излизат “Епически песни”. Тепърва ще се появят “Кървава песен” и “На острова на блажените”.

Самата тя пише, но е плаха, защото той е много строг: „И душа и снага са за мен – за мен трябва да са и песните ти, а туй което е за мен, не смей да не е хубаво”. Според него творецът не бива да се жени, той е жрец на бога на изкуството. Славейков в прав текст й внушава, че не бива да очаква реални деца, че рожбите им ще бъдат неговите творби.

Двамата пътуват много – Виена, Париж, Цариград, Рим. Това, което успяват да видят и чуят заедно по музеи, театри, изложбени и концертни зали, изгражда помежду им силна духовна връзка. Мара Белчева изцяло му се посвещава. Неговото доброволно отшелничество в Швейцария, финансовите проблеми, пристъпите на болестта му, нищо не може да я смути или откаже от ролята й на другар, изповедник, медицинска сестра, секретарка. Тя

продава дома си, за да имат с какво да живеят в чужбина

Пенчо Славейков умира през юни 1912 г. в хотел край езерото Комо, Швейцария.

Нейната стихосбирка – “На прага стъпки” (1922 г.), е паметник на тяхната любов. В годините на Първата световна война Мара Белчева е пред сватба с известния немски българист Георг Адам, но майката на Георг осуетява брака им. Отношенията й с Боян Магът (Бони Гацов) също са белязани с разочарование – тя му дава спестяанията си, за да й осигури жилище в новострояща се кооперация, но нито получава жилище, нито й се връщат парите. Неслучайно в едно свое стихотворение тя се жалва, че съдбата я замерва само с камъни.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

  1. Пенчо Славейков умира наистина край езерото Комо ,но в Брунате ,град в ИТАЛИЯ. Близо до Швейцария.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.