Ако о. з. полк. Дянко Марков беше роден другаде, животът му щеше да бъде превърнат във филм

С него си отива и епохата на достойните хора

На 17 февруари 2022 г., само осем месеца преди да навърши 100 години, от този свят си отиде царският офицер, о. з. полк. Дянко Марков.

Необходимо е да бъде написана биография на Дянко Марков. Ако като всеки midwit проверите в българската секция на уикипедия, е възможно да останете с изцяло погрешно впечатление. Това, разбира се, е напълно нормално, след като е всеизвестен факт, че модераторите на българската уикипедия са с ляв (навярно не само политически) уклон. И като всичките негови представители са доволни да се крият зад маската на анонимността. Иронично, вечно ще останат такива.

Дянко Марков е роден на 4 октомври 1922 г. в Плевен, Царство България. Още като гимназист се включва заедно с тримата си братя в Съюза на Българските Младежки Легиони. При постъпването си във Висшето военно училище и поради деполитизирането на Българската армия напуска организацията. В края на Втората Световна война, през 1944, завършва ВВУ с чин подпоручик като летец-навигатор. Включва се в защитата на българското небе срещу англо-американските бомбардировки. След окупацията от Червената армия и превратът на девети септември, България се включва във войната срещу Нацистка Германия. Дянко Марков участва като пилот на бомбардировач. Междувременно, в България баща му е убит от новата власт без съд и присъда.

През 1947 г. е арестуван от комунистическата власт и осъден на пет години затвор. След освобождаването се прехранва главно като цигулар - талант, наследил от баща си Георги Марков.

След промените от десети ноември създава Български Демократически Форум (БДФ). Два пъти е депутат от СДС и ОДС в 37-ото и 38-ото Народно събрание.

Носител на орден „За Храброст“ и Награден знак „За чест и достойнство“ на Министерство на отбраната.
Дянко Марков съвестно е изпълнявал войнския си дълг, без значение откъде идват заповедите на командването. Дори когато е трябвало да се бие срещу доскорошните си съюзници. Дори когато за награда баща му е бил убит, а той - политически затворник.

Но не си помисляйте, че проблемите му свършват с началото на прехода.

Първият му сблъсък с новата власт всъщност е като част от управляващата партия. Малко хора мога да си представят днес, какво беше някой да застане срещу премиерът Иван Костов в собствената му партия, в зенита на неговата власт. През 1999 г. българският парламент приема „Рамкова конвенция за защита на малцинствата“, а Костов заявява от трибуната „Днес ние погребахме българския национализъм“. Дянко Марков опонира с „Българският национализъм е жив и не се знае кой кого ще погребе“. Думите са пророчески, защото макар оттогава да се смениха няколко министър-председатели, българският национализъм си е все така жив.

Това далеч не е единственият проблем на Марков. Многобройни активисти на още по-многобройни НПО (любезен начин за обозначаване на „организация за пране на пари“) взеха на прицел царският офицер заради участието му (още като непълнолетен и дори преди избухването на Втората световна война) в младежката организация на Съюза на Българските Национални Легиони. И до ден днешен доказателствата за „фашистката“ същност на самата организация са предимно спуснат (по линия на финансирането) медиен фишек. Нека дори не започваме темата за различието между фашизъм и нацизъм, защото това е прекалено висока топка за полуграмотните „активисти“.

Във връзка със знаменитата реч „Устояхме, защото бяхме добри хора“ на Дянко Марков в Европейският Парламент по покана на Андрей Ковачев и благодарение на Даниела Горчева, няколко организации изразяват протест с изцяло лъжливи твърдения. Всички от либералния или социалистическия спектър, още едно поредно доказателство, че едното е повече от естествено продължение на другото. И че днешните либерали не са нищо повече от пребоядисаните вчерашни комунисти.

Основната критика е във вече споменатия „фашизъм“ и „антисемитизъм“. Нещо, на което офицерът е отговорил задочно още през 2000 г., както е видимо в стенограмата на Парламента:

„Но ние имаме едно преимущество спрямо всички други европейски народи, които през Втората световна война бяха под егидата на Германия. Това наше преимущество е изразено в тази именно карта, която аз я оставям тук като документ и в която карта американският историк Раул Хилберг в книгата си „Унищожението на европейските евреи“ тази именно карта посочва. В тази карта, уважаеми госпожи и господа, са посочени... В Полша са унищожени 90 на сто от евреите, в Германия, Австрия и Чехословакия - 50 на сто, в Румъния - 34 на сто; в Холандия, Белгия и Люксембург - 56 на сто: в Дания - 1,5 на сто. Всички други са спасени чрез лодки.
В България седи нула! Срещу името на България седи нула, господа!

И това е паметната плоча за хората, които спасиха българските евреи. Тази нула - аз се гордея с тази нула като българин, като гражданин и като човек!

Замина си един от последните рицари на Царството. С него си отива и епохата на достойните хора и остават предимно разглезени лигльовци, слаби хора, изковани от материала на 75 години разруха. Разруха далеч по-страшна от всяка видима - тази на духа, на лъжата, на дребните страсти, на меркантилизма и хедонизма.

Ако о. з. полк. Дянко Марков беше роден другаде, животът му щеше да бъде превърнат във филм. Защитавал небето над София от Съюзниците, няколко месеца преди да се наложи да се бие на тяхна страна. Следвайки войнския си дълг, макар и по повеля на новата окупационна власт. Която в същото време, когато той се сражава срещу доскорошните си съюзници убива баща му без съд и присъда. За награда получил единствено килия и след това необходимост да се прехранва като цигулар. След „Промените“ като всеки истински дисидент, възниква нуждата да бъде заметен под килима, за да могат наследниците на предишните на излязат на преден план. За да могат децата и внуците на палачите от Народния съд, например, да влязат отново във властта. За да могат наследниците на бащините му убийци да бъдат изпратени за посланици от новите „демократи“.

За да могат излъскани непотребни „антифашисти“, цветни активисти, безработни мамини детенца с комунистически уклон, да са против Дянко Марков. До това доведе липсата на реципрочност на Прехода. Колониалните зависимости се смениха, но планктонът е един и същи.

Но те, за разлика от Дянко Марков, няма да бъдат запомнени. Никой никога дори няма да научи, че някога са съществували. И има само една по-страшна присъда от това. Тази на самия Дянко Марков, който намери сили да им прости и да не ги мрази, така както тези, които дори не го познават го мразят - с фанатизма на мижитурки. Всъщност той не би се съгласил с този текст, защото беше преди всичко друго добър човек. Или по думите на последния рицар на Царство България: „да обичаш България и да не мразиш никого“.