Ако европейските политици не се вслушат в гражданите, ще пропилеят най-големите следвоенни постижения на предшествениците си

Принципът „Всичко или нищо“ води най-често до катастрофа

Век по-късно след края на Първата световна война, знаейки крайните резултати, човек лесно може да посочи грешките, допуснати от елита на воюващите държави. Изкушаващо е днес да си казваме, че Австро-Унгария не е трябвало да напада Сърбия, защото всичките u искания без едно са били изпълнени от сръбското правителство. Лесно е да си помислим, че Германия е можела да избегне участието на Британската империя във войната, ако не беше нападнала неутрална Белгия. Изкушаващо е да твърдим, че България е трябвало да запази пълен неутралитет или да се включи на страната на Антантата, за да избегне жестоките и несправедливи условия на Ньойския диктат. Фактите обаче не могат да бъдат променени и целта на този материал не е да обрисува една алтернативна реалност на 20-ти век, а да предложи няколко поуки, които са валидни и в настоящето.

Само половин година преди последователната капитулация на България, Турция, Австро-Унгария и Германия, Централните сили печелят войната на Източния фронт, изкарвайки Русия и Румъния от войната. Чрез мирните договори от Букурещ и Брест-Литовск Централните сили слагат ръката си върху огромно количество земи, хора и ресурси. Също така десетки немски дивизии са свободни за пренасочване към Западния фронт. Тяхното пристигане осигурява числен превес на германците. Моментът е изгоден не само за атака, но и за мирен договор. Мирът обаче е пропилян от генералите Лудендорф и Хинденбург. Представителите на Съглашението много точно описват немските условия като „Вариант 1: Ние печелим. Вариант 2: Вие губите“.

Принципът „Всичко или нищо“ в крайна сметка води до катастрофа за Централните сили, включително и за България. Болезненият урок, който важи и днес е, че в политиката трябва да се прави всичко възможно да се стигне до компромисно решение и да се правят отстъпки преди да е станало прекалено късно.

Сред населението на воюващите държави няма семейство, което да не е засегнато от войната. Последиците за ветераните са трагични.

Нито една държава не е подготвена за толкова дълъг конфликт. Всички замесени политици и военни вярват, че войната ще е свършила до Коледа - вярват го през 1914-та, през 1915-та, през 1916-та, а колкото повече времето тече, толкова повече икономиката се разпада. Стандартът на живот спада дори в неутрални страни като Холандия, Дания и Швеция.

Сто години след края на Първата и 73 след края на Втората световна война населението в Европа се радва на невиждано досега благоденствие. Докато различните съвременни политически идеолози се надпреварват да обясняват, че най-висшата ценност трябва да е социалната справедливост, свободата, нацията, етническата толерантност, мултикултурализмът или каквото друго ви хрумва, истината е, че най-хубавото нещо за всеки обикновен гражданин е мирът. Мирът е основната предпоставка някога враждуващите и рухнали икономически държави да се развиват икономически. На Балканите имаме достатъчно актуални примери - макар и фалирала през 1990 г. и 1997 г., България е в много по-добра икономическа кондиция от миналата през няколко югославски войни Сърбия. А държави, които се разминаха с фалит и с дълги войни като Словения, се развиват дори по-добре.

Накратко, Първата световна война ни учи, че не трябва да допускаме да има нови войни. А Версайската система от договори ни научи, че несправедливите условия създават реваншизъм и ни карат да повтаряме грешките си.

И четирите рухнали империи са много далеч от съвременните ни представи за нормална правова държава. Да оставим настрана военните престъпления и извършването на геноцид над цивилно население. Преди век континенталните империи не са имали уважение към собствените си граждани.

Имперска Германия под ръководството на Вилхелм II продължава започналата още през 19-ти век агресивна политика на германизация на полското население в Източната си част и на френското в Западната. За Русия няма какво да говорим. Александър II, известен у нас като Цар Освободител, смазва безмилостно жестоко Полското въстание от 1863 г., а неговите наследници спират всякакви опити за сериозни реформи в Русия.

Не по-малко нежелаещ да извършва реформи е и австро-унгарският император Франц Йосиф I. Изравняването на правата на австрийци и унгарци, на който той се съгласява, по никакъв начин не променя положението на другите народи в мултиетническата империя като чехи, словаци, словенци и хървати. В Източната част на империята пък унгарците провеждат политика на насилствена маджаризация на славяните, които всъщност не са малцинство, а мнозинство в нея. Когато наследникът на Франц Йосиф I, Карл I най-накрая решава да прави реформи и да даде широка автономия на отделните народи, вече е прекалено късно и Империята се разпада. Поуката е, че политиците не бива да бъдат късогледи, а трябва решително и бързо да правят тези реформи, които отговарят на нуждите на мнозинството граждани под тяхно управление.

Разпадът на Хабсбургската империя може и да е резултат главно на неравностойното положение на славянските народи в нея, но поне формирането u е било поне отчасти по мирен път. Девизът на династията е „Докато другите воюват, ти, щастлива Австрия се жениш“, защото териториалните разширения стават по-често чрез династични бракове отколкото чрез войни. Разрастването на Германската, Руската и Османската империя пък става главно чрез силата на оръжието. Неестествените етнически граници между тях довеждат до парадоксални битки между поляци и поляци на Източния фронт и между арменци и арменци на Кавказкия фронт. Съответно и властите затъват в подозрения дали собствените им граждани няма да се обърнат срещу тях и се стига до престъпления срещу човечеството като Арменския геноцид.

С края на войната пък се ражда друга мултиетническа държава - Югославия (първоначално Кралство на сърбите, хърватите и словенците). Тя просъществува повече от 7 десетилетия преди да се разпадне с няколко войни. И причината за разпада u е, че подобно на рухналите по времето на Първата световна империи, тя не беше държава на равноправни начала. Вместо равенство и братство народите в нея получиха сръбски ботуш върху вратовете си. На практика Югославия бе не държава на Славянското братство, а една Велика Сърбия.

Четирите извода, които бяха направени при анализа на събитията отпреди век, всъщност имат конкретно изражение и значение в настоящето. А то е, че Европейският съюз трябва да бъде опазен. Всяка една държава се присъедини към него доброволно и причината е ясна - към момента на присъединяването u в ЕС е било по-добре отколкото извън него. Дори разделеното британско общество, устремено към Брекзит, осъзнава този факт и се бори да опази тези две привилегии.

Но трябва да бъдем и реалисти - в сегашния си вид ЕС има много недъзи. Самозабравянето сред чиновническия апарат и евродепутатите в Брюксел отдавна е взело застрашителни размери. Критикуваме ЕС често и го критикуваме с право, но не защото искаме той да се разпадне, а защото е настанало време за реформи. И ако европейските политици не се вслушат в гражданите, ще пропилеят едно от най-големите следвоенни постижения на предшествениците си. Всички държави трябва да направят компромиси в опазването на съюза, но със сигурност не може да оставят само една от тях, било то най-голямата откъм население и най-силната като икономика, да диктува ключовите политики без да се съобразява с нуждите на останалите.

Европа трябва да продължи да избягва военните конфликти, да уважава автономията на Отечествата, които я съставят, да запази ценностите, които на първо място я обединиха след Втората световна война, и да се стреми към братство и равноправие между народите.

* Авторът е завършил с отличие бизнес администрация в Хумболтовия университет в Берлин. Автор в „Труд“ и „Консерваторъ“