По-добре да те запомнят като вълк, а не като овца без история

Опитите за прочистване на „българската нация“ доскоро си оставаха пълна тера инкогнита

Какво е памет? Какво е история? Какво е отговорност? Един куп трудни въпроси, чиито отговори никой не знае със сигурност, но пък се знае, при това добре, едно - там, където всички мълчат, има добри причини за мълчание. Затваряй си устата, щото…

А сега позволете ми да скоча юнашки в самото ядро на историята, която ми се ще да ви разкажа: такова място съществува наистина. Има го, при това не забутано някъде в гори тилилейски, ами под носа на всинца ни - в родната, малка, уютна и мила България.

След освобождението от османско владичество малкият народ, който обича да се кичи с думички като „юначен“, не губи прекалено много време в търсене на обяснения за тежкия хал и изостаналостта си. Лозето не ще молитва, то се знае - пътят към модерността преминава през възможно най-бързото отстраняване на всички следи и влияния от старата епоха. Османците са ни натресли на пачи яйца, кой друг може да е виновен? Не стига че петстотин години са ни държали в невежество и забрава, ами сега и отказват да си отиват. Я гледай колко народ са оставили след себе си, ще речеш, че тук още си е тяхно. Бе ние можем ли или не можем?

Историята на системните опити за прочистване на „българската нация“ от чужди и особено „ориенталски чужди“ елементи доскоро си оставаше пълна тера инкогнита за повечето от нас и едва през последните години, чрез усилията на шепа учени, обикновено вън от академичните български среди, започна да се очертава малко по малко. Ще прескоча тук предкомунистическите є измерения, защото те са сравнително маловажни в сравнение с онова, което ги следва. Истинската история започва около петнадесетина години след последното ни „освобождение“.

След „победата на комунизма“ в България следват около десет години спорадична съпротива, отчасти активна, но повечко пасивна, след което в страната се възцарява мир и любов. Колективизацията е осъществена, горяните са избити, останалите класови врагове са си научили урока. В страната усилено се строи будущее, всичко е мирно и тихо… само дето чепикът ни стяга както винаги на едно и също място - българската нация все още не е чиста! А това, не ще и дума, е позор и петно, което трябва да бъде премахнато с всички възможни средства. Между партията кърмилница и подопечния є народ по тоя въпрос няма ни най-микроскопично разногласие. Тва помаци, тва цигани, тва турци - всичко тва трябва да се пречисти, мамка му. Или да се пречисти, или да си хваща пътя. А ако не ще… Хмммммммммм…

Подобни неща, разбира се, се случват не само и единствено тук. Комунизмът на Балканите - които за разлика от Средна Европа са си останали след войната (почти) също толкова етнически смесени, колкото и преди нея, малко по малко започва да придобива все по-националистически характеристики, интернационализмът на Маркс и учението му бързо е захвърлен на боклука, остава си само старото мото, „тва тук си е наше и чужди навлеци няма да търпим“. И понеже съпротивата срещу режима на практика не съществува, за пръв път в страната се появяват реални предпоставки за „решаването на проблема“. Там, където предвоенните български управници са били сковавани от какви ли не международни споразумения и ограничения, днес нищо не стои на пътя на социалните ни инженери. Започва усилена и системна кампания за „пречистване“. Ела сега да видиш българин как на заем тъпкано връща, байно льо!

Започва се с помаците, в началото на 60-те години. Те обаче се оказват неподозирано корави орехи, съпротивата им е толкова мощна и масова, че първите опити са спрени и смяната на идентичностите се проточва в хода на всичките три десетилетия, при това не съвсем успешно. После идват ромите - с тях всичко е „лесно“, каква ти идентичност у цигани?

Остава си обаче свръхзадачата, истинското прочистване, което е отлагано почти до края. Почти…

В началото на 80-те години нещата са „окончателно назрели“. Започва да се пише най-срамната страница в новата българска история - кампанията за етническо прочистване, известна под евфемистичното название „възродителен процес“ (между другото - първата в Европа от такъв мащаб след края на войната и свързаните с нея прочиствания и обмени на населения).

За да не ви занимавам с неща, добре известни на всички ни - между 1960 и 1990 г. в България на системно етническо прочистване, потискане, прогонване и всевъзможен тормоз, психически и физически, са подложени около милион и половина души (консервативна собствена преценка, изхождаща от факта, че мюсюлманските населения в България исторически възлизат на около милион и нещо хора; повтарям, тук говорим за време от около тридесет години, в което има смяна на поне едно поколение).

Съучастниците в него - огромното мнозинство българи, живели при комунизма, набързо си измиват ръцете и обявяват „процеса“ за дело единствено на някаква въображаема върхушка от хора, която е действала в пълен социален вакуум, без каквато и да било подкрепа от страна на „широките народни маси“. Престъплението е „тяхно“, а самите ние никога не сме вземали каквото и да било участие в него.

И в това, а не в някаква абстрактна изостаналост, се състои основната разлика между нас и онази Европа, която е избрала да поеме отговорността за миналото си. Европата, част от която няма как да станем, докато продължаваме да живеем в отрицание.

Е, това май е всичко, което исках да ви кажа днес. Историята на живота ми от последните десетина години. Нещото, което ям, пия, дишам и - от време на време - вра в очите ви, без да очаквам някаква особена реакция. Естествено.

Така де, и ний сме дали нещо на света, има си хас. Може би не точно онова, което си мислим, че сме дали, но пък кой ли може да каже кое е по-добре? В края на краищата по-добре е да те запомнят като дребен, но не по-малко хищен вълк, отколкото като овца без история. Съгласни? Или не?

 

*Авторът е писател, живее в Германия от 1990 г., автор на художествена и научна литература, издал 7 книги.

(Със съкращения от „Либерален преглед“)

Коментари

Задължително поле