За францисканския монах Вилхелм дьо Рубрук няма съмнение, че “Влахия е земята на Асен”

Михаил III Шишман иска да направи България отново първа сила в европейския Югоизток

Както читателите на “Труд” вече знаят, в няколко поредни броя на вестника ще разкажа интересната съдба на воеводата на Влахия Йоан Влад III Цепеш, прочут със световно известния си прякор Дракула. Причина е, че в момента текат разкопките а средновековната крепост в Свищов, където легендарният владетел е резидирал през зимата на 1462 г. За да може да се докоснем до личността на Йоан Влад III Цепеш и многобройните въпроси, която тя предизвиква, без съмнение трябва да вникнем в родословието на влашките воеводи.

В сериозната наука няма съмнение, че през ХIII и началото на ХIV в. българското присъствие на север от Дунав и на юг от Карпатите е много силно. Там интересите на царството се сблъскват с претенциите на мощното Унгарско кралство и двете монархии воюват непрекъснато за тези територии. Ето защо местните феодали се чувстват все по-независими, лавирайки между двете велики сили.

За създател на Влашкото княжество (неоснователно наричано от нашите северни съседи румънско) се приема Йоан (Иванко) Басараб или Басараба I, живял през първата половина на ХIV в. Името на неговия баща се знае от едно писмо на унгарския крал Шарл-Робер д’Анжу от 1332 г., където се споменава “Басараба, син на Токомир”.
Преди 1989 г. румънските историци поне признаваха, че Токомир (Тихомир) е бил български болярин и наследник на живелите през ХIII в. български аристократи Литовой и Сенеслав. Напоследък обаче все повече се утвърждава т. нар. “куманска” теория, според която името на бащата на Басараба I е било от тюркски произход. То трябвало да се чете като Ток-Темир и означавало “калено желязо”. Някои стигат до фантастични твърдения от рода, че Токомир е произхождал от рода на Чингиз Хан.

Неочаквано в създаването на влашката династия се намесва и личността на Раду Негру или Негру Воевода (Черния воевода). Този герой мистериозно се появява в много късни хроники от самия край на ХVII - началото на ХIХ в. като Кантакузиновата летопис или Хрониката на Йон Добреску. Според тях Черният воевода бил потомък на древноримските колонисти и живеел в Карпатите. Към 1290 г. той се спуснал от Фагараш и Марамуреш в низината и основал Влахия. Някои уж сериозни румънски учени идентифицират Раду Негру с Токомер (Тихомир) и Басараба I.

Всъщност последният е първият исторически доказан владетел на Влашкото княжество. Най-общо той управлява между 1310/1319-1352 г., а неговото име също е свързвано с тюркската лексика, дошла чрез езика на куманите. Унгарският езиковед Ищван Вазари смята, че то идва от думите “басар” (“вожд”, “глава”, “главен”) и “аба” (“баща”) и означава примерно “върховния баща”или “вождът-баща”.

Светлина върху въпроса за името на Басараба хвърля едно откритие на българските археолози от последните години. В църквата “Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново бе открито погребение на мъж със златен пръстен, на който е гравирано името Бесар/Басар и хералдично изображение на орел. Няма съмнение, че това е човек от династията на Басараба, вероятно упражнявал власт от името на българския цар на север от Дунав.

Българското обяснение за възникването на държавността на власите е дадено още от класика на нашата медиевистика Васил Златарски: Според него през 30-40-те години на ХIII в. власите и българите в Трансилвания на север от Карпатите са притиснати от маджарите, които искат да им наложат насилствено католическата вяра. “Те се спущали от планината (Карпатите - Н. О.) в българските владения на групи и под главатарството на своите местни водачи-първенци. С разрешението на българския цар получавали земя за поселение най-първо на границата на условие да пазят последната и да признават неговата върховна власт, като минавали по този начин и под негово покровителство, като православен господар. Затова и главатарите им получили българското име “воеводи”, а самите воеводства - българска административна и съдебна уредба заедно с български език като държавен език, а в църковно отношение преминали под духовната власт на търновския патриарх със славянско богослужение”.

При пътешествието си от 1253 г. за францисканския монах Вилхелм дьо Рубрук няма съмнение, че “Влахия е земята на Асен”, а “власите обитават страната на Асен” (цар Михаил II Асен (1246-1256). Още през 1233 г. маджарите за пръв път завладяват Олтения или Мала Влахия, обхващаща западната част на Влашката низина. Там те създават т. нар. Северински Банат. През следващите десетилетия тази област многократно преминава от български в унгарски ръце и обратно.

Наличието на трайна българска власт на север от Дунав е отбелязано във френското “Анонимно описание от 1308 г.”, където ясно се казва, че “България е една голяма империя сама по себе си” и “по средата на тази империя протича река Дунав”. В Брюжкия Итинерарий от края на ХIV в. пък се изброяват градовете на България, които се намират от двете страни на Дунав.

Иванко Басараба утвърждава властта си през 20-те години на ХIV в. и това без съмнение се случва с подкрепата на българския цар Теодор Светослав, който иска да създаде силна защита на отвъддунавските си земи срещу зачестилите унгарски нападения. За връзките между него и влашкия господар говори фактът, че около 1321-1322 г. е сключен брак между ловешкия деспот и бъдещ цар Йоан Александър (1331-1371) и Теодора, дъщеря на Иванко Басараба.

През 1321 г. обаче влашкият воевода е принуден да се признае за васал на унгарския крал Шарл-Робер д’Анжу, но още през 1325 г. в свой документ той го нарича “неверен на кралската корона”. А през 1329 г. унгарците определят Йоан Басараба I за свой основен враг заедно с българите.

Всичко това е свързано с възкачването на престола в Търновград през 1323 г. на амбициозният видински деспот Михаил III Шишман, който също е бил в родство с влашкия воевода. При неговото управление отвъддунавските власи редовно участват в българските походи срещу Византия и Сърбия, което очевидно показва запазване на определена зависимост на влашкия владетел от България. Пламен Павлов привлича унгарски документи, свидетелстващи че българският цар отново отнема от унгарците Северински Банат (Олтения, Мала Влахия) и го дава като владение на своя съюзник и васал Иванко Басараба. Същата практика по-късно пък многократно е потвърждавана от унгарските крале, поради което изразът “бан на Северин” се утвърждава трайно в титулатурата на влашките воеводи.

Михаил III Шишман има амбициозна програма, целяща да направи България отново първа сила в европейския Югоизток. Това обаче довежда до сериозна съпротива от останалите балкански държави. Така се стига до съдбоносната битка при Велбъжд (Кюстендил) между армиите на Михаил III Шишман и сръбския крал Стефан Урош III Дечански на 28 юли 1330 г. Там по призива на своя сюзерен лично се явява с бойния си отряд самият Иванко Басараба.

За съжаление това важно сражение е загубено трагично от българите и техните съюзници и васали, а Михаил III Шишман е убит. Това довежда до много тежка политическа криза в Търновград, а Иванко Басараба е принуден сам да се справя с маджарите, които се опитват да се възползват от ситуацията. На 12 ноември 1330 г. обаче той прави перфектна засада на унгарските войски при Посада и тотално разгромява армията на крал Шарл-Робер д’Анжу. Може да се каже, че това е и първият ден от съществуването на новата държава Влахия.