Имотите на властта карат народа да я презира

Апаратчици от всякакви партийни цветове се надпреварват „да се устроят“

По нашите географски ширини почти нищо в политиката не е в състояние да подразни хората толкова, колкото устройването на властниците с големи жилища на тънки цени. Ако гладът и тежка несправедливост са в състояние да изкарат народа на улицата, то имотите на властта го карат да я презира. Един управник може да къта милиони по сметките си, но това не е такъв мощен дразнител за общественото мнение, в какъвто се превръща един апартамент, придобит при подозрителни ценови условия, докато съответният управник е на държавна служба. Апартаментите на властта у нас олицетворяват в масовото съзнание поучителната „Приказка за стълбата“, но в нова редакция – като „Приказка за асансьора… към дъното“.

Тази особеност на родната политическа психология сякаш се корени във времето на „зрелия социализъм“. Тогава комунистическата плутокрация – онази каста от няколко хиляди души, която упражняваше тоталитарната „диктатура на пролетариата“ и се беше самопровъзгласила за „боеви авангард“ - си строеше луксозни кооперации и си раздаваше апартаменти по 150-200 кв. м, с аристократично високи тавани, просторни гаражи и тераси. И сега могат да се видят тези сгради, например в София, по бившата улица „Г. Г. Деж“ (дн. ул. „Велико Търново“), по бул. „Васил Левски“, в кварталите „Изгрев“ и „Изток“. Да не говорим за вилите на номенклатурата, за специалните магазини, от които пазаруваха. По-възрастните софиянци помнят този в сградата на хотел „Рила“. Да не се връщаме към пълното битово обслужване на държавна сметка – от готвене, пране и чистене, до разходка на домашни любимци – което им предоставяше УБО. Отрочетата на червената плутокрация днес живеят из тези имоти или се изхранват от тях.

Докато плутокрацията се ширеше в този невиждан за онова време у нас лукс, народът беше натикан в сумрачни панелки с ниски тавани и масово в гарсониери. Дълго време тристайният апартамент беше рядкост и се вземаше предимно с връзки. Хората чакаха години, а някои дори десетилетия за жилище. Този контраст между червената каста и обикновените хора неминуемо предизвикваше недоволство, сарказъм и попържни към властта.

Темата с привилегиите, в които тънеше соц-номенклатурата, беше един от основните политически въпроси, които предизвикваха критика към режима в навечерието на промените, а отнемането им стана един от първите белези на демонтажа на тоталитарната система след 1989 г. Тази несправедливост в уж най-социалния строй, неминуемо е оставила отпечатък в народопсихологията. Почувства го като атмосфера и отношение дори и Симеон Сакскобургготски с т. нар. казус с „царските имоти“, които реституира докато беше във властта.

Истината е, че и до днес една нагласена обществена поръчка за милиони не предизвиква възмущението, което провокират новодомците на властта и техните имоти. Докато заемаш висок публичен пост и вземаш държавна заплата, не трябва да се лакомиш за ново жилище, особено пък взето с отстъпка или на преференциални цени. Дори всичко да е законно. Защото хората с основание са твърде чувствителни по темата. Това е политическа аксиома. И който не я разбира, значи не разбира нищо от политика. Г-н Бойко Борисов, който е във властта вече повече от 15 години като кмет и премиер, явно добре разбира тази аксиома. Превърна в един от емблематичните елементи на своя публичен образ „родната къща в Банкя“. Там живее, там посреща и изпраща приятели и просители. Сигурно е могъл да се пренесе някъде на ул.“Латинка“ или на друго апетитно място. Вероятно през всичките тези години са му предлагали даже като подарък я апартамент, я цял мезонет. Съвсем законно, като типичното българско подмазване пред властимащите. Но той разбира от политика. За разлика от мнозина от новата партийна номенклатура.

Апаратчици от всякакви партийни цветове през годините се надпреварват „да се устроят“ докато са на държавен пост. Първо бяха разграбени ведомствените апартаменти. Още от времето на Иван Костов министри, зам.министри, шефове на агенции и членове на политически кабинети започнаха да ги изкупуват на символични цени. После, по времето на кабинета „Сакскобургготски“, тази порочна практика продължи с нова сила. Извадени от адвокатски кантори и университетски скамейки висши чиновници от новата власт се втурнаха да си решават битовите проблеми. Като народен представител по онова време, през 2003 г., бях един от тези, които извадиха такъв скандал на светло и поисках от парламентарната трибуна лично от присъстващия в залата министър-председател новодомците, включително от неговия политически кабинет, да понесат отговорност, да доплатят или върнат жилищата. „Жилищната треска уби новия морал“, заявих от трибуната и внесох поправка в Закона за държавната собственост, с която забранихме на политически фигури да купуват евтини ведомствени имоти. Колко съм бил наивен! И колко незначителни изглеждат днес тогавашните прегрешения на властта в това отношение, на фона на събитията след това.

Алчността и тщестлавието човешки са неизтребими грехове. По времето на последвалото управление на БСП и „тройната коалиция“ започна вакханалията със „заменките“. Днес, при ГЕРБ, ставаме свидетели на нова апартаментна треска сред номенклатурцчиците на властта. Не ги наричам „политици“, защото очевидно не са. Държавният или партиен пост не правят никого „политик“. Идеите и способността да се разбират и управляват процесите в обществото правят разликата между един номенклатурен назначенец и един политик. Та, тази номенклатура очевидно е затънала в измамната илюзия, че властта й се полага. Просто ей-така, по рождение. Че е незаменима и е обречена да бъде на власт.

Плутокрацията не управлява, тя консумира властта. Само така може да се обясни липсата на мяра и приличие. Защото това е най-малкото, което може да се каже за скандала с апартаментите на властта, който тресе държавата вече няколко дни. По-големият въпрос – за съмненията около цените на имотните сделки, произхода на парите и подозренията, че става въпрос за отплата за прокарване на частен лобистки интерес в законодателството – ще бъдат изяснявани тепърва. Но дори и само липсата на мяра и приличие са достатъчни. Защото символизират разгула на една оядена партийна номенклатура, която консумира власт в свой интерес, а не работи за хората. И тук не става дума за Вежди Рашидов, който е фигура с мащаб, авторитет и възможности, далеч преди да влезе в политиката. Думата е за онези типични номенклатурчици, които преди да заемат висок пост във властта, имат скромни биографии на хора, които са били цял живот на държавна хранилка или нямат никакви забележими професионални или бизнес достижения.

Апартамент-гейт може да се разглежда и като пример за негативни явления като „кронизъм“ – облагодетелстване по приятелска линия във и чрез властта. Но е и пример, че „който копае гроб другимо, сам пада в него“. Откакто е на власт, особено в първите години, ГЕРБ системно и с особено настървение се опитва да дискредитира, да унижава, да напада свои предшественици, опоненти и критици. И често за целта си служи с преувеличения, манипулации и откровени лъжи. Затова дори и всичко да е изрядно с въпросните апартаменти, номенклатурчиците на ГЕРБ няма как да очакват пощада от широкото обществено мнение. Идването на власт може и да става понякога по случайност и съвсем не е сигурно, че една партия може да се добере до властта дори да има най-прекрасните идеи и личности. Падането от власт обаче винаги е абсолютно сигурно и неизбежно. Независимо кога и как. И тогава безпринципността, арогантността и самозабравянето се връщат като бумеранг със страшна сила.

Реакцията на лидера на ГЕРБ, който досега поиска две оставки, е правилна. Тук не става дума за допусната управленска грешка или някакво административно прегрешение, които могат да бъдат подминати само с остра критика и партийно мъмрене. Става дума за плутократичен манталитет, който е вреден за всяко управление, за държавността и обществения морал. Ефектът от реакцията на премиера обаче ще бъде анихилиран, ако мери с различен аршин за новодомците. Техническите детайли нямат значение. Защото въпросът опира не до тяхното политическо настояще, а до политическото бъдеще на г-н Борисов. И за наследството, което ще остави след себе си, когато рано или късно, по волята народна, слезе от сцената.