Какво точно се случи миналата седмица на Консултативния съвет по външните работи на държавите-членки на Европейския съюз по отношение кандидатурата на РС Македония за ЕС? И как трябва да изглежда нашата позиция оттук-нататък по този казус. Разговаряме по тези въпроси с известния историк, проф. д-р Трендафил Митев. Той разказва и за други прецеденти в нашата история, които са изисквали върховно държавническо мислене и действия.

- Проф. Митев, миналата седмица беше белязана от ново развитие по темата за членството на РС Македония в Европейския съюз. Какво точно се случи?
- Премина заветният 22 юни 2021 година - денят в който Република Северна Македония очакваше откриване на процедурата за присъединяване към ЕС. По данни на българския заместник-министър на външните работи, участвал в заседанието на Консултативния съвет, колегите му „проявили разбиране към българската позиция“ и поради това не взеха решение за стартирането на преговорите. На пръв поглед - добре. В ЕС като че ли доминира традиционната представа за ползата от консенсуса, при вземането на важните политически решения. В същото време обаче се появиха и факти, които разкриват един втори политически план, зад официалната фасада. Македонският премиер Зоран Заев например, веднага след срещата на външните министри се снима демонстративно за спомен само с представителите на Вишеградската четворка. Аргументът - „тя подкрепяла идеята за интеграцията на Западните Балкани“!? Сякаш останалите членове на ЕС са против! Най-остро се изказа обаче официалният представител на Германия в поредния кръг на разговорите по темата. В краткото интервю, дадено за медиите, той изрече неразбираемата фраза, че „трябва да се прекрати това противодействие, базирано на някакви стари проблеми, които пречат на разширението на ЕС“.

- Значи принципите на политиката спрямо РС Македония зависят от националните интереси на всяка една страна членка на Европейския съюз?
- Позицията на Германия, за която споменах, в най-голяма степен илюстрира съществуващия парадокс във връзка с разглеждания проблем: тогава когато става въпрос, за собствените национални интереси, те се защитават безотказно от държавите членки на ЕС. Примерите са добре известни. Гърция не признаваше БЮРМ за самостоятелна държава близо три десетилетия. Защото в Скопие се бяха решили да си присвоят гръцката история от античността. Поради това докато не се подписа Преспанския договор, Атина не даваше и да се издума за каквото и да е членство на РС Македония в ЕС. Защо? Защото скопските амбиции накърняваха гръцкото национално достойнство. През последното десетилетие официален Вашингтон оказа най-силния натиск върху Германия, след края на Втората световна война: да се прекрати строежът на „Северен поток 2“. Но управляващите в Берлин направиха всичко възможно проектът да се реализира. Защо? Защото от евтиния газ зависи конкурентоспособността на германската икономика. В Испания през последните десетилетия особена острота придоби движението за обособяването на баските в самостоятелна политическа реалност, но управляващите в Мадрид направиха всичко възможно, за да парират сепаратисткото движение. От десетилетия корсиканците разсъждават за автономия и самоуправление, но Париж и дума не дава да се отвори на тази тема и т. н.

- И какво излиза от всичко това?
- Излиза, че всяка държава, която преценява определени проблеми като тясно свързани със своя национален интерес, ги превръща в приоритет на политиката си. А националните интереси се отстояват категорично. От ситуацията, оформила се около 22 юни в Брюксел обаче, може да се направи и друг извод, че когато става дума за българо-македонския спор, същите тези хора, които се борят за защитата на своите интереси, говорят за някакви „стари проблеми“, които само пречат за разширението на ЕС. А това означава, че някой си позволява да мисли, че България няма собствени национални интереси и право да ги защитава последователно!? Този подход на „Европа“ за съжаление е отдавна известен на българите. Те си спомнят отлично, че германският канцлер Бисмарк, беше изрекъл във върховата фаза на българското национално освободително движение фразата, че той не би „пожертвал костите дори на един померански гренадир, за тези конекрадци от долния Дунав“! Българите помнят с каква настървеност „Европа“ разпокъса тяхната национална територия по време на Берлинския конгрес през лятото на 1878 година. Те отлично знаят, че самият „македонски въпрос“ възникна като изкуствен проблем на европейския югоизток, именно поради политиката на западноевропейските държави. Ако те не бяха погребали резултатите от Руско-турската война 1877-1878 година, сега нямаше да съществуват така наречените „стари въпроси“ в границите на българското национално землище, които да смущават духа на политиците в съвременна Европа.

- Да, но българите винаги са намирали начин да се справят със подобни ситуации през годините...
- Българите са знаели винаги за съществуването на разглеждания „двоен аршин“ в политиката на „Европа“, те са намирали начин да разрешават своите проблеми и мимо волята на нейните официални управници. Нима Апостола е чувствал зад гърба си подкрепата на официална Европа, когато тръгва сам из политическата пустиня на Османската империя, за да изгради организационната структура на българското национално освободително движение. Дали Георги Бенковски е разчитал на „Европа“, когато подпали пожарите на Априлското въстание през 1876 година, поставило на дневен ред въпросът за държавностното обособяване и на българите. Нима Захари Стоянов и неговите съмишленици са разполагали с някакъв знак, че делото на Съединението ще получи незабавната подкрепа на „Европа“, та тръгнаха стремглаво към неговото осъществяване. НЕ! Простата истина е, че едни от най-великите страници в новата история на българския народ са написани само и преди всичко с усилията на българския народ, под ръководството на своите бележити лидери. Защо? Защото тези хора са разбирали отлично какво представлява българският национален интерес и са го отстоявали последователно до неговото тържество. Въпреки мнението на „Европа“.

- А в какво се състои българският национален интерес в тези „стари спорове“, за които говори германският представител на 22 юни 2021 година?
- Първо, в световната историография отдавна е доказано, че в Европа има три писмено книжовни цивилизации - гръцката, латинската и старобългарската. Следователно фундаментален национален интерес на българите е, да се признае че България е дала на Стария континент третата писмена система, чрез която се твори книжното богатство до ден днешен. Управляващите в Скопие обаче не признават това, защото там историята се фалшифицира. Дали управляващите в Берлин, Париж или Рим ще се съгласят на всяко посегателство в подобен мащаб, свързано с приноса на своите народи в европейската цивилизация? Ясно е, че не! Защо тогава българите ще се обвиняват, че робуват на някакви „стари въпроси“, спъващи разширението на ЕС? Второ, ясно трябва да се подчертае, че България не желае да монополизира славата си в това направление, а предлага по същество тя да се „подели“, като Скопие признае, че славянските народи в двете съседни държави имат една обща история до 1944 година. Трето, редно е това положение да се официализира чрез преработването на учебниците за училищата в РС Македония, за да се нормализира духовният климат между двете съседни държави. Четвърто, България настоява да се осъдят престъпленията на МКП след Втората световна война. Защото те са довели до ликвидацията на 30 000 българи, а 130 000 са минали през концентрационните лагери, за да признаят съществуването на новосъздадената „македонска нация“ по решение на АСНОМ, взето на 2 август 1944 година в манастира „Прохор Пчински“. Пето, трябва да се признае наличието и на българи в границите на РС Македония, защото през последните две десетилетия над 120 000 македонски граждани, доказаха с официални документи своя български национален произход и поради това получиха и български паспорти. Шесто, българската страна иска веднъж за винаги да се спре и „езикът на омразата“, който вече 75 години трови младите поколения край Вардара. И последно - за България не е приемлива тезата на управляващите в Скопие, че в нейните граници съществува естествено възникнало „македонско малцинство“, защото такава етническа реалност никога не се е появявала и евоюлирала в българските държавни граници.

- Нека отново да напомним какви трябва да бъдат принципите и исканията, които България да прилага при воденето на тежките преговори с представителите на РС Македония за нейното членство в Европейския съюз?
- Къде в тези български искания може да се открие някакъв „стар спор“, който видите ли, не е свързан с настоящето и бъдещето и на двете съседни държави - България и РС Македония, и на ЕС? Може ли България да приеме македонските фалшификации на историята, а след приемането на РС Македония в ЕС, скопските представители да формират там някаква „група на съмишленици“, които да гласуват официално решение за признаването на „македонско малцинство“, правото му да говори на политическия „македонски език“, да се откаже от важни страници на националната си история? Точно тези, които маркират върховите приноси на нашия народ и държавата ни в еволюцията на европейската християнска цивилизация. НЕ! Това са трайни национални интереси на България и нейните представители ще ги защитават последователно. Другото е разбираемо: никой в София не отрича, че след 1944 година се създава нова, македонска държава и нова „македонска нация“; че се сътвори нов „македонски език“, в който се използва една нова писмена система; че е формирано ново македонско самосъзнание сред част от населението на страната и пр. На живи хора никой не може да наложи мнението си какви са те, какъв е езикът, на който говорят и т. н. И България постъпва точно така, като признава тези реалности. Онова обаче, за което се спомена по-горе за периода до 1944 година, е траен национален български интерес и той ще се защитава последователно. Независимо какво мислят някои хора в Европа! Така както ни завещаха с делата си Васил Левски, Георги Бенковски, Захари Стоянов и останалите строители на българската държавнотворна теория и практика.

Нашият гост
Трендафил Митев е доктор на историческите науки и професор в катедра “Политология” на УНСС. Роден е на 15 март 1950 г. в София. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на 14 научни монографии и няколко исторически книги. Има публикувани и десетки научно-публицистични статии в българския печат. От 1995 г. е член на Македонския научен институт, а в периода 2008 до 2014 г. е и негов председател.