Или трудното битие на македонстващите

Помните ли как преди седмица научихме името на Пьотър Толстой - руския депутат с дебелашко чувство за хумор по отношение на геополитическите реалности от тази страна на Черно море? И как ви хлъзна гадината! Помните, разбира се - едвам сте забравили! Иде новата звезда на раненото българско национално самочувствие - бай Миленко Неделковски, „вандалът“ на паметната плоча на загиналите български войници в битката за Каймакчалан от 1916 г.

Започвам с уточнението, че по отношение на Югозапада и границите на републиката този автор е решил да дели хората на два вида - македонци и македонстващи. Първите са хората които обитават конкретната си родна географска територия - имат език, култура, самосъзнание, знаят кои са те, дядовците им и техните дядовци. Вторите са онези, които 25 години търсят несъществуващата идентичност на нация, изкуствено измислена от руините на умрелите югославски мечти. От една страна, страдам с тях - в ранна възраст и аз исках да обявя независима република на нашата улица, между двете най-близки преки, включваща околните дворове; с годините нещата си дойдоха на мястото, но разбирате мисълта ми.

От друга страна обаче не мога да не застана на страната на тези, проявили инициативата да поставят плочата - на първо място, благородна кауза, която, стига да беше съгласувана с македонските (или, сакън, родните) власти, можеше да послужи за повод за откровено сближаване между двете държави. Нашата и без това е частно предприятие, а тяхната също никой не я иска. Особено след фиаското около съвместното отбелязване на 1000 години от управлението на цар Самуил и андроида, наречен на същия, който бе монтиран на 100 метра от храма „Александър Невски“ в София преди година.

Но трябва да се обърна специално към инициаторите на поставянето на мемориала на Каймакчалан - господа, ако дойдат румънците да сложат една паметна плоча на брега край Тутракан в памет на загиналите си военнослужещи от Първата война в онова, което наричаме епопея, без да ни питат, ще тръгнете ли веднага към Северна Добруджа?! И откъде накъде ще нахлувате и ще се снимате полуголи с бойни униформи на чужда територия, без да сте поканени.

Да сте алпинистки клуб, разбирам. Демонстрацията е обидна за всеки суверенен народ. Мигар попът и адмиралът, които сте повели с вас, придават някаква легитимност на постъпката ви според международното право? Или „външната политика“ на тази държава? Каскадата на „ловеца Динко“, който тръгнал да поставя нова плоча на върха, но го спрели македонските митничари, беше още по-жалка. И как е излязъл с тази плоча, без да го усетят „нашите“ гранични служители?

В крайна сметка ние пример за подражание ли сме, ментори на македонстващите по пътя им към ЕС (просълзявам се от смях при тази мисъл) или лукови глави?

Признавам че от гледна точка на сигурността не сме много цвете, ама на тях като най-слабото звено (по всички обясними причини) по веригата „от ада до Западна Европа - еднопосочно“, в последните година и половина откровено им се късат табаните. И колкото на нас, толкова и на „македонстващите“ им трябват приятели - по възможност локални. Искрени ли ще са, е друг въпрос. Ако някога е имало удобен момент да говорим за територии, бежанската криза и ефектът й върху Балканите би трябвало да стресне всеки уважаващ себе си позьор или хрантутник от периметъра, който се усмихва самодоволно, когато го нарекат „държавник“.

Но да се върнем на конкретната тема.

Без да искам да обиждам колегата, но научно погледнато, през 1916 г. прадядото на Неделковски, ако е обитавал конкретните земи, сигурно е наричал себе си „сърбин“. Но със сигурност не се е определял като „македонец“. Не мога да предположа дали се е чувствал „окупиран“. Но ако се е наричал „българин“, това може би обяснява колко настървено наследникът му продуцира собствените си евтини каскади, за да става известен зад граница. По примера на един Динко, когото споменахме по-рано.

„Пазете се, идат бугари!“

Обърнаха ми внимание преди дни на трейлър към нова македонска кинопродукция „Освобождението на Скопие“, посветена на „окупацията“ на града от българските и германските войски през Втората световна война. Конкретният кинематографист зад лентата е някой си бай Дарко Митревски (макар че като го гледам, сигурно пише името си без „В“), известен с антибългарската си позиция. За отношението му към албанци, гърци и сърби не става ясно. В неговите представи културното наследство на „народа“ му явно търси легитимация единствено в щенията си към нас. А пък ние разполагаме с монопол върху подобни болни индивиди от нашата страна на границата. Както се казва, хикс. Само си късате нервите. Заглавието е реплика от филма.