Константин Константинов е истински духовен водач, генетичен син на Възраждането

“Път през годините” (1960 г.) е мемоарна книга, която надхвърля рамките на този жанр

Творецът е автор на великолепния превод на “Малкият принц” на Екзюпери

Не зная защо литературната история цени скромността на писателите по странен начин - приема я като оценка за собственото им творчество. Та да имат по-малък шанс да присъстват във времето от литературните клисари, дето още приживе ни проглушават с всекичасния си призив да се кръстим в тяхно име. Но в писателството има една камбана - книгата, написаните текстове. Константин Константинов (1890-1970 г.) си е отлял не каква да е, а катедрална камбана - “Път през годините” (1960 г.). Книга, възприета като мемоарна, макар тя да надхвърля рамките на този жанр и да представлява и есеистична свободна история на българския обществен и духовен живот от 10-те до 40-те години на ХХ век. В нея житейската авторова скромност лишава текста от егоцентрични превземки и ненужни присъствия. И така щедро дарява книгата с аналитичност и обективност, без да се губи и обаянието на сдържаната субективност.

“Път през годините” е апотеоз на сериозно и дълго литературно присъствие. Което ще определя както като автономно търсене на свой път, така и като следствие на българския живот, в който е почти невъзможно човек да се отдаде изцяло на литературата, тъй като тя не може да му осигури хляба.

Тази реалност влияе силно в участта на всяко писателско поколение. За Константин Константиновото обикновено значи като първо условие намирането на постоянно препитание. Нашият автор е завършил право, което е нерядко срещано образование при писателите от това време. И работи като съдия, прокурор и адвокат. Другите сближаващи писателите тогава последици от българския живот - пак заради хляба, са сравнително малката по обем продукция, писането на произведения за деца и преводачеството. Не че в друга ситуация творчеството за деца и преводачеството щяха непременно да подминат Конст. Константинов. Ала тази донякъде конюнктурна принуда при него не е довела до създаване на безпомощни или слаби творения.
Напротив, едно от напомнянията за писателя днес е, че той е забележителният преводач от френски на великата творба на Екзюпери “Малкият принц”. Не е за чудене - в зоната на комплиментите намереният за Конст. Константинов е, че той е добър стилист. Другояче казано - владее езика. Езика, на който превежда - по-важното в преводачеството.

Но да върнем писателя в литературния живот и в обкръжението на други литературни личности. Колкото и да ни изглежда самотен, той принадлежи на една група изключителни писатели, незаслужено пренебрегвани като значимо литературно обединение. И не само принадлежи, но и цял живот остава верен на творческото си приятелство с тях и на доминиращата им характеристика - безкрайна любов към литературата и вяра в нейната надчовешка, божествена сила.

Групата се заявява с литературното списание “Звено”, като общо взето страни от литературните манифести. Вдъхновител и създател ѝ е Димитър Подвързачов. Той е и обединителят, безспорният авторитет, събрал другите заради таланта им и желанието да им се даде път, та те да стигнат предназначението си - да станат водещите литературни фигури.

В твърдото ѝ ядро влизат Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Георги Райчев, художникът Георги Машев и Конст. Константинов, изявяващ се открояващо не като белетрист, а като литературен критик. В обкръжението са Христо Ясенов, Людмил Стоянов, Йордан Йовков, Емануил Попдимитров и няколко приятели, предимно журналисти с по-бедна литературна биография. Място намира и начеващият Гео Милев. Списанието оставя диря, но за съжаление просъществува само няколко месеца и не постига това, която потенциалът на творците обещава.

И все пак “Звено” остава с нещо - легитимира редица автори като надежда и бъдеще на българската литература. Обясняваме спирането му и днес пак превзето и догматично - дължало се на художествено-идейната еклектика на авторите му, омешали се реалисти с модернисти.

По въпроса ще цитирам “Път през годините”: “Сега вестникът стана храна по-насъщна от хляба, политиката и военните новини занимаваха всички глави. Очевидно подобна атмо­сфера е най-малко сгодна за духовна работа и от тая втора половина на годината до края на вой­ната мъчно би могло да се говори за истинско художествено творчество. “Звено”, което трябва­ше да продължи след лятната ваканция, спря тък­мо по тия причини.” У нас често литературните историци така развъртат въображението си, че удрят в земята прозаици и поети. А колко точно е определил причината и времето (от обявяването на Първата световна война до влизането на България в нея, а и след това) белетристът, използвал емоционалната си нагласа само да изрази болка за станалото.

В периода на “Звено” той още търси себе си - пише стихове, рецензии, а разказите му чакат белетристичното узряване. И това ще стане, но след края на Световната война. Първия си сборник с разкази “Към близкия” издава в 1920 г. До 1946 г. доста неритмично излизат още няколко такива книги, сред които бих отличил “Трета класа” (1936 г.) и “Птица над пожарищата” (1946 г.). Вече постигнал своя модел разказ, той получава признание като един от водещите автори в жанра. Без да съзнава, че неговото амплоа не е фикшън, а факшън прозата.

В този период доказателството за това твърдение са появяващите се тук-там чудесни есета (сред тях ще отлича “Провинцията”) и книгата “Нашата земя хубава” (1940 г.), определяна като пътеписна, а всъщност - есеистична. А доказаното самоубеждение за тази му писателска нагласа си остава “Път през годините” - финален акорд на творчеството му и негов апотеоз.

Но дотогава има некратък писателски път и той минава и през романовия му опит - “Кръв” от 1933 г. Конст. Константинов очевидно цени тази си книга, след като я преиздава през 1946 г., година опасна за нея поради тогавашната конюктура, за което авторът плаща с немалко главоболия. Сюжетът на романа следва кървавите събития у нас през 1925 г. Противно на до неотдавна приетите като правилни книги за времето 1923-25 г. в “Кръв” не доминира патосът на изобличената властова жестокост. Темата на романа е отказът от революционната ожесточеност на борещите се с властническото насилие в името на следван идеал.

Хуманистичните лостове за такава промяна у част от героите са осъзнатото нежелание да следват омразата и крайностите на противостоенето и неустоимият повик на вековната нормалност на семейния ред и майчинството. Конст. Константинов е сред първите превърнал в литература водещата обществена тенденция. И не я използва конюнктурно, както донякъде това прави Сл. Красински в “Пропаднали комунисти”. Нашият автор следва обществената тема напълно добронамерено, воден само от литературни намерения. Но това не винаги гарантира успеха. Не е гаранция за него и актуалността на тематиката, чиято дълбока хуманна насоченост я прави и дълговечна. Бедата е, че Конст. Константинов подобно на повечето белетристи от тези поколения, включително и великите майстори на разказа Йордан Йовков и Елин Пелин, не е надарен с романово мислене. Той и те не могат да създават пълногласен романов живот за повече герои и сюжетни линии и да съгласуват взаимоотношенията им като логично и ненагласено следване на техните същности. Но и така “Кръв” има място в историята на литературата ни.

Докато “Път през годините” е на друга лавица в нея - в Пантеона. Вече се мотивирах защо, но ми се ще да напомня за съдържанието ѝ. Писателят е роден в Сливен, поради което този град и след него София стават обект на първото мемоарно тематично ядро - българския градски живот. Следващите са: общественият живот, духовният живот на нацията и нейното изкуство.

В тези тематични жалони Конст. Константинов убедително разнищва тяхната вечна проблематика: традиция и модерност, национална памет, личности и принос и т. н. И освен това след блестящи анализи, портрети и аргументация прави заключения за значимостта на определени отрязъци от време и на духовни водачи, които и днес са неоспорими. Тогава? Да славим откривателя им. И да напомним, че като всички истински духовни водачи на нацията и той е генетичен син на Възраждането ни.