Министър Захариева: Македонските учени вече говорят за средновековна българска държава

Спортният министър с награда от организаторите на Световната купа по ски в Банско

Руски митрополит на посещение в Плевен по покана на Румен Петков

Сняг, вятър и преспи оставиха без ток селища в област Монтана

Отново масово алкохолно натравяне в Индия, загинаха 93-ма

Историческият музей в Търново организира безплатна пешеходна обиколка на 3 март

Спасиха двама българи, след като тир се обърна на гръцката АМ „Егнатия“ заради снежна виелица

Американецът Жо Дасен стана символ на Франция Певецът умира в Таити след изтощителна борба за попечителство на децата си

Калоян Паргов: Исканията на работещите в градския транспорт трябва да бъдат удовлетворени

Британски министри препоръчаха на премиера да постигне споразумение с ЕС или да отложи Брекзит

Инфлуенсъри бродят, мамо… Все още ли им вярвате?

Затруднено е движението на влаковете по направлението София – Мездра

Филмът на режисьора Иван Ничев „Можеш ли да убиваш“ тръгна от Търново Лентата бе представена на откриването на луксозния киноцентър в читалище "Искра" в старата столица

Пластичен хирург предлага яйца и доматено пюре вместо скалпел

Теменужка Петкова: Близо 84% от Южния газов коридор вече са реализирани, остава интерконекторът Гърция – България

Разцветников и обречеността Поетът е предопределен да бъде адепт на Христо Смирненски

Детските му творби са отдушник на душевната му тревога

Така се е получило, че кроейки и разнищвайки биографиите на бележитите ни поети, сме ги митологизирали с по няколко едри щрихи. Които изразяваме с една или с малко думи, достатъчни според нас да очертаят портрета. Така Ботев е борец и поет; Вапцаров е огняроинтелигент и т. н. /По тази мяра сега се мъчим да направим и Яворов като Ботев – поет и борец за национална свобода./ Обичаме яснотата и монолитността и щем да виждаме поетите си така. Някакси не харесваме тези творци, които се променят. Понякога готови да се оттласнат или да демонстрират неглижиране на предишното си творчество. Това намирам като възможно обяснение за историко-литературното ни безразличие около поезията на Асен Разцветников /1897-1951 г./

А обречеността е определение за неговата душевност, дадено от съвременниците му. За мене стана интересна обречеността в плана на литературното му развитие. Всъщност – не тя, а умението му да надмогне привидната обреченост на нещо си и преодоляването му.

В един период на литературната си младост /1918-1923 г./ Разцветников изглежда обречен да бъде адепт на Христо Смирненски. Не е чудно. Той също като него е организационно обвързан с лявото и, разбира се, пленен от идеята за революция и промяна на обществото. В това пространство Смирненски влиза с мощта на таланта си; това определя тематичната, емоционалната и стиловата му доминация над само с 2 години по-младия Разцветников, но и над цялата фаланга поети съидейници. Но то е и заплаха за поетичното бъдеще, ако не се осъзнае и преодолее пленът на първооткривателя-лидер. Ала идва Септемврийското въстание, чието потушаване предлага нови възможности за творците с идейно-тематичния потенциал ала Смирненски. А за най-талантливия от тях – Разцветников, шанс да преодолее обречеността. И той го прави със стихосбирката “Жертвени клади” /1924 г./, един от върховете на септемврийската литература. Макар и недокрай освободен от пищната стилистика и риторика на Смирненски, Разцветников е най-вече уверен в своя изказ, в умението да разкрие света на безмилостната жестокост със сдържан лиризъм и приказно-баладични елементи и тоналност. Той вече е и изоставил предишните категорично-призивни поанти, защото е открил тайните на силата на образния и метафоричен завършек на творбите.

Излязъл от обречеността на следването на високоталантливи образци, сега Разцветников изглежда обречен да остане завинаги при социалното в поезията. На пръв поглед като че ли и тук тласък отвън му помага. Визирам този епизод от силно разделното време, когато догматично последователният Г. Бакалов заклеймява четворицата млади таланти Н. Фурнаджиев, Ас. Разцветников, А. Каралийчев и Г. Цанев. И сякаш ги освобождава от принадлежността и дълга им към левите сили. Но развитието на твореца е процес, който не е функция на външни събития. Тъй че Разцветников щеше и без анатемосването на Бакалов да стигне до превъплъщението си в поемата “Двойник” /1927 г. – връстница на “Старопланински легенди” на Йовков и на “Вечната и святата” на Багряна/. Заглавието ни подсказва, че иде реч за двойнствеността на човешката природа. Но поемата не е единствено самоизраз на собственото двойничество. Тя не е и чисто самопризнание на пречупен мечтател, отзовал се в плен на неверието и на злото. Тя е движение между разпъващите го противоположни сили. И е особен синтез на бягството от двойничеството и бягството към двойничеството. А и още съзнание за узаконена лицемерничеща двойнственост: “Да бъдеш проклета, Европа,/ убийца с милионите черкви/ и скъпите златни разпятия.”

“Двойник” е творба, изглеждаща като прозрение на зрелостта, като предопределяща философия и поведение. Тя носи очакване за нова обреченост, надвиснала над Разцветников. Която може да тласне стихотворното му творчество по пътищата на тотално обезверяване и резигнация, на усещане за безсмислие на битието, на болезнено затваряне в Аза. Само че и сега той намира излаз, противен на сякаш застигналата го обреченост. Двойничеството е оставило следи в следващата му поетична книга – “Планински вечери” /1934 г./, с приетия постулат за двойнствеността на човека. Но във водещо стихотворение в нея, което можем да приемем за програмно заради заглавието “Поет”, признавайки безусловността на откровението в “Двойник”, поетичният Аз се самонастройва да служи на доброто и градивното: “пей със тия, дето пеят,/ с тия, що горят – гори!”. За патоса на “Планински вечери”, която е като финал на психолого-идейно-тематични възлизания на поета, можем да обобщим: Заплашителната обреченост на двойничеството е отместена от откритието за човека като част от всемирната хармония.

Оттук нататък в лириката си Разцветников няма да ни прави свидетели на нови драматични колизии, няма да се оттласква от предишна към нова обреченост. Ще се движи във вече овладяните поетико-философски пространства на социума, на двойничеството и на хармонията. И за учудване след “Двойник”, която бил написал “за да сложи край на литературните си и обществени увлечения”, ще създаде нова силна социална поезия – цикъла “Балади за нищите”. Макар в него да не бушува ранният революционен патос за промяна, баладите са знаменателни със съхранената състрадателност и с гнева към обществото, възпроизвеждащо нищите.

Годината на издаване на “Планински вечери” носи промяна и в писателския бит на Разцветников. Той го е стартирал някога с намерение да постигне икономическа независимост. Отказал се е от славянската филология и завършва право в Софийския университет. Ала не дръзва да се хвърли в някоя от юридическите професии. И тръгва по пътя на повечето си литературни събратя тогава. Става учител – 8 години в Габрово и в София. И в 1934 г. се решава да се откъсне от държавната трапеза. Пресилено е да се каже, че се отдава на писателството, т. е. на това, което би искал да пише. Грижата за хляба остава, а за тогавашния писател прекият достъп до него е литературата за деца и преводачеството. Писането за деца не е тегоба за Разцветников. Макар най-вероятно да се е захванал с него заради грижата, включително и финансова, на държавата в тази сфера. Грижа с несъмнен ефект – 20-те и 30-те години са времето на създаването на класическата ни детска поезия и проза; и илюстрация. Какъвто и да е поводът за началото, детското творчество се оказва органично за Разцветников. Но то е и още нещо за поета: “Казвал ми е не един път, че детските му творби са като “отдушник” на душевната му тревога, която лъха в лирическата му поезия.” Тъй или инак той остава като първомайстор на детското стихотворение, поема /”Майстор Манол”/, гатанка. В последните десетилетия съществува очевиден издателски интерес към творчеството за деца на Разцветников. Заслужен, но на мене ми прилича и на прикритие за дезинтересоваността към поезията му. Преводаческото му дело също е достойно и със създадени образци. То отключва у него и анализатора на културата и на Словото. Доказателството е студията “Българският хекзаметър”, която ни кара да съжаляваме, че не е продължил с изследвания в тези сфери.

Битката за свободата да бъдеш себе си разкрива още една страна на таланта му – той е блестящ версификатор в стихотворството. Сериозната страна тук са блестящите импровизации в стил фолклор /нарича ги народни мотиви/ в цикъла “Подслушани песни”/. Другата страна е авторството на десетки текстове на песни от днес наричания градски фолклор. В тях, според мене, той по-скоро пародира, отколкото се вживява в масовата култура. За добро или зло няколко поколения вече се развличат с шлагерите “Аз си имам две съседки”, “Сънувах те до мене”, “Дете на моите години” и т н. А във времето, когато едва ли не за всяка трънка се е пишело марш или химн, Разцветников си прави колекция от: Химн на градинарския съюз, Химн на София и др.

И това е обреченост за българския писател – да хаби голям талант за малки цели. Но пък правещи го популярен и даващи му хляб на трапезата. Истинската обреченост на Разцветников остава отдадеността му на Словото. На което служи талантливо и с чест. За да получи в отплата неотменимо място в българския литературен пантеон.

 

Стихотворения

КАИН

Двамата морни и мрачни солдати
бяха пияни от вино и гръм…
В люлки от здрач и вечерна позлата
тихо се спущаше летния сън.

Там под тополите вързани редом
бяха пленените в боя врази:
стройна девойка, разголена, бледа,
старец и момък със модри очи.

Беше жестокост и тъпа и странна.
Бяха смразени от ужас лица…
И по ножовете с писък възпламна
кръв от набучени живи сърца.

Там под смирените бели тополи
те ги натрупаха гръд върху гръд.
Там под смълчаните стари тополи
сив и настръхнал припъпли страхът.

И неочаквано нейде в полята
вятър изхвръкна със писък и стон,
гръмко и злобно завиха листата,
мракът пришпори крилатий си кон…

Двамата мрачни и морни солдати
трепнаха, сякаш докосна ги смърт,
двамата бледи и плахи солдати
хукнаха татък в дълбокия път.

Но – във крайпътните храсти спотаен
някой ги викаше с крясък и смях…
И във прозрачната вечер сам Каин
тичаше блед и разрошен след тях.

 

ГЕРИЛАТА

Та аз предлагам днес да си послужим
против ония, що реда рушат,
със друг един модерен препарат –
спасение от тоя черен ужас.

С румънците се любим вече. . . Даже
и в Добруджа се чува мляс, мляс, мляс,
и вярвам: те не ще да ни откажат
60 цистерни със карпатска газ.

Ще купим 2–3 нови цепелини –
нали във странство имаме кредит?
От Костенец ще вземем пък кибрит –
достатъчни са само две дузини.

Тогаз в една смрачена вечер ние,
що любим и милеем тоз народ,
със свойте близки, каси и кесии
завчас ще се прехвърлим в Цариброд.

И през нощта Българията цяла
ще я полеем хубаво със газ
и смело във един уречен час
от четири страни ще я запалим.

О, щом по тоя начин радикален
родината ни в пламък обгори,
не ще останат нийде нелегални
ни хора, ни говеда, ни гори!

 

КОС

Тръгнал кос
с дълъг нос
през гората
гол и бос.
Тупа крак –
так-так-так,
като същ юнак.
Ходил, ходил,
па се спрял,
три кола мухи изял,
тупнал крак,
тръгнал пак –
бре-бре, че юнак!

 

СВАТБАРКА

Пустата леля Дарина
вчера на сватба замина.
Слаба бе леля Даринка,
дребна бе като калинка.
Що ми е яла и пила –
върна се като камила,
върна се леля Даруша
с педя сланина на гуша.

 

ЛУДАТА

Много отдавна аз ходя тъй весела –
трябва да има хиляда години.
Кряскат след мен дечурлигата, бесните –
удряйте лудата баба Калина!

Вашите баби са луди бре, кучета,
че с месечината стават и лягат,
иска ли ви се да се поучите
малко на почит – от мойта тояга?

Никак не ща и да зная и слушам, че
лани обесили моите момчета,
то там абите им бяха на крушата,
те пак са живи в гората и двете.

Те си живеят далеч в пущинаците,
В райски градини и в мрамор-палати,
греят им али звезди на калпаците,
грей на гърдите им сърма и злато.

Денем обяхват те хранени кончета,
денем препускат низ огнени друми,
нощем си сабите точат на плочите,
нощем си леят отровни куршуми.

И неочаквано в утрин помътена
те ще пристигнат със гръм и тревога:
буна ще вдигнат по всичките пътища,
бой да се бият за праваго бога.

То ги душмани наричат разбойници,
лъжат, не вярвай. Владичице, свята,
ох, ако още за милост достойна съм,
нека да капне тук лист от върбата!

Чуй ми молбата, ти там от високото,
виж от небето, светице-светиньо,
плаче пред теб на колени във локвата
клетата, лудата баба Калина!

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.