Режисьорката Адела Пеева пред „Труд“: Изследвам тънката граница между патриотизма и национализма

В най-новия си филм „Да живее България“ известната документалистка изследва щекотливата тема за национализма като социално-политическо явление на съвремието ни. Герои на творбата са младежи и техни сподвижници от различни поколения – възрастни и деца. Без каквото и да било авторско вмешателско и признак на тенденциозност режисьорката проследява процесите на зараждане и изяви на т.нар. национализъм в тяхната сложност и противоречивост. Този филм, както и досегашните на Адела Пеева, обещава дискусия, заложена и в това интервю.

– Г-жо Пеева, кое ви привлече да правите филм за нашенския национализъм, тъкмо сега, а не примерно преди 10-20-30-години? Той има многозначителни проявления още от зората на демократичния прелом, не по-малко примамливи за документално кино?

– За да отговоря на този въпрос, който ми звучи като обвинение, трябва да поговорим за творческия процес или как, кога и защо правя филмите си.
Аз почвам да правя филм само тогава, когато „срещна“ тема, история или съдби на хора, които да ме развълнуват. Тогава нещо започва да ме тормози отвътре и ме подтиква да направя филм – без да се съобразявам с конюнктурата на времето. Просто започвам, правя всичко възможно, за да направя филм. Както виждате, тази тема ме изчака и нещо повече: тя се разви и разрасна и аз направих необходимото, за да стане филмът. Снимките продължиха цели три години.

Но темата за национализма присъства по някакъв начин и в другите ми филми – в емблематичния „Чия е тази песен?“ и във „В търсене на Списаревски“. А ако все пак трябва да се оправдавам защо не съм направила този филм по-рано, ето какво ме вълнуваше през тези 10-20-30 години и за какво направих филми: филма „Излишните” за живота на три семейства и последствията от преименуването по време на Възродителния процес, „Чия е тази песен?” за проблемите с нашата балканска идентичност и нетолерантност на балканските народи един към друг, „Развод по албански” за трагичните последствия от уродливата политика на комунистически диктатор в Албания и изстраданата съдба на три семейства със смесени бракове. Така да се каже, след идването на демокрацията имаше толкова много неща, за които трябваше да се правят филми, че темата за националистите просто трябваше да изчака да ? дойде времето. И то дойде.

– Заглавието на творбата ви е „Да живее България“. Това със симпатия към родолюбивия патос на екзалтираните младежи във филма ли го сложихте, или като предупреждение за опасно фашизиодно уродство?

– Не виждам смисъл нещата да се натоварват с по-сложно значение отколкото те имат в действителност. „Да живее България“ е един от често използваните лозунги и възгласи по време на събирания и шествия на националистите. Едновременно с това, той е и най-често използваният патриотичен лозунг. И в двата случая той е изваден от контекса на епохата на хъшовете и всичко това се прави в името на България. И тъй като филмът си поставя за цел да изследва тънката граница между патриотизма и национализма, струва ми се, че това заглавие най-точно подхожда на филма.

– Неутрална, безпристрастна ли сте към тази рискова тема, или волю-неволю сте под влияние на т.нар. политическа коректност?

– Във филма няма нито едно авторско изречение, няма дикторски текст, нито една моя дума. Говорят само героите – младежи от Стара Загора, Пловдив и София, чието развитие сме проследили с камерата в продължение на три години. Говорят и деца, които определят себе си като патриоти и се оказват във факелните редици на национализма. Те със сигурност не се съобразяват с политическата коректност, а казват това, което мислят. Аз правя филмите си така както мисля и казвам с тях това което мисля. Не разбирам какво означава „да си волю-неволю под влияние на политическата коректност?“ Никога не съм правила нещо против волята си, съобразявайки се или оправдавайки се с една или друга постановка, дори с цената на това филмите ми да бъдат забранени – както това стана преди повече от 30 години с филма ми „В името на спорта“. Спазвайки същите си принципи, без уговорки и двусмислия направих и „Да живее България“. Остава да видим, дали това ще създаде проблеми на мен или на филма. Или и двете.

– Носят ли послание към зрителя кадрите с дефилиращи и скандиращи страстно млади родолюбци в „одежди“ (фланелки, де) с американски щампи на гърдите?

– Трябва да ви призная, че не разбирам въпроса. Между „дефилиращите и скандиращите страстно млади родолюбци“ няма никой „в одежди с американски щампи“.

– Няма да споря с вас, може да са ми са привидели… А сега, позволете ми непозволени за автор-документалист въпроси. Докато общувахте с героите си, кой от тях ви дойде най-присърце? Не може да няма такъв! Споделете за него.

– Когато правя филмите си и когато общувам с героите си – било то по време на проучвания или по време на снимки, независимо дали става дума – както е прието да се казва – за положителен или отрицателен герой, аз винаги се отнасям към тях с разбиране и интерес. Винаги се опитвам да разбера какво мислят, какво чувстват. Никога не заставам пред тях с предварително подготвена теза или презумпция, че някой е лош или добър. В този смисъл всичките ми герои са за мен еднакво важни.

– Пък на мен ми допадна един от хлапаците във филма, който каза: „Във всеки един от нас има един заспал Апостол“. Може би пък по някакъв неприемлив за либералните корективи чалъм там е разковничето – в разбуждането на Апостола, толерантния национален герой?

– Радвам се, ако мислите така. Това само подкрепя казаното по-горе за моето отношение и уважение към всички герои и подхода ми към тях. Както казах, никога не показвам героите си в черно-бели краски. Това момче, говорещо за заспалия апостол, в следващия кадър в пристъп на ярост запалва и след това стреля с пистолет в транспаранта на организация, която подпомага децата на бежанците „защото в нея членуват хора с различни идеи, които са срещу българщината и нашата кауза. Затова ще го запалим и обявяваме война на тях“, заявява в прав текст той.

– Знаете ли кое ми се щеше да бъде финал на вашия филм, майсторски направен, признавам. С една бележчица, наместо угрозата от колаборации на българския със западноевропейския национализъм, краят да бъде с нашенчето, което горчиво споделя преди митинга: „Има 150 факли, но няма хора!“. Липсват носачи на факлите, а, г-жо Пеева?

– Ще ви отговоря така: Веднага след този кадър , който вие, според мен, натоварвате с много повече съдържание отколкото той носи – следва сцената, в която се вижда дългата колона със запалени факли – едно внушителното нощно шествие, организирано от тези момчета.
Така че, има носачи на факли, г-жо Бойчева, и те не са малко.

– И най-сетне да ви питам, докато монтирахте филма, чувахте ли гласа на автоцензурата?

– Монтажът на филма е много комплексна и понякога болезнена за режисьора дейност. Ти трябва да се лишиш от много кадри, ти си в непрекъснат диалог и спор сам със себe си. Понякога си твърд в решенията си, понякога се колебаеш. В този процес ти чуваш много гласове – на героите си, собствения си вътрешен глас. Трябва непрекъснато да си поставяш въпроси и да отговаряш на тях, лишавайки се често от хубави и интересни неща от заснетия материал. Но точният отговор на този въпрос се съдържа в отговора на по-рано поставения въпрос за политическата конюнктура.

Ако „волю-неволю“ се съобразявах с политическата конюнктура, нямаше да направя филмите си такива каквито са известни. Така и относно филма „Да живее България“ аз не виждам никаква причина да си налагам автоцензура. Имам достатъчно опит с филмите ми, които направих преди 10 ноември и проблемите ми идваха точно от това, че не исках и не умеех да си налагам автоцензура. Единственото, което винаги ме е интересувало, е как филмите ми ще се възприемат от зрителите.

Вярно е, че темата на „Да живее България“ е много деликатна и конфликтна. Затова, както и при другите си филми, правих работни прожекции пред така наречените фокус групи, за да чуя как хората възприемат филма. В зависимост от мненията и реакциите им, преценявах дали и какви промени да направя. Не искам и няма нужда да се правя на герой. Показах нещата както ги виждам и дадох думата на всички, участващи във филма, без какъвто и да е коментар от моя страна. Но има нещо, което бих искала да кажа: гледайте „Да живее България“ колкото се може по скоро: по време на премиерата му на Киномания на 24 ноември в кино „Люмиер“ или след това, в няколко софийски кина. Надявам се, че ще ви е интересно да видите този филм, създаден без автоцензура и без съобразяване с политическата конюнктура.

– Пожелавам ви многолюдна публика на премиерата на 24 ноември и горещи дискусии. Струва си.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.