Защо отрязали 100-годишно дърво в Македония?

Почистват от дървета 10 км пътища в Шуменско

Болници си прехвърлят 3-годишно дете с апендицит – спасили го в „Пирогов“

Black Friday за напреднали Как най-добре да се възползваме от кампанията?

Изписват натровените деца от болницата в Ямбол

Петима загинали при експлозия в цех за фойерверки в Италия

Унгария с вето срещу резолюция на ЕС за годишни доклади за върховенството на закона

Джейн Сиймор – секси и на 68

Доналд Тръмп: Не съм искал нищо от Украйна

Папа Франциск отправи призив за опазване на жените и децата

Турция е задържала адвоката на германското посолство за шпионаж

Край на политически таргетираната реклама в Google

Мицотакис: Гърция достигна лимита си по отношение на бежанците

Джъстин Трюдо представи новото канадско правителство

Отбелязваме Деня на християнското семейство

Ругаенето на опонента не води до победа Няма концептуална разлика между Йоло Денев и софийския протестариат

Карикатура: Иван Кутузов – Кути

Ако искаш да печелиш доверието на хората, бягай от соросоидите като дявол от тамян

През 1960 година се провеждат едни от най-оспорваните и мръсни избори в новата история на САЩ. Един срещу друг се изправят две от най-мащабните фигури на амариканската политическа сцена. Демократите издигат „златното момче“ Джон Кенеди. Републиканците залагат на политическия великан Ричард Никсън. Към този момент Никсън вече е бил в Конгреса и е служил два мандата като вицепрезидент на един от най-обичаните американски президенти – Дуайт Айзенхауер. Политическата машина на Кенеди не се свени да използва всички мръсни номера в арсенала си. Включително подслушват хотелската стая на Никсън, за да се подготви Кенеди по-добре за дебатите с вицепрезидента. Но това е едва върха на айсберга. Чикагската мафия работи (буквално с бухалките) за Кенеди. Неговият кандидат-вицепрезидент Линдън Джонсън пък прилага всички мръсотийки, възможни в Тексас, където тогава Джонсън „коли и беси“. Към онзи момент Тексас и Юга са бастион на демократите, републиканците дори нямат кой знае какви структури в ключовия щат.

В резултат на „усилията“ на чикагската мафия и Линдън Джонсън изборите се печелят с малко от Кенеди. Екипът на Никсън го съветват да иска онова, което у нас наричаме „касиране“. Никсън има всички основания, има ясни доказателства, че в Чикаго и Тексас изборният процес е – меко казано, опорочен. При реално преиграване на мача на тези места, казват съветниците на вицепрезидента, Никсън би станал президент. Тогава Ричард Никсън доказва нагледно защо се е превърнал в епоха в американската политика. Макар да има всички основания да оспори по съдебен път изборните резултати, Никсън не го прави. Той отказва да защити правата си и признава загуба, която е причинена от мафиотските прийоми на екипа на Кенеди.

Причината? Никсън, мъдро казва, че няма моралното право да „касира“ изборите, защото това ще ерозира доверието на американските граждани в изборния процес. Макар и изборите да са били нечестни, казва той, никой няма право да сложи личните си моментни интереси пред дългосрочния интерес на американския народ. Никсън губи изборите през 1960 г., но мъдростта на действията му тогава го задържат на голямата сцена и американците му гласуват доверие за най-високия пост през 1968 г. и после отново през 1972 г.

Разказвам този позабравен етюд от голямата политика не от гола любов към американската политическа сцена. Разказвам го, защото днес никой от участващите в изминалите местни избори не показа финеса и политическата зрялост на Ричард Никсън от 1960 г. Започнаха едни замервания с обвинения и попържни, не може да ми го събере главата просто. Оказа се също, че има повече победители от гласоподаватели. А за някои от загубилите се оказа, че са паднали от височината на мечтите си до нивото на реалните си възможности. А, явно, разликата между двете се е оказала толкова сериозна, че са се потрошили ментално и физически при това „падане“. Срамна беше гледката в нощта на изборите, например, на реакцията на Славчо Атанасов в Пловдив, който се държеше като малко дете, което току-що е разбрало, че няма да получи колело за Коледа. Но да е само той, да махне човек с ръка и да подмине с усмивка.

Уви, екипът на г-жа Мая Манолова в София също не показва голяма политическа зрялост. Казвам „уви“, защото не е тайна човешката ми симпатия към политическата енергия и хъс на г-жа Манолова. Но избори не се печелят само с енергия и хъс. На тези избори щабът на г-жа Манолова допусна всички грешки, които беше възможно да се допуснат. И резултатите не закъсняха. Най-лошото е, че далеч не са приключили с грешките. Хвърлените в пространството искания за касиране на вота в София са не просто странни, но и нанасят върху Манолова щета, за която май нито тя, нито някой около нея си дава реална сметка.

Ако продължава по същия начин, Мая Манолова ще приключи политическия си път като Меглена Кунева. Дори се е обградила към момента с част от „политическите титани“, които дадоха своя дан в безславния край на Кунева в голямата политика. Ситуацията, общо-взето, е – те знаят как се правят избори, загубили са десетина. Иначе се наслушах как хората в този лагер даваха примери с Истанбул, но те сега не си дават сметка, че вървят по стъпките на Ердоган, който искаше и получи преиграване на мача за най-големия турски град. В резултат падна дори още повече.

За да не каже някой, че само критикувам голословно, нека кажа какво според мен можеше да доведе до различен резултат в София. Вижте как Станислав Владимиров в Перник и д-р Цветан Ценков във Видин спечелиха изборите. При все че в Перник се изсипа цяла „галактика“ сръбски поп-фолк звезди, за да пеят в подкрепа на кандидата на ГЕРБ. Само че Миле Китич не печели избори. Станислав Владимиров спечели, защото проведе една усмихната, умерена и спокойна кампания. Не отричаше ГЕРБ, не „воюваше“ с тях. Просто посочи друг път за развитие, показа желание и компететност за друго бъдеще за града си. И хората му повярваха. Същото направи д-р Ценков във Видин. Опитният политически функционер в крайдунавския град каза нещо просто – „не воюваме с никого, искаме ново бъдеще за града си“. И нещо още по-ключово – „да пуснем щастието и поддема във Видин“. Ето така се печелят избори.

Политическото клише гласи, че политиката е съревнование между конкуриращи се представи за бъдещето. Печели този, който начертае хоризонт, който се харесва на хората. Никой не печели изборите, ако излиза и казва „опонентът ни е мръсник, гласувайте за мен“. Да, щото ти пък си „много ‘убав“. Въобще, соченето с пръст и подвикването, че човекът отсреща е „диктатор“ е много добра фраза за партийните сектанти във Фейсбук, но не слага бюлетини в урната. Избори се печелят, когато нарисуваш на хората картина за бъдещето, в която те искат да се видят, в която се припознават. Защото когато поантата на кампанията ти е „опонентът е мръсник, а аз съм целият в бяло“, това може да чеше егото на кандидата, ама хората не могат да разберат какво в крайна сметка искаш да се случи, какво предлагаш. В Перник и Видин хората разбраха какво предлагат Станислав Владимиров и д-р Ценков и им гласуваха доверие. В София не се разбра какво предлага претендентът за власт и затова се загубиха поредните избори, които можеха да бъдат спечелени.

Но още нещо трябва да се каже. Всеки, който се е хванал с т. нар. „демократична общност“, е катастрофирал челно. Направо не мога да
проумея какъв е този напън на доста, иначе разумни хора, да се подлагат на тези политически маргинали. За мен няма концептуална разлика между Йоло Денев и софийския протестариат. Това са хора, които прекараха цял един живот да си гледат в пъпа. Шепа кресльовци с медийната подкрепа на обвиняеми за крупни далавери. В смисъл, тези хора ако бяха някакъв фактор, щяха да са спечелили поне едни избори в последните 20 години. Ама, пусто, то само с претенции не става. Ако не е някой да ги вкара „през задния вход“ на властта, тези ще помиришат управление, ама друг път. Изводите са прости – ако искаш да печелиш доверието на хората, бягай от соросоидите като дявол от тамян.

В крайна сметка, ситуацията не е обнадеждаваща. Оказва се, че на терена няма нито един участник, който реално да печели доверието на хората. ГЕРБ печели, защото от другата страна опонента е калпав. БСП губи, защото затъва в подвикване тип „Елена Йончева“, а именно – впуска се в истерична надпревара по изливане на цветисти попържни по опонента, което както вече бе казано – не печели доверие. А друг съществен играч на терена не се вижда. Докато не се появи човек или група от хора, които на национално ниво да имат компетенцията и умението да донесат щастието в домовете на българите, докато не се появи някой със зрялостта, опита и мъдростта на Никсън от 1960 г., дотогава ще сме обречени да се въртим в омагьосания кръг на политическата безпътица.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.