Антон Дончев става на 90 през септември, „Труд“ публикува поредица от негови творби

Битката при Траянови врата е най-голямото поражение на Василий ІІ в опита му да завладее България

Първият самостоятелен роман на Антон Дончев с пълното заглавие „Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брата му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан и старейшината Горазд Мъдрия, и за много други хора, живели преди нас“ е публикуван през 1961 г.

На 14 септември живият класик на българската литература Антон Дончев навършва 90 години. Вестник „Труд“ отбелязва кръглата годишнина на големия писател чрез поредица от публикации с негови знакови творби.
Днес ви предлагаме откъс от „Сказание за времето на Самуила“, в който писателят разказва за битката при Траянови врата, състояла се на 17 август 986 г. - точно преди 1034 години.

Победата на българите над византийците е призната за най-голямото поражение, което император Василий ІІ претърпява в стремежа си да покори България. Битката е предхождана от безуспешна обсада на Сердика, след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман, Арон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в Средна гора. Значителна част от армията на Василий II е унищожена, а той самият едва успява да се спаси. Споменът за победата над византийския император е отразен 30 години по-късно в Битолския надпис на цар Иван Владислав.

Сказание за времето на Самуила

Антон Дончев

Рано сутринта на 17 август, още преди изгрев слънце, българската войска почна да се строява в долината пред проходите.
Двете войски — ромейската и българската, стояха една срещу друга, наредени в боен строй. Помежду им имаше само хиляда крачки изгорена от слънцето равнина, набраздена от дълбоки ровове. И сякаш на полето не стояха десетки хиляди човека, ами се бяха изправили един срещу друг само двамина мъже — единият, стопанинът на тая земя, другият — крадец и грабител в дома му. Още запъхтян и пребледнял от бързане и тревога, стопанинът беше дошел тъкмо навреме, та да завари грабителя в мига, в който прескача плета му и се измъква от опожарения дом; а грабителят, уловен с кървави ръце на мястото на злодеянието, като видя пътя си препречен, спря се и мрачно се озъби. И тия двамина мъже — стопанинът и грабителят, се гледаха, без да продумат, стиснали оръжията си. И над долината се носеше горещ, притаен дъх.
Пред строените селяци на дясното крило на българската войска стоеше на черния си жребец боляринът Кракра. В десницата си той стискаше окованото в желязо копие, а от двете му страни оръженосците държаха бронята и шлема му. Застанал като изваяние на коня си, боляринът се взираше в полето пред себе си.
Дойде денят. Още миг – и ще отпусне ръката си. Пред Кракра стоеше само тоя ден – светъл, бял, облян от слънцето, и той не мислеше за другите дни, които идеха подире му, защото беше живял за него – деня на разплатата.
Като две стени спрените една срещу друга войски заграждаха широката ивица жълто-сиво поле. По него не се мяркаше сянка, не прелиташе птица, не се чуваше звук – над него валеше само слънце, слънце, слънце и го пълнеше като езеро, на чиито брегове стояха войските.
И през това поле, разделило двете войски, полетя Кракра. Черният жребец приклекна на задните си крака, хвърли се напред и се понесе през мъртвата равнина – срещу ромеите.
За миг сърцето спира – черният жребец прелита над първия ров – и копитата пак заехтяват. И над всеки ров конят се отделя от коравата земя и страшна тръпка на очакване минава над занемелите войници. Ала копитата отново заечават.
По нечия повеля две стотици стрелци преминаха през замаяните редове на копиеносците. Опънаха лъковете си. Боляринът лети срещу им –  още сто крачки, още петдесет, още тридесет...
Няколко мига всичко стои изпънато до скъсване – тетивата, човешките сърца, бледото небе. После тетивата се отпускат.
Кракра и жребецът му се заковаха на място, сякаш се удариха в невидима стена. И рухнаха върху коравото поле.
Екотът на копията спря. И настъпи страшно, непоносимо очакване, страшна, непоносима тишина, като че ли падна гръм и оглуши всички.
Ала копитата не заечаха отново.
Тогава се разнесе чудовищен, невероятен вик на хиляди гърла. Цялото дясно крило на българската войска се откъсна от полето, залюля се и се втурна напред. Черните селяшки нозе се впиваха в напуканата земя, огромните селяшки ръце стискаха оръжието, сълзи бликаха от очите. И от небето валеше не слънце, а разтопено желязо.
През долината се разля тъмна вълна. Тя бучеше, гънеше се, давеше светлото поле. Изведнъж – първата пукнатина я погълна. Страшната черта на дълбокия ров за миг пресече пътя й – от едната страна порой, рев, въртоп, от другата мъртво, неподвижно поле. За мигове изглеждаше, че пукнатината ще изпие пороя, че зиналата земя ще погълне човешката мъка и гняв, докато остане пак само равното, обляно от слънце поле.
Ала земята забълва хора, из земята заизбликва кипнал извор, пороят преля рова и се втурна нататък. Той бучеше срещу ромейския бряг, а по дирите му неочаквано се появи отново полето – сега посивяло и стъпкано, осеяно тук-там с черни петна — труповете на прегазени бойци.
Когато селяците заливаха вече половината поле, ромейските редици от лявото крило се разклатиха и със звън на желязо тръгнаха напред.
И ето — само един дълбок и широк ров разделя двете войски. Пред самите очи на ромеите, които приближават своя бряг на рова, селяшките редици се сриват по сипея насреща, изчезват в облаци прах. Ровът дими.
И след миг земята отново почва да изригва хора, изхвърля ги на брега сред праха и трясъка. И ромеите ги виждат – с бели ризи, с развени коси, с пламъците на размаханите остриета в ръце.
Вълната връхлита ромейската редица. Копията потъват в меки човешки тела, свеждат се, измъкват се от разтреперани ромейски ръце. Върху смаяните, побъркани ромеи падат запокитени от незнайна сила български бойци, нечии пръсти се впиват и вплитат в ромейските нозе, горещ дъх пали разкривените ромейски лица. Ромеите отстъпват, препъват се, залитат. Вълната ги смазва, дави ги, повлича ги.
Когато дясното крило на българската войска се откъсна и втурна срещу ромеите, средата на българската войска се люшна и понечи да литне подире му. Подивели от бесните викове на военачалниците си, изплашените стотници се хвърлиха с разперени ръце срещу войнишките редици – да ги спрат. Ако войската хукнеше през полето, никой не би могъл да я оправи.
А разтърсваните от тръпки на мъка и ярост войнишки редици повлякоха стотниците, удавиха виковете им със своя могъщ рев, със запъхтения си горещ дъх. Болярите се сгърчиха на седлата, почнаха да плющят по редиците с бичове, а човешката вълна се гънеше и бучеше. Озверените бойци се мъчеха със зъби да хванат бичовете, които чертаеха кървави резки по лицата им. Редиците напираха, оковани в невидима верига – още миг – и щяха да я разкъсат. Тогава пред строя се понесе на кон Самуил, последван от военачалниците, прелетя сред облак прах и зов на рогове, а плащът му се вееше след него.
Самуил вдигна десница, понесен от разигралия се жребец, и нечовешкият му вик прониза пламналата мараня.
— Чакай знака-а-а!
И подета от стотици рогове и медни тръби, над люшналата се войска полетя песента на гугутката – уговореният знак за пристъп.
— Гу-кай ми, гукай, гугутке, леле...
Това не беше бойна песен, песен за устрем и мощ, това беше песента за безвъзвратно отлитналото щастие, песента на хубавите отминали дни, които никога не се забравят, на радостно мъчителната човешка тъга по нещо, което никога няма да се върне. И с една дълбока въздишка, която разклаща бойните стягове, средните отряди на българската войска пристъпват напред.

Гу-кай ми, гукай, гугутке, 
и аз съм пяла и гукала...

И аз, и ти, и Гневота, и Драгшан, и хиляди бойци крачим тържествено през изгореното поле. Пред нас са само гърбовете, плещите, шлемовете на другарите – навсякъде около нас са другари, – под краката ни шуми сухата трева, над нас се простира родното небе. Ние не виждаме врага, ние виждаме само другарите, тревата, небето – ала ние вървим напред и не бързаме, и никой не може да ни спре. Дори – ние не крачим, а всички нас ни носи широка, могъща вълна и ние сме само капки в нея –  аз, ти, Гневота и Драгшан. 
Само първата редица вижда изпепеленото, легнало под слънцето поле и ромейската редица насреща. По даден знак ромейската стена тръгва срещу българите. И като в сън ивицата пожълтяла трева става все по-тясна, двете войски я навиват като рогозка от двата края едновременно – петстотин, триста, двеста крачки...
Песента на гугутката излита до самото слънце и се стопява. Няколко мига под небето, в сърцата, пред човешките очи има само светла пустота.
Тогава роговете и тръбите засвирват звуци на бърза ръченица:

- Хайде, бабо гърбава, 
имаш щерка хубава...

Редиците се люшват. Над полето изведнъж връхлита вихър, бистрата вълна се разпени, забуча и плисна напред. Страшен, нечовешки вик раздира гърлата, разчеква устата, кънти в ушите и ги оглушава. Българските редици се огъват, снишават се и се втурват срещу ромеите.
Хайде...
Все един път – в тежкия, изпълнен с грижи и труд живот – всеки от тия бойци е тропвал под звуците на кръшната песен.
В ушите на гордите спешени конници от ромейските редове тая непозната игрива песен звучи като мрачна подигравка – над тая сива долина, спряла дъх пред битката.
Хайде...
Грохотът заглуши звуците на роговете – средата на българската войска се сблъска с ромейските редици.
Последни влязоха в битката смоляните, които стояха на лявото крило на българската войска. Стълпени в гъсти редици по родове, села и задруги, смоляните мълчаливо, с безпрекословно подчинение пред волята на старейшините, чакаха знака за тръгване. Баща до сина, брат до брата, внук до дядото, те стояха наредени в пет равни полка, всеки събран от войниците на едно от петте смолянски колена. Вълнението избели лицата, стисна зъбите, изпоти дланите – смоляните чакаха, като че ли мрачни и замислени.
А старейшините се бавеха – искаха дясното ромейско крило да се опита да удари отстрани българските средни отряди, за да изложи хълбока си на смолянския удар. Когато над полето се понесе призивът на ръченицата, княз Пребънд вдигна ръка.
Смолянските рогове засвириха знака на настъпление. Това беше ловният знак, с който самотният ловец, залутан в родопските дебри, отговаряше на другарите си:
„Тук съм! Идвам!“
И в същия миг могъщи диви викове разтърсиха полетелите редици.
- Вълци!
- Орли!
- Мечки!
- Вепри!
- Зубри!
Всеки смоленски полк викаше зверовете и птиците, най-далечните прадеди на неговия род – сякаш зовеше за подкрепа и помощ далечна родна гора. И сякаш не хора в кожуси от зверски кожи, с блеснали брадви в ръце се нахвърлиха срещу ромеите, а самата гора пращаше срещу им диви зверове – с гневен рев и оголени зъби.