Малък гайдар разплака всички във „Фермата“

Вижте от птичи поглед опустошението след пожарите в Калифорния (ВИДЕО)

Искрен Веселинов, „Обединени патриоти“: Валери Симеонов разговаря с Каракачанов преди да реши за оставката

23 лица с трайни увреждания започнаха работа в община Смолян

Започва Рали спринт Сливен

Ограничават движението по Панаирния мост в Пловдив тази събота

Ето кои са окончателните състави на България и Кипър

САЩ намаляват бойците си в Африка За да се фокусират над заплахите от Русия и Китай

Ралица Паскалева предаде псевдо продуцент на ФБР Измамникът искал да я прави порно актриса

Вино без градус е новата мода Наши производители вече правят експерименти за производството му

Протестиращите майки за оставката на Валери Симеонов: Ще чакаме решението на Народното събрание

Министерски съвет потвърди: Оставката на Валери Симеонов е лично негово решение

Насрочиха процес за бунга-бунга партитата Силвио Берлускони отново на мушката на съдебната власт

Въглищата с етикет, дървата да са сухи Финансови глоби за кметове, ако трудно се диша

Протестиращи в Перник пак блокираха магистрала „Люлин“

“Сатанинските строфи” и семената на разделението Три десетилетия след като романът на Салман Рушди възпламени мюсюлманския гняв и разтърси света, ние все още учим правилните уроци

Ислямски активист участва в протест срещу Салман Рушди в Карачи през 2007 г.

Преди 30 години бяха публикувани „Сатанински строфи“ на Салман Рушди. Рушди беше може би най-известният британски писател от своето поколение. Неговият нов роман се очакваше да излезе на бял свят, пет години по-рано, макар и не по начина, по който го направи.

Романът, беше замислен от Рушди, като анализ на „миграцията, метаморфозите, раздвояването, любовта и смъртта“ и беше „сериозен опит да се пише за религията и откровенията за нея от гледната точка на светския човек“. В сърцевината на романа имаше сблъсък на раси, религия и идентичност, които иронично предричаха противоречията, отразени в романа и които все още моделират нашия живот и днес.

В рамките на един месец сатанинските строфи бяха забранени в родината на Рушди – Индия. До края на годината протестиращите изгаряха копия от романа му по улиците на Болтън. И в „Деня на Свети Валентин“ през 1989 г. дойде събитието, което промени противоречията – фетвата на аятолах Хомейни, призоваващ за смъртта на „вероотстъпника“ Рушди. За главата му беше определена награда, която през 2007 г. стигна до сумата 11,4 милиона долара.

Много афери са белязали британския политически и културен живот. Като започнем от конфликтите между малцинствените общности в държавата, минем през бунтовете в Нотинг Хил през 50-те години на миналия век, спора за Грунюик през 1977 г. и стигнем до безредиците през 80-те години. Но това бяха изцяло политически конфликти или борби за работното място, или пък въпроси на закона и реда.

А аферата Рушди беше различна. Мюсюлманската ярост не беше предизвикана нито от тормоз, нито от дискриминация или бедност, а от чувството за най-дълбока обида на религиозните им убеждения. Днес, подобно недоволство би станало част от културния пейзаж. Но не и през 1988 г.

Фетвата принуди Рушди да мине в нелегалност и да се крие в продължение на десетилетия. Книжарниците бяха бомбардирани с коктейлите „Молотов“. Преводачи и издатели бяха убити. Но издателската къща Пенгуин никога не се отказа от своя ангажимент към „Сатанински строфи“. Днес всичко, което е необходимо да направят издателите, е отново да се замислят за най-малкия намек, с който биха могли да обидят някого.

Критиците на Рушди загубиха битката, но спечелиха войната. „Сатанински строфи“ продължават да се публикуват. Но аргументът, че е морално неправилно да се обиждат другите народи и култури, стана широко приет и разпространен през последните три десетилетия. Всъщност фетвата стана субективна.

Аферата Рушди беше подранил израз на това, което днес наричаме „политика на идентичност“. През 80-те години на миналия век нямаше такова нещо като „мюсюлманската общност“. Британците с мюсюлмански произход, които растяха през 70-те и 80-те години, сами се наричаха азиатци или черни, но много рядко мюсюлмани. След аферата Рушди започна да се забелязва промяна в самовъзприемането и започна появата на характерната мюсюлманска идентичност.

Много от активистите срещу Рушди не бяха религиозни, да не говорим за фундаменталисти, а бяха млади, леви активисти. Те бяха привлечени от кампанията за борбата срещу Рушди, отчасти заради разочарование от левицата и от безсилието й да се противопостави сериозно на расизма и отчасти поради факта, че самата левица изостави привързаността си към универсалните ценности за сметка на политиката на идентичност, улеснила пътя на много млади, светски азиатци към алтернативен мироглед.

Този път бе облекчен от промяна на официалната политика. Изправени пред светското войнство на улиците, политиците, както на местно, така и на национално ниво, често се обръщаха към религиозните лидери, за да ги използват като консервативни опори, които да им дадат нов кредит на доверие. Светските мюсюлмани бяха представени като предатели на собствената си култура и станаха част от „бялата левица“, докато радикалният ислям стана не само по-приемлив, но и много по-автентичен.

Някои защитници на Рушди започнаха да обвиват аргументите си на езика на идентичността, като поставиха под въпрос самото присъствие на мюсюлманите като несъвместимо със „западните ценности“. През 90-те години на миналия век американският политолог Самуел Хънтингтън популяризира термина „Сблъсък на цивилизациите“. Този възглед придоби все по-голяма тежест в либералните кръгове, особено след 11 септември. Мнозинството започна да защитава свободата на словото и секуларизма и идеалите на Просвещението, но не като универсални ценности, а като уникални „западни“ продукти. Това все повече започна да заприличва на използването на племенни оръжия в сблъсъка на цивилизациите, отколкото като средство за постигане на политически права и социална справедливост. Това е поглед върху света, който иронично, отразява света на ислямистите.

 

Проблемите на епохата

Противоречивите мнения за „Сатанинските строфи” заложиха в центъра на вниманието въпроси, които оттогава насам определят проблемите на епохата, а именно – за природата на исляма, смисъла на мултикултурализма, границите на толерантността в едно либерално общество и границите на свободното слово в един плуралистичен свят. Това, че вече 30 години ние все още сляпо се борим с тези въпроси, разкрива колко малко сме научили от аферата Рушди. И как уроците, които научихме, често са били грешни.

(Превод за „Труд” Павел Павлов)

Още по темата

  1. Салман Рушди: Рицар на словото

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. Аааа, НЕ! Никакъв мултикултурализъм, нулева толерантност, никакво либерално общество и плуралистичен свят. Свободното слово да се забрани. Тотална цензура, за запетайка – в пандиза. Путин е винаги прав, линията на КПСС е най-правата линия, ще говорим и пеем за битки, врагове и победи, защото НИЕ СМЕ ТЪМНОКАФЯВИ ФАШИСТИ И КРАЙНОЛЕВИ ЗОМБИРАНИ ФАНАТИЦИ И ЕКСТРЕМИСТИ. Който не е с нас, е против нас и следва да бъде унищожен. Целта за „светлото бъдеще на комунизАмА“ оправдава всички средства. Ние сме БИТКАДЖИИ И ИСКАМЕ ДА СЕ ЛЕЕ КРЪВ, МОРЕ ОТ КРЪВ.

    1. Ти си слабоумно брюкселско шизи. Вземи си хапчетата и се успокой.

  2. Поръчкови романи сме виждали много. Това което ЦРУ не успяха да постигнат с подобни романи успяха с 9.11. и със “Ислямска “държава !

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.