В историографско безсилие често бъркаме информация със знание

Комай нашата историчност най-често е носталгия по отминало Пиянство

Благодарение на “традиции” и на нерядко срещаното историографско безсилие ние често бъркаме информация със знание. Например има няколко неща в Априлското въстание - масовост, продължителност и поражения за поробителя, по които то отстъпва на други народни бунтове - като Видинското въстание, например. Каква е загадката на историческата несправедливост то да е най-популярно и да е възприемано като най-важно? И несправедливост или закономерност е това? Все пак Априлското въстание отприщи пороя от събития, след които за по-малко от две години българите върнаха държавата си. Но това достатъчно ли обяснява преклонението пред последното въстание и известното пренебрежение към предишните? 

Задоволяващите повърхностни обяснения са на и за фактолозите. А ние да тръгнем от подготовката на всички въстания, не от непосредствената, а от предпоставящата събитието. Всички въстания до Априлското са подготвяни от ниските хоризонти, т. е. от натрупването и обсъждането на ред материални трудности каквито са: непосилните и често нереални данъци, допълващите ги грабежи на крадливата османска администрация, законовата и институционалната несправедливост. Мотивацията за преодоляването и отстраняването им е силата, която поставя в ръцете на българите пушките. Те нямат други хоризонти.

Според историята Априлското въстание е организирано за няколко месеца. Макар и донякъде да има съгласие, че голямата, предпоставящата подготовка е извършена още от Левски, а и от предходниците му Раковски и водачите на чети Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа и т. н. А и как хубаво беше категоризирано, да ти е драго да го повтаряш - четническа тактика, въстание отвън, революционни комитети и всеобщ бунт. Но преди Левски или едновременно с него подслон в нашите домове са намирали песните на Чинтулов. И докато предишните българи са искали свобода за бизнеса си и за битовото съществование, новото поколение приютява с тях и порива за свобода и за любов народна. Затъпканата до последно с материалното и с оцеляването душа най-после намира кътче и за изконната ни духовност, без която българинът винаги е тъпчел на място. Спомняте си как Бенковски пали къщите на въстаналите селяни, за да скъсат те с имотната си зависимост и да се жертват. Само че той е чукал на отворени врати. Вазов задочно му го е казал - Пиянството на един народ. С приютения порив за свобода, влетял с дотогава неприсъщите на бита стихове/песни на Чинтулов, българинът е бил готов за висшата си битка - за свобода. Турците са пропуснали това. Нагласили са пусиите си да залавят Левски, Димитър Общи и т. н., но нямало как да завардят пътищата на словото и на песните. Пък и те няма как да бъдат предадени - ни за 30 сребърника, ни за хиляди грошове.

Пределът на предходните въстания е бил да се откопчаем от веригите. А ако това не става, то поне едната ръка да ни освободят. Априлското е било за всичко, което обозначаваме с думата с недоказана или неизяснена разбираемост - за свобода. Но в думата има и ясни съставки, една от които е прогонването на страха, на всесилния страх, който не допуска до тайнствата на свободата. И незримата нишка, с чието следване може да се прекрачи там, е освобождаването от властта на материалното. Чудото - връщането на народа към духовната му същност, присъща му винаги, но изразителна само в миговете на следван идеал и отнемана му непрекъснато от бездуховните му власти, и този път е извършено със слово, проповядващо единение, любов, освобождаване от страха. Т. е. - с Чинтуловите песни/стихове. Ехото от чудодейната им сила усещаме и днес щом свободата ни е отнета и пак е нужна смелост да си я възвърнем. Обикновено поезията е изкуство за различни вкусове, настроения и състояния. Но Чинтуловата е възвание към всекиго и към всички. И тя става вълшебство, когато всеки трябва да е с всички.

В “Пиянството на един народ” от “Под игото” Вазов е стигнал до констатацията, блестящата констатация, но тя само загатва за същността на пиянството. Пиянството на свободата е това, без което е невъзможно всичко друго. То не е наивна случайност, както донякъде ни нашепва “Под игото”. То е знакът за възродената духовност, отецът на тази необяснима и велика дума свобода. Духовността и поривът за свобода, които в Априлското въстание бяха пречисти като послания на българската национална вечност. И се превърнаха в свещеното гориво на всебългарския всеобхватен напредък задълго, до краха в Балканските войни. Но сетне почнаха да губят чистотата си в обществената значност, замърсени с властолюбие, егоцентризъм, славолюбие, корист и манипулации. И неведнъж затуй свободата ни изневери и се превърна в антипода си: я свободия, я омраза, я и двете. Но да не забравяме как в последното си преображение тя отново потърси и повика Словото и артистичността. Звучеше пак като пиянство, но следва да помним как след първото нямаше връщане назад.

Под въздействието на Пиянството се случиха не само тези неща. Наистина Словото с песента и песенността на поезията стана първостепенен будител и двигател на неудържимата масова саможертва. Но то, Словото ни, очерта и предначерта задълго мястото си, създавайки и нормите, и образците, и задълженията за паметта към него и към историята. Нормата и образците прогласи Ботев. Нормата - и като доминантна литературна тематика, и като българска поведенческа същност, той формулира блестящо в “Моята молитва”: “А ти Боже, що си в мен, мен в сърцето и душата”. Позитивните параметри на Ботевата човешка божественост са любовта към човека, любовта към Род и Отечество, социалното състрадание и настояване за справедливост, христиано-Христовата саможертвеност. С една дума - Любовта. А антиподните са: насилието, лицемерието, фалшивата ритуалност и прикриваната подкрепа на дяволската Анти-Любов. И всичко след Ботев задължително се оглежда или скрито се сравнява с неговата норма. Образците му са: стихотворни (“Обесването на Васил Левски”, “Борба”, “Хаджи Димитър”, “Моята молитва”); художествено-публицистични (няма да изброявам) и съвършенството на литературния език.

Могъществото на духовната същност на Априлското въстание бе тъй силно, че предопредели и характера на паметта за него, но и въобще на националната памет. Главното в нея е, че доверието е пренесено от фактологичността на историографията към художествената достоверност и убедителност на литературата. Няма да ви убеждавам. Просто си припомнете какво е за нас Априлското въстание - “Записките...” и “Под игото”, а защо не и “Цената на златото”. А още и - макар и сюжетите да са в опосредствена връзка, и “Немили-недраги”, “Баба Илийца” и “Епопея на забравените”. В посочения поетичен цикъл главният избраник на паметта Вазов - както ни учеха и учат, страдал от забравата на великите ни личности. Аз пък мисля, че болката му идва от изгубването на духовните същности на времето. И по-скоро е написал Епопея на забравеното. Така го е мислел, а то не е забравено и изгубено, а - приспано. Пиянството не може да е вечно, колкото и да ни се ще. Но пък Вазов ни подсказва и друго - повелите на българската памет произлизат от духовната мощ на някогашните събития. И комай нашата историчност най-често е носталгия по отминало Пиянство.