Малко повече от месец преди изборите в Щатите ставаме свидетели на разпалването на нова и същевременно стара гореща точка. Този път вниманието е насочено към Кавказкия регион, но отново в рамките на постсъветското пространство. Историческият казус за границите в Кавказ може да бъде определен като „буре с барут“, чийто фитил бива запалван периодично от конюнктурните амбиции на регионални и глобални играчи.

Нагорно-Карабахският конфликт, подобно на други регионални конфликти в Кавказ, има своята предистория. На това място могат да намерят противоречие два от принципите на международното право - принципът на териториалния интегритет и принципът на правото на народите за самоопределяне. Генезисът на съвременния проблем, или поставянето на барутното буре, трябва да се търси в края на Първата световна война и в съветския период. Междуетническото и междурегионалното напрежение на практика е формално заложено през януари 1919 г. от британския генерал Уилям Томсън, който признава Нагорни Карабах като част от азербайджанската юрисдикция, а по-късно чрез сталинското национално разделяне през 20-те и 30-те години на миналия век.

Малко над 100 години след Карабахското съглашение между арменците и Азербайджан става ясно, че вековната вражда не може да се изживее бързо, а е впрягана в преследването на чужди стратегически цели за сметка на взаимно проливаната кръв. От двете страни следва да бъде осмислено и разбрано, че и най-лошият мир е по-добър от кланетата от последните 100 години. Особено, когато отвъд огъня прозират ръцете, които държат маши и разпалват пожар.

За последната година това е втори опит да бъде успешно започнат по-мащабен сблъсък, първият път беше през юли, но тогава не влезе масово в информационния поток на обществата. А преди това имаше значителна ескалация на напрежение през пролетта на 2016 г.

Историческата ретроспекция е важна, за да бъде разбран този изключително сложен казус, но и че дълготрайно разрешаване надали ще бъде постигнато в близко бъдеще. Но също така и да потвърди правилото, че случайностите са твърде рядко явление. По-скоро в настоящия случай имаме случайност, която е от онези случайности, които не са. Необходим е отдушник - на енергия, на ресурси, дори на емоции предвид състоянието, в което бе вкаран светът. Вътрешната несигурност в една или повече велики сили провокира външни проявления. Войната създава държавата, а държавата от своя страна трябва да продължи усещането за състояние на война, за да осмисли своите свръхправомощия. Същото правило важи и за междудържавните отношения, или когато се разглежда общото състояние на света. Важни са реакциите на различните правителства и наддържавни субекти.

Турция опитва да играе по всички фронтове - дали ще става дума за Източното Средиземноморие или спекулации за енергоресурси в шелфа на Черно море, а сега и реалната проява на дългосрочно отглежданото влияние в Кавказ. Ердоган е последователен и свръхамбициозен в това да показва разбирането си, че Турция е незаобиколим фактор. А това е и ключът - и този конфликт ще бъде временно разрешен, независимо дали ще бъде съпроводен с още жертви в близко време. Процесът ще започне преди изборите в Щатите, а пожарът ще бъде окончателно потушен след тях. И така до следващия път.

Русия ще изиграе своите ходове, затова и не бърза, въпросът е какви условия ще бъдат договорени, а те са правопропорционални на ескалацията на конфликта. Интересна е и ролята на ЕС, защото е порядъчно повтаряща се спрямо повечето конфликти в рамките на континента. ЕС следва да разбере, че реалната политика не се прави чрез семинари и проекти, но също и чрез хайверна дипломация. От гледна точка на Армения - редно е поколението политици, които искаха да създават своя собствен образ като огледало на т. нар. евро-атлантически ценности, да си зададат въпроса защо сега, когато имат нужда от помощ, тя не идва от ролевия модел, който следваха, а отново гледат към Москва.