Сорос, Евросъюзът и партийната развала

"Ишиасният" шеф на ЕК Жан-Клод Юнкер се превърна в своеобразен брюкселски Леонид Брежнев

На родната политическа сцена от едната страна викат „мръсници“, от другата отвръщат с „гадове, недоубити“

Франс Тимерманс се срещал редовно с одиозния финансов спекулант Джордж Сорос.

С него вицепрезидентът на Европейската комисия обсъждал "глобални въпроси и европейската политика". Тази по своему умилителна новина долетя от Европейската комисия и неин официален говорител. Тимерманс е ляв политик от Холандия с дългогодишна кариера на национално ниво и из брюкселските коридори. Типичен образ в типични обстоятелства. От онази порода „хайверени социалисти“ и политически отрочета на печално известния Вашингтонски консенсус – „символ-веруюто“ на неолиберализма - които подмениха истинската лява политика с неолибералната икономическа доктрина, която само за партийно благозвучие орнаментират с вариации на прилагателното „социален“. Страстен привърженик на Истанбулската конвенция, на отворената за имигранти Европа, на Трансатлантическото споразумение за свободна търговия (TTIP). Въобще, всичко по неолибералния конспект. Сега като вицепрезидент на Европейската комисия отговаря за върховенството на закона.

В европейски медии пък го определят като „дясна ръка“ на десния Жан-Клод Юнкер. На същия „ишиасен“ шеф на Европейската комисия, който се превърна в своеобразен брюкселски Леонид Брежнев, символизирайки безконтролната власт и бюрократичната развала, завладяла коридорите на Берлямонт, както любовно евробюрократите наричат седалището на Европейската комисия. И как няма да е любовно – та за тях това е един личен „Камелот“, потънал в доживотни привилегии и тлъсти бюджетни мръвки на гърба на европейските данъкоплатци, на които същите тези евробюрократи охотно налагат строги бюджетни ограничения в името на „европейските ценности“.

В предстоящите избори за членове на Европейския парламент въпросният Тимерманс е определен от Партията на европейските социалисти за кандидат на партията за бъдещ президент на Европейската комисия. И ето, че научаваме, че негов душеприказчик е именно Джордж Сорос – един от идеолозите и спонсорите на неолибералния глобализъм, който издигна идеята за насърчаване на масовата мигрантска вълна, и се ангажира с финансовото й обезпечаване. Миналата година, на 27 април, със Сорос беседва и Юнкер. Темите тогава били Украйна, Орбан и соросовия „ПУЦ“ в Будапеща (по-възрастните помнят какво се крие зад тази абревиатура – учебно заведение със съмнително качество). Такъв „ПУЦ“ работи от години в унгарската столица под помпозното наименование „Централноевропейски университет“ и бълва кадри за гвардията от НПО-активисти, финансирани от международния финансов спекулант. Кого представлява Сорос, та получава такъв радушен прием по най-високите етажи на ЕС? Могат ли Тимерманс и Юнкер да дадат удовлетворително обяснение защо се срещат с един корпоративен мастодонт и беседват по политиките на ЕС очевидно без да спазват правилата за разкриване на лобистките интереси. И защо, ако намират за нормално и допустимо да комуникират толкова активно със Сорос, не правят същото и с други американски милиардери или фигури с интерес към европейските дела. Примерно с братя Кох или поне със Стив Банън.

Маркирам всичко това не за друго, а защото трябва да сме наясно, че когато гласуваме за български евродепутати догодина, всъщност гласуваме кой да управлява Европейската комисия. И, следователно, не трябва да робуваме само на местни партийни пристрастия към „нашия Иванчо“, а да гледаме на нещата по-цялостно. В каква Европа искаме да живеем – на Сорос, Истанбулската конвенция и миграцията?

Но да оставим европейските работи. За тях, както винаги, ще се сетим мимолетно едва в навечерието на предизборната кампания. Сега на дневен ред е родната политическа сцена. А, тя е все така шумна и скандалджийска. От едната страна викат „мръсници“, от другата отвръщат гороломно с „гадове, недоубити“. Това е съдържанието на политическите дебати у нас. Управляващи и опозиция, с визии и без визии, все около това се въртят – лични нападки и обиди ad hominem, а не спорове по идеи и политики. Кой по-силно ще кресне, кой по-рунтава попържня ще измисли. За радост на партийния персонал, който данъкоплатците държат на заплата чрез партийните субсидии. И всяка партийна група си живее в свой изолиран свят, който ревниво пази от „варварите“ извън парламента. Едните живеят в „стабилност“, другите в „хаос“. А „варварите“, демек гражданите, са вън от партийните понятия за време и пространство. Те са една досада, която трябва да се наобикаля преди избори. Е, понякога и по-рано, ама за парлама – да „чуят народа“, за да могат да си правят пак каквото поискат. Или по-точно – каквото им поискат от „началниците“ в чужбина или в родното задкулисие.

Ако оставим горчивата ирония настрана, констатацията е една – пропастта между партийния „елит“ и народа става все по-голяма. В обществото тлее гняв, чийто гейзери периодично изпускат напрежение, а голямото мнозинство вече не вярва в партиите на статуквото. Все още ги търпи, но с отвращение. Социологическите проучвания са показателни – ГЕРБ и БСП си стоят замръзнали, няма приливна вълна на доверие, няма нови надежди, няма нова перспектива. Има обществено вегетиране и хронично недоверие в партии и политици. Дори прословутият инстинкт на Бойко Борисов, който умееше да говори на езика на хората и дълго съумяваше да навигира политиката си според техните неотложни очаквания, изглежда доста отслабнал. Това недоверие ерозира морално-политическата легитимност на системата. И това е видно дори само от разпокъсаните и хаотични протести, които наред със своите справедливи социални каузи, дирижирано или не, започнаха да бълват истински „бисери“ на конституционното „творчество“. От управление без парламент, а само с референдуми, през президентска република, та до двукамарен парламент и забрана на партиите и политиците. Сигурно и трикамарен парламент в кметска република ще поиска някой, но това не трябва да се посреща с присмех, а като сигнал, че нещата в Републиката вървят на зле.

Първи, които трябва да чуят този сигнал са партиите - те по занятие трябва да укрепват доверието в конституционната система и въобще чувството за държавност. Правят ли го? Тъкмо обратното. В култ е издигнато поругаването на институциите, заради техните временни обитатели. Мисленето е краткосрочно и конюнктурно. Няма общи цели, няма единно действие в името на онзи сноп от споделени национални ценности, които правят нацията жизнеспособна. Не става дума за иначе симпатичните призиви за единение, които дежурно се отправят от група авторитетни хора, академици и професори през последните години. Нужно е интелектуално лидерство, мислене извън калъпа, гражданска и политическа смелост. Къде се вижда това у основните партии?

Имаме партийни чиновници, специализирани в снишаването, а не отговорни политици. През последните години партиите у нас се превърнаха в убийци на политическата култура, подменяйки я с евтината халтура на махленския междупартиен скандал. Коя е голямата кауза на ГЕРБ, или на БСП, или на която и да е друга партия в парламента? Оставете общите приказки за „европейското бъдеще“, Шенген и Европа на скорости или без скорости. Къде е каузата, която достига да умовете и сърцата на хората? Докато не бъде политически артикулирана, България ще живее все така. И това не е упрек, а констатация. Възстановяването на доверието на гражданите в смисъла на политиката, освен всичко друго, изисква и реформа на партийната система, нейното финансиране от държавата, кадрова политика и парламентарно поведение. Бедата е, че тази реформа не зависи от друг, а от самите партии. Но истината е, че или тези партии ще се променят, или времето и нуждите на хората постепенно ще родят други. Това са двата варианта.

„Третият път“ води към третия свят – затлачена партийна система, тънеща в развала и корупция, която произвежда менте-политика и пишман-управление, заобиколени от морето обществената фрустрация и гняв. В този трети свят живеем сега. И в него изборът е между Сорос и Сорос. Засега. Докато гейзерите на недоволството не се превърнат в гняв и бюлетини.

Коментари

Задължително поле