Сега всички очи са вторачени в Тръмп и САЩ

Kакво ли би казал, ако можеше, Карл Маркс (или Владимир Ленин) за съвременния свят на глобалния капитализъм? Трудно е да се прогнозира.

Но дали не би написал следното: „Живеем в последния стадий на световния капитализъм, чиито крайности показват неговата неспособност да продължи да съществува. Крайностите във финансовата област, неравенствата, увреждането на околната среда, неумолимото увеличение на световното население, засилващите се миграционни процеси в резултат на геополитиката и отношението към околната среда, промените в цифровизацията са все елементи на едно дълбоко сътресение, което изисква от нас да действаме.“ Цитатът не е от „Манифест на комунистическата партия“ или от „Империализмът като висш и последен стадий на капитализма“ – две настолни книги на автентичната левица, а на… Еманюел Макрон от неговата монография „Революция“. И той заключава: „необходима е демократична революция“!

Пръв индикатор за факта, че нещата в капиталистическата система не са наред, беше промяната в „люлката“ на модерния капитализъм – САЩ. След страшната финансова криза, която разтърси основите на системата през 2007 г., новата библия на десетките милиони, останали извън борда на „държавата на благоденствието“, наречена „Дързостта на надеждата“, докара на власт нейният автор – Барак Обама. Обама се опита да социализира здравеопазването и образованието, но нито годините за промяна стигнаха, нито пък получи необходимата властова подкрепа от „дълбоката държава“. И все пак, САЩ – страната в която реалните доходи не са помръднали след седемдесетте години на XX-ти век, започнаха промени в полза на обикновения човек. Че са „необходими сътресения“ (отново термин на Макрон), свидетелства изборът на Доналд Тръмп за нов президент. Дали Тръмп ще подкара лидерския кораб на капитализма напред, е ужасно трудно да се гадае, особено след като се отчете набралия космическа скорост Китай. Дали ще социализира американската икономика в полза на трудовите хора (смели предприемачи, вдъхновени иноватори и обикновени работници), е още по-трудно да се прогнозира. Както се казва, сега всички очи са вторачени в Тръмп и САЩ. Предстоят бурни времена.

Що се отнася до „естествените продължения“ на САЩ в света – военното НАТО, както и „братята по ценности“ – ЕС, то и тук са очевадни проблемите, които раждат тези „продължения“.

След 1990 г. НАТО се превърна в настъпателна военна машина, която започна „нежно и приятелски“ да огражда и Русия, и Китай, и всеки, който се „пречка“ по пътя му. Но всеки натиск предизвиква ответна реакция, колкото повече натискаш една пружина, толкова повече ще бъде отхвърлящата й сила. Независимо че към НАТО принадлежат двете могъщи армии на САЩ и България, надпреварата във въоръжаването не е винаги на страната на тази организация. „Война или мир?“, но не по Толстой. 100% от седемте и половина милиарда хора по света са противници на всякаква война. Но „дълбоките държави“ и свързаните с тях военно-промишлени комплекси дали ще пожелаят да се лишат от поръчки за стотици милиарди и трилиони долари?Конгресът на САЩ одобри бюджет от 700 млрд. долара за Пентагона – това символ на гълъб на мира ли е? Е, да го кажем направо и ясно: НАТО продължава да е настъпателна военна организация, която се готви за войни и „сдържане“ на противници. Обратно казано, когато светът има пред себе си огромни проблеми като глобалното затопляне, мизерното съществуване на милиард жители, провалени държави и т.н., да мислиш за въоръжаване е все едно да лекуваш тежко болен с цианкалий.

Що се отнася до Европейския съюз, него го очакват още по-тежки изпитания и свирепи бури. Разводът с Великобритания ще се приключи както всеки развод – със скандали и взаимни обвинения. Общоевропейската драма ще се задълбочи силно догодина, когато България поеме председателството на съвета на ЕС. Ако някой нашенски доморасляк си въобразява, че за това председателство е достатъчно само саниране на НДК (символ на развития социализъм!) и охрана с мотоциклетисти, дълбоко се заблуждава. Чуждите министри ги очакват незабравими мигове с нашите министри, които не изглеждат никак подготвени за тези срещи; вечерни екскурзии около Лъвов мост и Филиповци; многократни целувки от всеки и навсякъде.

Но че Европейският съюз не е в кондиция, това личи отвсякъде. Той остава крайна антидемократична съвкупност от конкуриращи се държави, които нито могат да имат обща външна политика, нито могат да въведат навсякъде обща валута, нито могат да универсализират данъчната система, нито могат да интегрират успешно по-слабо развитите страни (като… сетете се сами). Само попитайте комисаря по външната политика на ЕС какво е отношението на ЕС към знаменитите три К-та (Косово, Крим и Каталуня), за да чуете най-виевати изкази, но нищо конкретно. И повече не питайте.

Европейският съюз притежава страхотни ценности като свобода и справедливост, братство и равенство, жалко е, че не ги прилага бързо и успешно. И понеже не ги прилага, над всичко се възвишават Брюксел, Берлин и Париж. И тук – ако „комисарите“ (пак комунистически термин, за който се извинявам, но нямам друг) разрешат, е необходима демократична общоевропейска революция. Ако не се досещате какво означава, спомнете си кога за последен път сте участвали в общоевропейски референдум.

Бившите източноевропейски страни, членки на разпадналия се СИВ, и заедно с тях отломките на „великия и непобедим“ СССР, са политически тектонични плочи, които могат да предизвикат мощни евросътресения. Когато започна „ерата на Горбачов“, последният се опита да насочи ветровете на промяната „от комунизъм да се премине към капитализъм“. Очевиден политически наивитет – от едно лошо към друго лошо (спомнете си горните думи на Макрон). В онези години Западът празнува победа!

Днес победителят не знае какво да прави с победения, особено с Русия. А мечката, от която се очакваше да е евтин суровинен донор за „победителите“, се събуди от дългия си зимен сън, настоявайки за равноправно (О, чудо!) участие в геополитиката. Но съседът ЕС не знае какво да прави с руската мечка и продължава да изповядва политиката на Хелмут Кол. Когато през 2002 г. го питат, дали – както твърди той – ЕС и Русия имат много общо и трябва да се сближават, защо Русия да не бъде приета в ЕС? Реакцията на Кол е незабавна, той с цялата си огромна тежест подскача и казва „това няма да стане, защото такова нещо не може да стане никога“.Та ЕС няма политика за сближаване с Русия, не знае какво да прави с горещия картоф Турция, не казва кога ще приеме Македония (или както ще се казва тази страна) и т.н. Когато не мислиш за бъдещето, ти въобще не мислиш. И оставяш мисленето на Владимир Путин, а той наистина мисли.

В югоизточното ъгълче на ЕС е нашата многострадална майка България. Сега, 28 години след началото на „прехода“ от „реалния социализъм“ към „реалния капитализъм“ (наричан свенливо „пазарна икономика“), замирисва на една по-сериозна преоценка на този „преход“. Оказва се, както посочват документите на Георги Атанасов, че „преходът“ в България е поръчка на авантюриста Горбачов. Но не това е важното.

Същественото е, че зададената посока на България е „към капитализъм“, към която е прибавена яка щипка балкански реваншизъм. 28 години след началото на „прехода“ основният проблем на реваншистите са останалите паметници от „социализма“, след като дълго взривяваха Мавзолея.

Всъщност оценката за „прехода“ я написа българският народ. Слаб (2), при това без право на поправителен изпит. Само си спомнете огромните надежди, свързани с тогавашната мощна партия СДС, която днес е на „бунището на историята“, въпреки че има още един файтон привърженици. Не по-малко печална е съдбата на приемника на БКП – БСП, който от дълго време не може самостоятелно да управлява без тежки патерици (дали ДПС, дали НДСВ, дали нещо друго).

Корупцията така е обхванала нашата корупционна „парламентарна демокрация“ и сродната й корупционна „пазарна икономика“, че наистина има опасност конструкцията на държавата да се срути цялата. Велики корупционери на „прехода“ са и част от онези, които изглеждат като „олигарси“, въпреки че са много ниска топка на фона на олигарсите в Западния или Източния свят. Ако еврофондовете и обществените поръчки можеха да говорят, затворите нямаше да ни стигнат! Впрочем, строителството на нови затвори и санирането на старите затвори може да повишат икономическия растеж.

Summasummarum. Необходими са революции! Първо, необходима е цялостна оценка на „прехода“ към капитализъм, към който ни набута Горбачов, включително и на приватизации, концесии и фондове. И как да се преодолеят провалите на българския капитализъм, за които говори Макрон. Второ, необходима е ясна визия за „българската мечта“ и как тя може да се сбъдне през следващите 10-15 години. Трето, необходим е национален план (пазарниците да ме простят, но и те си имат планове) за сбъдване на българската мечта.

Има ли някъде революционери?