На 16 януари 2019 да почерпят

Юнкер: Призовавам Великобритания да изясни намеренията си възможно най-скоро Кой ще има куража да каже какво е единственото позитивно решение, попита Туск

Британският парламент отхвърли сделката за Брекзит Лидерът на лейбъристите Джереми Корбин поиска вот на недоверие към правителството

Албанският език вече е втори официален в Македония

Мей призова депутатите да гласуват „за“ сделката за Брекзит

Цистерна със сярна киселина се обърна на околовръстния път във Видин Превозното средство е изправено, мястото - обезопасено

Сомалийските радикални ислямисти поеха отговорност за атаката в Найроби

Всеки трети пенсионер e в риск от бедност

Тръмп искал да вади САЩ от НАТО Вашингтон осигурява над една пета от бюджета на пакта

Буферната зона по границата със Сирия ще бъде под турски контрол, заяви говорителят на Ердоган

Силен вятър ни очаква утре

Пазаруваме по-често на кредит

Грипът захапа половин България Епидемията обхваща цялата страна в края на януари

Жената, пътувала със задържания за нападение на курсанти от НВУ: Изпревариха ни и ни показаха среден пръст

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в сряда, 16 януари 2019

Сто години срамота Пишурка, Монтанско е селото с най-много столетници

За да опази здравето и живота на последните белокоси жители на Пишурка, бившият кмет беше сложил предупредителна табела за шофьорите-джигити.

Преселници от Западните покрайнини си донаждат години за пенсия

Къде живеят най-много столетници? В Тибет? В Япония? Или в Родопите? Не! Не! И пак – не! Най-много стогодишни мъже и жени са записани в регистрите на монтанското село Пишурка. Някои може би ще кажат, че въобще не са чували за това село и дълголетниците в него. И ще са прави! Дълголетието в Пишурка беше дълги години строго пазена тайна и медицински феномен, необясним за науката. Защото преживелите век и нагоре мъже и жени имаха духа и тялото на доста по-млади хора – поне с 5-10, че и с 15 години надолу. Каква беше тайната на десетките столетници от Пишурка, които вече отдъхват от товара на годините и неспирния си труд в отвъдното, знае бившият кмет на северозападното село д-р Димитър Митов:

Напусналите бащините си къщи в Западните покрайнини селяни, до един бях заклети родолюбци. Затова по време на кметуването си д-р Димитър Митов вдигна чешма, на която постави изпълнен с обич и тъга по родното място надпис.
Напусналите бащините си къщи в Западните покрайнини селяни, до един бях заклети родолюбци. Затова по време на кметуването си д-р Димитър Митов вдигна чешма, на която постави изпълнен с обич и тъга по родното място надпис.

“Обяснението е много просто! Най-възрастните жители на Пишурка, които бяха преселници от Западните покрайнини, се възползваха от липсата на документи за рождените си дати и си надписваха възраст, за да излязат по-рано в пенсия. Така в годините на комунизма, че и след него, селото се напълни със столетници, които при това бяха здрави и прави и работеха усилено и на полето, и в къщи, споделя докторът – сладкодумец, зевзек и всепризнат майстор на най-хубавото вино в цялата област Монтана. Историята на село Пишурка и столетниците му е любопитна като късче от многоликата – ту весела, ту трагична българска съдба. Селото е сред най-младите и най-малките в България, по-турско време в полето на петнадесетина километра от Лом имало само няколко колиби на български фамилии, които работели в бейския чифлик. Селото се появило преди век, след Първата световна война, когато великите сили за пореден път орязали българските земи с Ньойския договор. Част от селата в Царибродско станали сръбски, но хората в тях били българи и не искали да живеят в чужда държавата. За една нощ тайно, грабнали в бохчи само най-необходимото, а някои – най-ненужното, стотици семейства от Западните покрайнини се преселили в Майката Родина, без да знаят дори къде отиват.

“Беше много страшно!”, спомнят си разказите на родителите старците в Пишурка. Цялата махала Млекоминци само за час-два посред нощ тихо напуснала къщите си и се пренесла в България. Хората оставили домовете си отворени, със запалени лампи в стаите и добитък в кошарите, за да не усетят сръбските власти бягството. Наследниците на бежанците още помнят името на спасителя си – Гоне Стаменов от Млекоминци. Младият мъж бил войник и в онази нощ пазел границата, но ги пуснал през браздата, а накрая и той поел с тях. Иначе го чакали съд и разстрел. Много болка и мъка съпътствали бягството на западните българи от домовете им. Точно пред границата бебе се разплакало в ръцете на майка си, а гласът му подпалил и писъците на другите деца. “Хвърли го! Ще ни чуят и заловят!”, наредили останалите на жената. С много плач тя оставила детето си в шумата, но след стотина метра не издържала, върнала се и го прибрала. “Това момиченце после стана страшна красавица. Ергените се трепехме за нея, а бащите ни викаха “Ех, ако знаехме тогава каква хубавица ще порасне, щяхме ние да се върнем да я вземем!”, смеят се старците.

След бягството им от Сърбия стотина семейства от района на село Божица се заселили край Лом. Държавата им дала земя и нарекла селото на възрожденеца и основоположник на читалищното и театрално дело у нас Кръстю Пишурка. Хората запазили за десетилетия наред обичаите и диалекта си от Западните покрайнини. И в началото на 21 век старците в Пишурка псуваха колоритно, засукано и по-често и от поздравите за добър ден. До към 1950 г. Пишурка било като всички околни села – след това обаче се напълнило със столетници. Най-възрастните бежанци почнали да се пенсионират и за да удостоверят възрастта си пратили искания до Югославия да им изпратят кръщелните свидетелства. Съседските власти обаче отвърнали лаконично, че кметството в Божица е изгоряло, а с него и архивите на населението. Тогава българските власти разпоредили възрастта да се доказва със свидетели. И въртележката тръгнала. Мъже и жени на по 45-50 години мъкнели под ръка старци в съда, за да доказват, че вече са за пенсия.

В стремежа си да се пенсионират колкото се може по-рано, някои от жителите на Пишурка доста пресолили манджата. В селото още помнят куриози като случая с “баба” Марийка, която родила дъщеря си след като се пенсионирала.

Някъде през 80-те години виден партиен и държавен шеф минал през Пишурка, за да инспектира как се прибира реколтата от полето. По онова време хората в селата вече бяха почнали да намаляват и властта масово изкарваше ученици, войници, че дори и пенсионери да помагат по нивите. Накрай село важният началник срещнал дядо Тимчо, който превозвал цвекло с каруцата си.

– Дядо, ти на колко години си?, попитал шефът.
– Еми… на 102!, смотолевил притеснено пенсионерът.
– Как не ви е срам, бе! Защо сте изкарали толкова възрастни хора на полето!, нахокал подчинените си началникът. И разпоредил на “столетника” да се връща вкъщи.
– Нема нужда, тато си е дома, он работи там!, отвърнал дядо Тимчо.
– Че баща ти на колко години е?, изумил се шефът.
– А, тате е по-млад от мене, къде 90 е!, обяснил невъзмутимо пенсионерът и шибнал конете край изпадналите в потрес началници.

В началото на 21 век, като повечето села в Северозапада, и Пишурка започна да се стапя и от 750 жители останаха стотина. Един след друг изчезнаха и младоликите столетници. Къщите запустяха, училището и детската градина бяха затворени.

“Знакът в началото на селото, на който пише 40, не е ограничение на скоростта на автомобилите, а броя на жителите!, казва с тъжна усмивка д-р Митов. В кметските си години той дори постави край пътя Лом- Монтана, който минава през селото, надпис “Карай бавно – селото е малко и няма да го видиш!”

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. Стана ми горчиво от …смях. България няма да оцелее в бъдещето.

  2. Любомир Йорданов е прекрасен журналист, чета публикациите му от години. Той винаги намира изключително четивни теми, които докосват всеки читател.

  3. Едно време се чудех,че не разбирам говора им,а то какво било.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.