С Джонсън в болница, кабинетът е по течението

Борис Джонсън е болен и е в болница. Това е нещастие за него и семейството му. Можем само да му пожелаем добро и бързо възстановяване. Инфекцията му от Covid-19 показва изключителната заразност на тази болест и вероятно масовото u разпространение. За първото вече нямаме съмнение. За второто, без тестване, нямаме никаква представа.

Това, че премиерът е болен, е сериозен въпрос. Преди дни кралицата изпълни своите задължения със забележителна увереност като национална фигура. На ясен, недраматичен език, тя говори свободно, искрено и без клишета. Нейните няколко думи за надежда блеснаха като лъч в потъмнялата гора на медийното отразяване на тези събития. За първи път се усмихнах на телевизията след месец.

Премиерът също е национална фигура, но има по-трудна задача. Джонсън е избраният лидер на нацията и в момент на криза милиони разчитат на неговата решителност, преценка и обществено поведение. Поне един министър от кабинета трябва да поддържа, че тези качества могат да бъдат на разположение, дори когато той е на болнично легло. Скоро тази идея ще стане абсурдна. В момента правителствената машина е като автомобил без шофьор и е илюзия, че тя ще справи без нито един политик зад волана. Дали да оставим на експертите и „науката“ да се заемат с това и да вярваме, че всичко ще е наред?

Изобилие от слухове от началото на епидемията от коронавирус показваше, че тази машина е неустойчива. Националните здравни служби, така гордо възхвалявани толкова дълго, бяха неподготвени както на централно, така и на местно ниво. Въпреки пробните тестове и предупрежденията. И тук няма значение кой е виновен. Системата не функционира. И тогава по средата на ситуацията кабинетът промени своята политика от смекчаване до потискане. Министрите влизаха и излизаха от пресконференции на Даунинг Стрийт, като обещаваха, определяха цели и микроуправляваха социалното дистанциране. Но малко от казаното донесе пълна убеденост.

И изведнъж лидерството придоби значение. Кой ръководи? Първоначалната имитация на Чърчил от страна на Джонсън трябваше да се промени и те направиха това. След като Джонсън се разболя, пресконференциите се водеха от скучния, но балансиран Доминик Рааб или от наперения, но нахален Мат Ханкок. Експертите пристигаха и си отиваха, като предизвикаха дебат кой на коя страна е.

Правителството се впусна в режим на лекции. Започна да казва на хората да не работят, как да пазаруват, къде и с кого да ходят. Това не са нормалните действия на правителството в едно свободното общество. Те станаха болезнени и масово натрапчиви в ежедневието. Тяхното поведение бе възприето от министри и чиновници на фона на крайности от риск и несигурност. Инстинктът под натиск не трябва да бъде приветстван от спора или отчетността. Той трябва да е подчинен на послушание.

Но това не е достатъчно. Най-малкото, ако се използват такива правомощия това изисква най-ясно публично ръководство. Откровено казано, те се нуждаят от качествата да комуникират, за която уж бе избран Джонсън. Те също се нуждаят от подготвен контрол и предизвикателство, което в момента се предоставя само от медиите. Парламентът се отказа от това, въпреки че основната му роля е да следи как се изпълняват решенията и как те се отчитат. За това новият лидер на лейбъристите, сър Киър Стармър, с право отказа автоматично да поддържа Джонсън.

Кабинетът не може да работи с половината си членове в различна степен на изолация. Чудесата на Skype и Zoom не могат да възпроизведат колебанията и натиска, езика на тялото, публичния и частния обмен на наистина съвещателния форум. Трябва да има диригент, който да знае кога и как да приведе в действие инструментите на управление. Трябва да има шеф.

Ние нямаме богат опит с болни лидери в миналото. Лорд Моран - лекарят на Чърчил и на неговия помощник от войната - лорд Алън Брук, свързва това с влиянието, което клиничните депресии оказват върху морала на военния кабинет. Същото послание имахме през 2008 г. при изследването на болестта на бившия външен министър Дейвид Оуен. То проследи високомерното въздействие, което властта може да има върху онези, които я имат, и не на последно място за отказа им да повярват, че може да са болни.

Демокрациите гласуват за лидери, а не за анархисти. Разбира се, стилът на всеки лидер е различен. Атли едва ли би могъл да бъде по-малко подобен на Чърчил, Хийт по-малко на Тачър, Браун по-малко на Блеър. Всички те зависеха от техните близки отношения на „Даунинг Стрийт“ с техните съветници и колеги от кабинета и страдаха, когато те се разпадаха. Джонсън реши от самото начало, че няма да привлича свои критици на „Даунинг Стрийт“, предпочитайки втората оценка пред втория акъл. Така той направи собствената си незаменима характеристика на своето управление. В нормални времена това е неразумно. В криза е глупаво.

Трябва публична алтернатива на премиера

Настоящата затруднена ситуация във Великобритания ни дава достатъчно уроци. Единият е, че официалната машина на правителството има значение. Отговорът на Джонсън на коронавируса бе да национализира, стандартизира, командва и контролира всичко. В неговото извънредно положение има едно правило, че това се отнася за всички. Сякаш е декрет за Великобритания. Но ако това е така, то трябва да зависи само от едно нещо и то е ефективно и отчетливо лидерство. В момента премиерът очевидно е неспособен да върши това и трябва да имаме публична и функционираща алтернатива.

(Превод за “Труд - Павел Павлов)

Коментари

Задължително поле