Художникът е първият български график с академично образование

Успява да направи самостоятелна изложба (останала единствена) през 1906 г.

Кой е тоя, та да стигаме с него в Европа? Скромно старозагорско момче с огромен рисувален талант. Повярвали му, та на държавна стипендия го изпращат да учи през 1886 г. в Прага живопис. Той пък взел да се отличава още на втората си студентска година. Специализира жанра гравюра върху метал (офорт) и със своите отпечатъци-рисунки печели престижни награди в Прага, дето току-така не премират. По-късно от авторитетно жури в Париж ще получи наградата “Академическите палми”, желана от всеки художник по света.

При завършването си получава изгодно предложение за работа. Но не, тогава България привлича като магнит всеки обучил се кадърен нашенец. Възраждане! Привлича, ама после идва сблъсъкът с Бае Ганя. Н. Попов (1868-1954 г.) е първият български график с академично образование. При това доказано безобразно талантлив. И се надява да започне работа в държавната печатница, да прави банкноти и всякакви други нейни високохудожествени продукти.

Само че не образование и възможности решават. Насреща е Бай Ганю, който му заявява, когато кандидатства за работа в нашата държавна печатница, като така се е изучил, да отиде да работи там, където са го учили.

И тогава са плямпали непрестанно, че трябва да вървим към Европа, но както се оказва, това се отнасяло само за тези, които натирват нататък. Но “твърдоглавият” патриот продължава да упорства и да търси реализация в жадуваната родина. Става учител последователно в Пловдив и в София. В Пловдив нямало преса за отпечатване на щампите му. Него Бай Ганю го преследва на всяко кьоше - ту като колеги, които го недооценяват и неглижират и му пречат да стане член на някое от художническите сдружения; ту като администратори, които не позволяват кариерно развитие и не му дават престижни поръчки. Има няколко проблясъка: допускат го до първото Пловдивско изложение, дето излага свои творби редом с най-големите тогава Мърквичка, Вешин, Обербауер, Антон Митов; успява да направи самостоятелна изложба (останала единствена) през 1906 г. по случай десетгодишнината от създаването на Рисувалното училище. И толкоз.

Какво очаквате да се е случило? Най-вероятното за големите таланти, които колкото и да са борци, се оставят накрая болезнената им чувствителност да ги отведе до отчаянието. При Н. Попов това е станало с отказ от творчески занимания и с нежелание за промяна - отказва на поканата на Виенската държавна печатница (хората още ценели таланта му след близо 3 десетилетия!) да постъпи на работа. Дарил с моженето си само обучаваните от него ученици. Като теглим чертата, под нея ще останат безброй ненарисувани картини, съвършено изготвени банкноти и ред други символи и знаци на българското. Там се губи родният престиж пред света - работещите в споменатата Виенска печатница се чудели защо на тях възлагат да правят банкнотите ни, след като си имаме Никола Попов?! На отношението към него в голяма степен се дължи и фактът, че днес го няма и немногото сътворено от него. Несъбирано заради грабежа на авторитета му. (Под секрет - зная за няколко оцелели оригинали у колекционери.) 

Ама как така ще кажете - от един пример до такива крайни заключения. Та нали възпитаниците на европейски университети изграждат нова България. Тъй де, няма как немалко от тях да не стоят в първите редици (както се казва поради липса на наши кадри). Тъй ни говори и официалността. Аз пък ще ви припомня за Алеко Константинов и отказа да му дадат доцентско място в Софийския университет, за набора му Цветан Радославов - автор на Мила Родина, учен-психолог (желан като университетски преподавател в Германия, с докторантура при прочутия немски професор Вунт) и художник (племенник е на Николай Павлович), който цял живот остава даскал и още, и още. Всъщност официалността е права - мнозина от най-можещите преглъщат отреденото им и служат блестящо, но не на държавата, а само на народа. С примера си, с обучението и възпитанието на поколения като тях. Които уви, като му дойде времето, потеглят по техния безрадостен път. Не е ли време да се разкъса дяволският кръг? Отговорете си!

Аз се наемам да отговоря на озадачените как се развива собствената безпардонност. На първо място с обединение със себеподобни. После с размиването на принципите, критериите, оценките. (Каква демокрация се вихри у нас, окриляна от “мъдростта” и “свободолюбието” с определението: Всеки има право да пише каквото си иска. Хайде де!) И накрая със заемането на местата на можещите, талантливите, водещите по правото на своите възможности. Над които се издевателства, подобно на циничното подмятане към Н. Попов при опита му по право да бъде назначен в Държавната печатница. Обединените лешояди с претенции да са хора, за разлика от орлите лешояди, убиват плячката си. И после я следят, ако някак оживее, да не се мярка по техните обществени ширини.

Е, вече не отпращат чуждите питомци в чужбина, защото това е станало безпредметно при днешните възможности за упражняване на влияние и отдалеч. Не че можем да различим някъде някогашни възрожденци, но мисля, че и тук, и извън страната все още има стотици хиляди наши сънародници с потенциала да изградят достойна България. Аз с непоправим оптимизъм не мечтая за Видов ден, а за най-обикновен ден, в който ще посрещаме с широки обятия тези като Никола Попов. Защото сме осъзнали, че отблъскването им е национално самоубийство.

P. S С благодарности за изкуствоведа Марин Добрев, от чийто текст научих редица факти за тъжния път на Никола Попов.