Според наблюденията на фолклористи и етнолози, в песните за Крали Марко е абсорбирано много по-старо българско наследство

Тандемът „юнак“ - „чудодеен кон“ трябва да бъде търсен в най-старинните пластове на нашата хилядолетна култура

Статиите в нашата поредица в „Труд news“ в преобладаващата си част са посветени на „белите петна“ в българската история - на слабо известни и недооценени събития и личности, забравени или неразпознати паметници на литературата и изкуството. Ще рискуваме да се хвърлим в „дълбоките води“ на митологията и ще се спрем на тайнствения кон Шарко, верният другар и помощник в битките на Крали Марко, фолклорния „супер-герой“ от песни и предания...

Необикновеният кон и вълшебният меч или сабя са сред неизменните „атрибути“ на епическия герой не само в българската митология. На наша почва „Шарко добра коня“, („Коня Шарколия“) e неизменен спътник на Крали Марко. Доколкото взаимовръзката между героя конник и неговия необикновен кон е заложена във фолклорния прототип на Крали Марко, образът на Шарко заслужава повече внимание. Такъв подход би ни позволил да разширим представата си за самия герой и генезиса на неговия образ през далечните векове на българската фолклорна традиция.

Каква е най-общата характеристика на „Шарко добра коня“? Своите изключителни физически качества и невероятна храброст Крали Марко дължи на свръхестествените сили. На преден план в народните песни е Гюргя Самовила. Именно тя помага на юнака да се сдобие с боен кон, който не прилича на онези, които имат простосмъртните. Самият Шарко е от космично-митологичния свят на самодивите, самовилите, змейовете... Така или иначе, Шарко се родее с такива фантастични същества, каквато е самата самовила Гюргя, нейният „сур елен“, „змия троеглава“ и други тайнствени персонажи. Марко придобива своя кон, благодарение на „посестримата самовила“ - с други думи, прекрачвайки границите на обичайното човешко житие - битие... Конят е обязден от вече притежаващия свръхестествена сила юнак след дълга и упорита борба. В същност не става дума за покоряване в прекия смисъл на думата, а за своеобразен договор между митични същества: „Ти на мене господар ще бъдеш!“ - проговаря с човешки глас Шарко, признавайки старшинството, но не и абсолютната власт на Марко.

Необикновеният кон се превръща във верен помощник и съучастник на юнака в епическите подвизи. Нещо повече, Шарко притежава разум и необикновена мъдрост, а в редица песни Крали Марко се съветва с Шарко по различни заплетени въпроси, най-често във връзка с предстоящи битки с други „юнаци“, могъщи и коварни противници, с различни „тъмни сили“... При това Шарко не е просто бърз и силен, а е крилат кон, в някои песни „шестокрилец“! Той „... лети изпод ясното небе...“, с него юнакът достига „... при ясния месец...“, скача „... от планина на планина...“ и т. н., и т. н. Примерите са много, като водещата сила при тези подвизи е самият Шарко.

Нека се запитаме защо конят на юнака е наречен именно „Шарко“, „Шарколия“, „конче шарколийче“? Народната етимология извежда това име от „шарен“ или „пъстър“, но това не бива да ни заблуждава. Конят е хванат и обязден от юнака, когато отива „... да чеше люти си рани /.../ о криво дърво при синьото езеро...“ Макар и твърде рядко, в някои песни „лютите рани“ са оприличени на „люспи“ - косвено свидетелство за произхода на Шарко. Такава е етимологията и на „шаран“ поради люспите на рибата. Змейската природа на чудодейния кон е загатната и в често срещаното в песните определение „коня халосия“. Колкото и общо да ни звучи днес този алегоричен израз, първоначалният му контекст е ясен - „хала“, „змей“... Погрешно е и свързването на името на Шарко с природен обект, какъвто е Шар планина. В същност по-скоро планината е наречена така, защото е възприемана като обиталище на змейове и хали...

Тандемът „юнак“ - „чудодеен кон“ трябва да бъде търсен в най-дълбоките старинни пластове на нашата хилядолетна култура. Той притежава сходства с известния „Тракийски конник“ / „Херос“, както и с античния гръцки, вероятно с източен произход кон Пегас. Нека припомним, че според митовете крилатият кон Пегас е роден от туловището на убитото от Персей чудовище Горгона Медуза, която също притежава типични змийски черти. Казаното в определена степен важи и за древния славянски, но с древни ирано-сарматски корени бог на слънцето Хръс/Хорс. Внимателният читател веднага се е досетил, че такава е английската дума за кон, останала от древното индоевропейско наследство. Както излиза, древният прототип влиза в симбиоза с типичния за древните траки и особено за средновековната епоха образ на конника воин. В нашия случай името „Шарко“, както изглежда, е отражение на представите на древните българи (прабългарите).

В унгарската митология е съхранен образа на фантастичния „шаркань“ - дракон със змийско тяло и криле. Унгарците, а под тяхно влияние и словаците, наричат така хвърчилото. Шарукан се е казвал и един от най-известните владетели на куманите, живял през първата половина на XII в. Прави впечатление, че в старинния киевски епос той е наречен „Шарокан Змиевич“! Според руския ориенталист Игор Добродомов в езика на куманите е имало много българизми, които отразяват присъствието на прабългарски елемент в етногенезиса на този номадски народ. Нека припомним и съюзните връзки на куманите с Второто българско царство, кактои техните преселения в българските земи след разгрома им от монголо-татарите през тридесетте години на XIII в.

На името „Шарукан“ подробно се спира друг виден ориенталист - Карл Менгес, който сочи паралели в езиците на чувашите, наследници на Волжка България, както и на кавказките народи балкарци и карачаевци, които пък са потомци на Бат-Баяновите или т. нар. „черни българи“. Според Менгес освен „дракон“ или „змей“, Шарукан означава и „жълтият кан“ - „владетелят на света“. Аналогията с легендарния китайски „жълт император“ Хуан Ди е показателна. От друга страна, името „Шарукан“ е имало смисъл и на „дълго живеещ“, следвайки убеждението на древните за дълголетието или безсмъртието на змея (дракона) в сравнение с простосмъртните хора. В образа и самото име на Шарко се крие старинен пласт, в който е закодирана първоначалната „змейска“ природа на необикновения кон. Нека припомним, че „добра коня“ и „добър юнак“ първоначално е означавало точно обратното - враждебни на хората сили, поради което към тях се прибавят подобни омилостивяващи характеристики.

Вярно е, че историческият крал Марко (години на управление: 1371-1395), син на Вълкашин Мърнявчевич, произлизащ от днешна Херцеговина, и българката Елена, е безкрайно далече от юнака в българския епос. Както е известно, от българските земи образът на Крали Марко прониква и в сръбския фолклор. Според наблюденията на фолклористи и етнолози, в песните за Крали Марко е абсорбирано много по-старо българско наследство, включително песни за прочути наши царе, пълководци, юнаци... В книгата си „Раждането на боговете“ (1992 г.) големият наш ерудит проф. Иван Венедиков допуска, че епическият Крали Марко е наследник на митологичен герой/герои, подобен на други древни божества. Същевременно в „Златния стожер прабългарите“ (1987 г.) проф. Венедиков обръща внимание на присъствието на героя конник в средновековната българска митология, сред които е и „... първият български юнак дете...“ - Испор цар (Аспарух) от Българския апокрифен летопис от XII в. Илюстрация на този сюжет в една или друга степен можем да открием и в Мадарския конник, независимо дали там е изобразен кан Тервел, легендарният Авитохол или друг български владетел.

В образите на Крали Марко и Шарко имаме пример за симбиоза на древното тракийско наследство с онова на (пра)българите. В същност антична Македония е населена преди всичко с тракийски племена, т. е. няма отделен народ „македони“, а става дума за политоним. И че в „Керамисийското поле“ около Прилеп (столицата на реалния крал Марко!), през 680 г. се заселват българите на Аспаруховия брат Кубер, създателят на „втората България“ на Балканите през Средновековието.