Акад. Антон Дончев пред “Труд”: 24 май е празник на изправения, на културния човек

Снимка: Цветан Томчев

Днешната действителност натиска тила на човека, навежда го, и той започва да употребява ръцете си за опора

В навечерието на най-българския празник 24 май разговаряме с живия класик на българската литература - писателя Антон Дончев. 24 май е празник на светлината, на културата, на разума. Трябва да се гордеем, че сме го защитили досега и продължаваме да го пазим, заявява творецът. И надига глас срещу античовещината, която се опитва да принизи и да върне хората в джунглата на горилите.

Днес езикът убива!

Езикът е морето, в което живеем, то е навсякъде около нас. За съжаление то се ръководи не от езика, на който хората общуват, а от езика на медиите. А в тях се появяват хора, които не разполагат с достатъчна подготовка. Но несравнимо по-страшна от непознаването на граматиката е полярността на чувствата, които стоят зад думите: злобата, нетърпимостта и омраза, които се изразяват с нашия прекрасен език, е нещо ужасно. По някакъв начин обществото трябва да сложи юзда на тези коне, на този впряг, който води българската кола към пропаст. Нека да има някаква отговорност, когато се говори от екрана. Не може българският народ непрекъснато да бъде стресиран от факта, че от устите на говорещите излизат змии и гущери. Или да чака мътната вода да се оттече... Днес все по-често езикът се употребява за убийство на противника.

 

- Акад. Дончев, срещате се с много читатели из страната. Дали днешният българин продължава да възприема 24 май като обединяващ празник?

- Всяка година този ден е празник на целия народ. От огромно значение обаче е в коя година се е празнувал и как се празнува сега. Имало е години, когато мъжете са били в окопите на този ден или е бил празнуван в години на големи икономически сътресения. Сега ние говорим за 24 май 2019-а. През цялото време българите сме били и продължаваме да бъдем залив в световния океан и височината на водата в залива всъщност се ръководи от водата в световния океан. Ние сме фиорд, устие на река, което събира водите на Балканския полуостров. Ние не можем да се отделим от влиянието на околния свят. През цялото време трябва да държим сметка, че нашата култура се влияе от външни фактори, тъй както дъждът, изливащ се върху нивите ни, е от облаци, които се събират на други места.

- Как живеем днес?

- Ние живеем в години, в които Човекът се учи да ходи отново на четири крака. От сто милиона години до днес развитието на живота върху земята се е стремило да изправи човека. Какво представлява едно същество на четири крака? Това е най-устойчивата позиция. Как да го изправиш на два крака?! Това е велика инженерна проблема! Какви жироскопи трябват, какви органи на равновесие трябват, за да му изправите гръбнака и главата, за да гледа света с изправено чело. Човекът успя да го постигне - така хомо еректус доби човешко достойнство. Но днес започна един обратен процес: днешната действителност натиска тила на човека, навежда го, и той започва да употребява ръцете си за опора, да се подпира на кокалчетата на ръцете си. Една стойка, която още не е животинска, но ужасно наподобява стойката на мъжката горила: наведено тяло, скъсени крака, огромни плещи, главата е нагоре, но човекът се подпира на кокалчетата си и се удря по гърдите. Погледнете какво става около нас? Хората, които ръководят временно съдбата на човечеството, всъщност успяха да установят едни отношения, които отговарят на отношенията на водачите в отделни горилски хареми. Не може да се разхождаш в барутен погреб с кибритена кутийка. Един поет беше намерил един много страшен, но точен образ: в барутен погреб няма никакво значение дали в кибритената кутийка има една или 20 клечки. Не може ние - представителите на хомо сапиенс, да говорим сериозно непрекъснато за война, за първи удар, да хвърляме най-добрите си умове в изобретяване на нови оръжия. Като че ли не се разбира какво означава думата „война“ в 21 век. Това няма нищо общо с досегашните войни, това ще бъде край на човечеството, на цивилизацията. И тези неща продължават да се обсъждат между политици и групировки, да се местят граници, да се правят бази. Погледнете какво става в Сирия, Украйна, Венецуела... Това не е поведение на изправения човек. Хиляди години човекът се изправяше не само физически, той се изправяше вътрешно - духовно и душевно. Във всички документи на ООН и на ЕС на първо място е записано правото на достойнство. Това, че сега се опитват да ни наведат главата, противоречи на цялото развитие на българската нация. Всъщност празникът 24 май е защита на изправения човек, на истински цивилизования човек, на културния човек. 24 май е празник на светлината, на културата, на разума. Трябва да се гордеем, че сме го защитили досега и продължаваме да го пазим.

- Отразява ли се принизеният статус на дейците на науката и изкуството върху общото отношение към културното ни наследство?

- Нашият поход към демокрация показа, че без подкрепата на държавата не може да бъде поддържана сградата, наречена „култура“. Ние се намираме в един взаимозависим свят. Участваме в един определен тип съревнование: само като погледнете какви са плановете за развитието на духовната ни култура, ще разберете, че след 15-20 години нас няма да ни има на тази писта. Ние ще бъдем изключени от състезанието, ако хората, от които зависи прогреса ни, не се ужасят, че ние ще се самоизвадим от състезанието. В момента разговаряме в сградата на БАН. Академията ни празнува 150 години. Това е нещо велико! Много нации тепърва ще ни достигат по научни постижения. Богатството на академията, потенциалът ни не се използва от управляващите. Какво да направим ние, културните дейци, за да убедим обществото, че културата е нашето спасение?...

- Какво бихте посъветвали политиците? В останалите страни от ЕС бюджетът за култура се движи между 1% и 2% от БВП, а у нас - депутатите ни отпускат мизерните 0,4%...

- Галилео Галилей успява да убеди обществото, че не Земята е център на слънчевата система, а Слънцето. Ние, културните дейци, трябва да обясним на обществото, че всичко, което се преживява и дава, което се печели и губи, минава през културата и човешкото съзнание. Няколко месеца след като се родим, ние спираме да гледаме света с биологичните си очи. В един и същи момент ние виждаме света през очилата, които са нашата култура: един египтянин вижда своя свят, ние виждаме друг; един циганин, който проси пред „Александър Невски“, вижда трети свят, а някой, който гледа телевизия, вижда четвърти свят. Създателите на културен продукт правят очилата. Едно и също събитие може да бъде преценено по съвършено различен начин, защото преминава през очилата на културата. Огромна отговорност! Освен това: очилата трябва да са чисти. Ние трябва не само да дадем на хората очилата, но и непрекъснато да ги почистваме. Тази отговорност не съответства на вниманието, което обществото и управляващите дават на културните дейци. Някога книгите ми се издаваха в стотици хиляди екземпляра, сега се издават в 1000 екземпляра. Оказва се, че днес обществото се управлява от телевизия, радио и социални мрежи. Особено последните! Ако те не бъдат по някакъв начин регулирани, за да се избистри и канализира пороят от информация, този процес ще става все по-опасен, отровен, защото ни хранят с дрогата на фалшивите новини. В някои държави децата стигат до психиатър заради пристрастяването към социалните мрежи и интернет.

- Има ли нужда от обединение на всички професионални гилдии в защита на една нова културна политика? Знаем, че творческите съюзи не получават никакво финансиране от държавата, длъжни са да се самоиздържат - съответно не успяват да подпомогнат свои бедстващи членове.

- Това трябва да бъде една стъпка, която да направим в най-скоро време. Единението е ключът към възможния успех. Бих подкрепил с каквото мога подобно обединение.

- Вие сте част от редакционния съвет на фондация „Българско слово“, която започва издаването на поредицата „Вечните книги на България“. Какъв е фокусът на тази поредица?

- В потока на новото свободно книгоиздаване се губят прекрасни образци на българското слово. Слава Богу, нашият народ е успял да съхрани няколко десетки творци, които са изваяли великолепни произведения. Фактът, че тази творби могат отново да заживеят в съзнанието на българина, е похвално дело и е доказателство за възможностите на българския език. Валери Петров казваше, че при превода на Шекспир за почти всяко английско слово са му идвали поне 5-6 български думи. Автори като Христо Ботев, Елин Пелин, Иван Вазов, Пейо Яворов, Димитър Талев са живо свидетелство за величието на родното слово. Поредицата започва с едно уникално издание: „Жития и чудеса на българските светци“ (съставител член-кор. Иван Добрев). Следват избрани стихове от Дебелянов (съставител проф. Валери Стефанов) и избрани произведения на Ботев (съставител проф. Кирил Топалов). Но пак ще отбележа: няма възможности на разпространение, а малките тиражи възпрепятстват пътя на познанието. Като си представя до колко малко хора стига една книга, направо се плаша.

- В общественото пространство витаят слухове за холивудска продукция по ваш сценарий. Бихте ли казали подробности около този факт за читателите на „Труд“?

- Водят се разговори с голяма американска филмова компания за създаване на сериал по моя роман „Странният рицар на Свещената книга“.

- Посещавате различни страни във връзка с издания на ваши книги, преведени на 35 езика. Какво „взимате“ като вдъхновение от тях?

- Преводите на моите книги станаха вратата, през която аз преминах, за да срещна стотици великолепни личности. Преводът на един език ми даваше възможност да разговарям с писатели, с политици, с държавници. Едно богатство на преживяванията, което не може да бъде сравнено с нищо друго. Някои от тях ми станаха приятели за цял живот! За това трябва да благодаря на преводачите си.

- Какво мислите за политико-културните процеси, които текат на Балканите? Знаем, че ролята на България за присъединяването на Балканските държави към ЕС е ключова. Как ще се разрешат етническите и религиозни противоречия между враждуващи от години страни? Дайте вашия модел на толерантност с оглед на историческата перспектива.

Един от големите проблеми на съществунето е проблемът за съседите. Те са мярката за оценката на отделния човек, на цялото общество - ясно е колко са важни. Ние живеем на една великолепна земя, която свети. Колкото повече години минават, толкова по-ясно разбираме, че нашата връзка със земята е все по-силна. Ние не оценяваме факта, че имаме щастието да живеем на тази земя. Нашите съседи са свързани с нас, така както са свързани корените на дърветата. Ние няма как да избягаме от това, че до нас са Гърция, Турция, Румъния, Сърбия. Ние участваме в този хор. И ние няма да изпеем нито една свястна песен, ако не пеем заедно. Отношенията ни със съседите през вековете са много сложни. Между тях са още по-сложни. Като погледнете кълбото, с което си е играла една пияна котка, вие просто се чудите къде е началото, къде е краят, може ли да бъде оправено това кълбо: между сърби и хървати, сърби и албанци, черногорци и босненци, гърци и македонци... Това, което ние можем да направим за спяването на Балканските нации, е да запазим вътрешно спокойствие и самочувствие. Има известен момент на деликатност да говориш за себе си: когато кажем истината, тя започва да звучи като хвалба. Това, което сме дали на света през вековете, е много по-голямо от това, което декларираме. Единственият изход от тази ситуация е да разберем, че нашите богатства са богатства на човечеството. Чрез нашето наследство ние правим по-богати и по-щастливи и Европа, и света. Артефактите на нашите земи засягат съдбата на цялото човечество. Може би светът ще разбере един ден, че решението на проблемите на цивилизацията се намира именно на наша територия.

 

Антон Дончев е роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. Завършва гимназия в Търново (1948) и право в СУ “Св. Кл. Охридски” (1953). Отказва се от престижния пост на търновски съдия и се заема с писане. Първият му роман “Сказание за времето на Самуила” е публикуван през 1961 г. Романът “Време разделно” е преведен на 35 езика, а писателят получава номинация в САЩ от фондацията “Джеън и Ървинг Стоуън” за най-добър исторически роман. През 1987 г. е екранизиран от режисьора Людмил Стайков. Написал е още книгите: “Девет лица на човека” (1989), “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” (1968 - 1992), “Трите живота на Кракра” (2007), “Легенди за двете съкровища” (2015), “Сянката на Александър Велики” (2016). Антон Дончев е удостоен с множество награди. Паричната им стойност дарява на библиотеки и обществени организации. През 2003 г. е избран за академик на БАН.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта