Бай Ганю е от казанлъшко село

Алеко Константинов го среща в Чикаго

Малцина знаят, че зад легендарния Бай Ганю стои реална историческа личност.Той е от казанлъшкото село Енина. Алеко Константинов го среща през 1893 г. на Всемирното изложения в Чикаго. В павилиона "Български рядкости", където най-голямата рядкост е бъдещият литературен герой.

"До една маса в кьошето - пише Щастливеца - седи по турски върху сандък, постлан с килим, някой си българин, Ганю Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари и пуши цигара с едно дълго, черно, с янтар на края, цигаре. Пред него на масата са разложени няколко тъмносини ялдъзлии мускали, от които половината празни, останалите напълнени с терше."

"Посетителите - продължава Алеко - отиват към масата на бай Ганя. Гледат мускалите, миришат ги и разпитват нещо. Бай Ганьо не им проумява от приказката, гледа ги, пухти с цигарето и чете броениците."

"Е че като не ти проумявам, къзъм. Я ела тук бе, Герги ли ти беше името, я ела, мола ти се, виж на тази какво й се иска", вика преводач нашенецът.

Алеко Константинов сяда при него на раздумка. Ганю Сомов бил пратен от един цариградски евреин да продава розово масло. Цял месец се клатил по морето и океана до Ню Йорк. Вече му омръзнало да седи в Чикаго.

Любопитно е също, че първото издание на "Бай Ганю" от 1895 г. не се харчи. Издателят Пенчо Спасов фалира, а Алеко не получава и пукнат грош. Налага се едва второто издание от 1917 г., когато Щастливеца отдавна не е между живите.

Проф. Боян Пенев е проникновен изследовател на явлението "Бай Ганю". Поместваме част от неговата студия, публикувана в сп. "Златорог" през 1923 г.

Цял месец се клатил по морето и океана до Ню Йорк

Не е нито гражданин, нито селянин: облича понякога фрак, но също така носи и пояс

Нашите съседи, които превеждат Алековата книга, съвсем напразно ни се присмиват: в културно отношение помежду ни няма никакви особени различия - върху фона на общата ориенталска некултурност националните различия на известни обществени среди съвсем слабо се чувстват.Бих отишъл още по-нататък, бих поставил Бай Ганя в един още по-широк кръг: неговите качества могат да се срещнат не само на Ориента.

Може би Бай Ганю затова е намерил толкова много преводачи и читатели в чужбина, защото у него покрай екзотичното чужденците намират нещо от собствения си бит. Ако той им беше съвсем чужд, не щеше да ги заинтересува до такава степен. Струва ми се, че с постъпките си, с начина на своето мислене той не е толкова далеч от тях, колкото си въобразяват те. И съвсем не е прав Живанович, който самоуверено заявява, че Бай Ганю изразявал само чертите на племето, към което принадлежи, както не е прав и Кръстев, който намира, че в Бай Ганя били въплътени индивидуалните и социални качества на българската народност…

Общността с другите, с ония, които в културно отношение не се различават много от нас, най-ясно личи там, дето Бай Ганю е противопоставен на европейската култура. Разкази, в които се описва подобен контраст, ние срещаме не само в нашата литература, не само в литературата на нашите съседи, но и в руската, и в чешката, и в полската.

В сръбската реалистична литература, например, можем да отбележим не един образ, който напомня произведението на Алека. В най-добрите нейни произведения пластично са дадени смешните и отрицателни страни на живота. Представителите на сръбската хумористична и сатирична повест, които се движат винаги в кръга на непосредствените наблюдения, рисуват с най-големи подробности развалата на сръбското общество, всички ония пороци, що се очертават върху фона на политическата и обществена действителност в Сърбия.

Дори и когато изобразяват простия народ, селската среда - не само при възпроизвеждане на градското общество и интелигенцията - те изтъкват недостатъците на своите събратя, недостатъци, не по-малко смешни или по-малко грозни от тия, що рисува Алеко. И важното е, че в много случаи и те, като нашия писател, изхождат от понятия и представи за една по-висока нравствена и интелектуална култура, на която се противопоставя безграничният егоизъм и грубостта на цяла една среда, що живее еднакво и в градовете, и в селата.

Човек се задъхва в реализма на Стефан Сремац, чувства се угнетен в неговия безпросветен свят, в неговите изображения, толкова едностранни, колкото и Алековите. Със своята тежест и бруталност тоя реализъм, който представя най-тъмните страни на сръбския живот, убива дори художествения хумор, характерен за цялото творчество на поменатия писател. Действителността, с която ни запознава Сремац в повечето от произведенията си, се свежда към една безкрайна вулгарност - това, що взема надмощие в нея, са огрубелите човешки нрави, низките страсти, неограничените инстинкти.

Още по-нерадостни са изображенията на друг един сръбски белетрист, Радой Доманович. И аз не зная защо трябва да се считат за национални, типично български ония прояви, които разкрива Алеко във втората част на произведението си и които изглеждат тъй бледни в сравнение с политическата и социална сатира на Домановича.

У отбелязаните двама писатели, както и у редица други, е дадено не само най-комичното, но и най-безнадеждното, най-угнетителното в сръбския живот. Можем дори да кажем, че обобщенията, до които се издигат те, са много по-широки, при това много по-определени, засягащи повече страни на сръбския градски и селски бит, отколкото неуловимите и противоречиви обобщения на Алека.

В Русия се ползва с необикновена популярност книгата на Н. А. Лейкин "Наши за границей. Юмористическое описание поездка супругов Николая Ивановича и Глафиры Семеновны Ивановых в Париж и обратно", както и други две негови книги от същия род - "Где апельсины зреют" и "Под южными небесами".

Лейкин описва комични епизоди, смешни положения, в които изпадат простите и невъзпитани руси в пътуванията си из Европа. Твърде често неговите херои се проявяват в европейската обстановка тъкмо тъй, както и Бай Ганю. И Николай Иванович счита за простаци не подобните на себе си, а чужденците, с които се среща. Винаги недоверчив и подозрителен, той все мисли, че другите искат да го измамят или ограбят; с няколко най-обикновени чужди фрази, които случайно е усвоил, самоуверено и смело пристъпва към всеки срещнат чужденец, убеден е, че го превъзходства, и неведнъж арогантно заявява патриотическата си гордост.

Вижда се, Алеко много добре ще да е познавал книгата на Лейкина. Когато е писал разказите си "Бай Ганю тръгна по Европа", той е имал предвид една действителност, в общи черти подобна на изобразената от Лейкина. Основата, същността и в двата случая е еднаква, разликата е в индивидуализирането, в характерните подробности, в начина на изображението.

Тъй че по никой начин ние не можем да свържем Бай Ганя с трайните и изключителните особености на българската националност. В повечето случаи у него изпъкват черти, които характеризират една преходна фаза в нашия живот и изобщо в живота на един народ с първобитна култура. Взет само по отношение на обществените и политически нрави, той се явява носител на качества преходни, обусловени от известни исторически обстоятелства.

В първата част той е представител на една среда, изостанала духовно твърде назад, една примитивна, неодялана среда, която няма понятие за западноевропейска образованост, не се поддава на културни въздействия, живее самодоволно със своя егоизъм, материалната изгода счита за върховно благо, а пороците си - за достойнства. Във втората част олицетворява едно общество, увлечено докрай от политическата поквара, скъсало връзките си с българската традиция, лишено от обществено и национално съзнание, от каквато и да е гражданска съвест, жадуващо само за лично благополучие. И в единия, и в другия случай той е продукт на своето време, изразява един преходен момент в развитието на нашия политически и духовен живот.

И тъкмо като нещо преходно Бай Ганю не застава пред нас в строго определени очертания - контурите му се губят, той не се поддава на едно определение, на една характеристика. Не е нито гражданин, нито селянин: облича понякога фрак, но също така носи и пояс. Един гражданин с жестовете и грубата психика на селянин; един селянин, вкусил от отровата на градската цивилизация.

Има нещо от комичната недодяланост на някой телалин, който иска да изглежда гражданин, от ориенталската хитрост на някой търговец, от алчността и продажността на някой долнопробен партизанин, от безхарактерността на някои съвременни наши вестникари. Повечето от това, що представя Бай Ганю, е все днешно, съвременно - вчерашното, миналото е по-друго, както ще бъде друго и утрешното, бъдещето: историческата действителност се мени, а с нея и духовният облик на поколенията, обществата и различните среди.

Вниманието на Алека е насочено не толкова към общото, трайното, типичното в българската националност, колкото към частичното, временното, менливото в българското общество. Бай Ганя характеризират не толкова признаците на националността, колкото особеностите на некултурността, взета в най-широк смисъл - една некултурност, независима от национални качества.

Само от становището на такива схващания и тълкувания бихме могли да обясним съдържанието и значението на създадения от Алека образ.