Стената на плача е вечно бяла, защото я мият сълзите на страдащите

В Йерусалим по Великден човешкото множество е в пъти по-голямо от това по всяко друго време на годината. И е обяснимо. По улиците патрулират приветливи, стегнати, спретнати войници, готови да ти се усмихнат и отговорят на поздрава ти. Приканиш ли ги да се снимат с теб, правят го с готовност.

Да дойдеш в Израел е сбъдната мечта, двойно по-голяма, ако е по Великден. Е, всеки си има своя съкровена мечта, но моята е като вид пътуване и изкачване в духовността. Пишеш своята мечта на листче и го пъхаш в пукнатините на бялата Стена на плача. До мен съседът плаче съкрушен, отчаяно, искрено се моли и изповядва. Видно е, че сърцето му е разкъсано на парчета. Тук той е сам пред Бога, само пред стената, като разтворена, прочетена от Господа книга на живота му. Сигурна съм, че и Бог е до него, винаги е близо до плачещите. Стената е подобно бяла длан, разтворена да посрещне всяка мъка, молитва и болка. Тя е

като разтворена врата към Бога

отправяш молитви и надежди, плачеш и молиш да бъдеш чут в болката и страданието, призоваваш да ти се помогне в беда и тревога, успокоен в упование. Тук сърцата са отворена врата към небето. Млади израилтяни идват, изглежда често, за да се помолят. До мен трима младежи с раници на гръб лепят чела на бялата стена. Казват каквото има да споделят, и се отдръпват. Пречистени и умити. Плачът втечнява болката, молитвата в сълзи умива тялото и душата от страданието. И те се пълнят с надежда. А стената остава бяла, умита повече от две хиляди години със сълзите на милиони молещи се хора, дошли тук от цял свят. Затова стената остава вечно бяла – умита със сълзите на човешкото страдание и надежда.

Всички врати на храмовете водят към светини, съхраняващи християнските ценности, свързани със саможертвата на Спасителя. Основният храм се отваря сутрин на залез и се заключва вечер от арабин, мюсюлманин. Не се разбрали петте православни църкви кой да държи ключа към тази светиня. Затова го отстъпили на друговерец, на мюсюлманин. А Бог за пореден път доказал, че всички сме равни пред лицето Му, независимо каква вяра изповядваме. Затова арабинът и неговите поколения вече от столетия отключват и заключват портите на Божия храм, приели го като мисия на своя живот.

Входът към голямата църква е величествен

Тук всичко е в мащаби, подобно извисения многократно дух, където посетителят очаква да види светините, да усети Божието присъствие. Спирам пред каменната плоча, върху която е положено тленното тяло на Спасителя. Хората коленичат, допират чела в студената розова повърхност на мрамора, всеки потънал в своите мисли. А аз си представям, че тук лежи моето тяло, моите длани и нозе са прободени с яки пирони, защото моето тяло е разпънато вече от няколко десетилетия, през целия ми досегашен живот. И колкото Спасителя е жив, толкова и аз съм жива днес, благодарение на Него, защото той умря в човешки мъки вместо мен. А аз приемам вярата с цялото си сърце и изричам поредната си изповед. Неговата саможертва е за мен и за всеки от нас.

Не знам дали после сънувам или се вълнувам прекалено много, но крача по тесните улички на града и отмервам разстоянията между 14-те места, където Христос е спирал по Виа де ла Роса, поел на гръб дървения кръст, на който ще бъде разпънат. Крача по същите плочки на тясната уличка, по която се разминават хора с разноезична реч. Дори не християни, повикани кой знае защо да минат по същия този Господен път, сякаш за да се събудят в духа и в Божието величие.

Каквото и да ми предлагат напористите търговци по улиците на града, остава незначително, щом си изпълнен с мистичното величие за примера и саможертвата на моя Бог. Чак като тръгна да напускам страната, на летище Бен Гурион смугла девойка ми задава въпрос на какъв език искам да ме пита разни неща. Това са обичайни процедури за сигурност, доста по-строги в сравнение с другите летища по света. Уточнявам езика и тя ми изрежда въпросите си: дали не нося чужд багаж, дали някой ми е дал своя багаж да го нося със себе си, дали това е тъкмо моят багаж, дали някой ми е дал нещо даром. Е, тук вече не издържам, макар да продължавам сериозно да отговарям на въпросите. Защото няма шега, всичко е много, много насериозно. Но като отминавам, вече минала проверката, се обръщам към нея и с усмивка й казвам, че в Израел никой нищо безплатно не ти дава.

Тя също се усмихва, разбрала шегата. Макар че в магазинчетата навсякъде ми предлагат безплатно да опитам от това или онова, да ми дадат в бонус още нещо, ако купя едно. Макар че никой не те задължава да купуваш. А разнообразието е толкова голямо, пищно и в изключително цветово изобилие, че се чудиш накъде да погледнеш. Дали към тениските с надпис на арабски, до тези с надпис на израелските тайни служби. Е, отминаваш с разбиране – търговията и интересът е над различията, като че се подиграва на борби, войни и амбиции човешки. Защото животът на обикновения човек е суета и всичко останало също е суета, казал го е философът Сократ много преди Христа, но актуално и до днес. А божественото величие е вечно.