Чан има над 200 роли за 50 години

Изключителният живот на азиатската мегазвезда Джеки Чан получава вълнуващ прочит в “Остарях, преди да порасна” - неговият личен разказ, издаден на българския пазар от “Изток-Запад”. Чан обича да казва: “Аз съм обикновен човек, който има смелостта да прави необикновени неща.” В книгата си големият актьор откровено разказва за успехите и за провалите си, за драматичните моменти в живота си, за многобройните травми, за рано сполетялата го слава и допуснатите грешки. Днес той има всичко, което може да си пожелае един човек на изкуството: слава, богатство, звезда на Алеята на славата в Холивуд, “Оскар” за цялостно творчество... От страниците на тази книга обаче става ясно, че Джеки Чан си остава едно пораснало момче, влюбено в професията си, което гледа на света и на себе си с чувство за хумор и винаги е готово за следващото голямо приключение.

С 200 филмови роли и 50 години в развлекателната индустрия големият майстор на невъзможните каскади и благия хумор Джаки Чан заслужено е една от най-обичаните и разпознаваеми звезди на планетата. Той несъмнено е най-могъщият и успешен културен износ на Хонконг. Името му е запазена марка за невероятния му талант и стоманен характер.

Чан е майстор на бойните изкуства, актьор, продуцент, режисьор, каскадьор и певец. Той е прочут по целия свят със своя акробатичен стил, който включва чист екшън и комични елементи. Джаки пише, режисира и участва във филми, които съдържат някои от най-опасните каскади, запечатвани някога. Той е известен с това, че сам изпълнява на пръв поглед невъзможните номера, а по традиция по време на финалните надписи в неговите филми се пуска компилация от неуспешни каскади и пребивания. Джаки е чудо на биологията, защото след толкова много роли и контузии той продължава да е гъвкавата пантера от Изтока, покорила Запада.

Чан е виртуоз в бойното изкуство кунгфу и заедно с легендарния Брус Лий е един от най-важните популяризатори на този стил в целия свят. Джаки играе в киното още от дете, прави няколко роли през 60-те, а през 70-те се утвърждава като една от големите звезди в Хонконг с иконични изяви в жанрови шедьоври като “Китаецът сваля веригите си”, “Легендата за пияния майстор”.

През 90-те той пробива и в Холивуд с американски тупалки като “Първият удар на Джаки Чан”, “Сблъсък в Бронкс” и най-вече с изключително касовата поредица “Час пик”, в която си партнира с комика Крис Тъкър.

Джаки има свои звезди на Алеята на славата в Холивуд и Авенюто на звездите в Хонконг.

Той е културна икона на няколко континента, бил е герой и вдъхновение на множество поп песни, комикси, рисувани поредици и видеоигри. Малцина знаят, че Чан има школуван оперен глас и е музикална звезда в стиловете китайски кантпоп и мандпоп. Чан е издал десетки албуми и често пее песните в своите филми.

След 50 успешни години в киното състоянието на Джаки се оценява на повече от 350 млн. долара.

Днес, на 63 години, неуморимият Джаки Чан продължава да работи с темпо, което е непостижимо за огромното мнозинство играчи в Холивуд и отвъд него. За 2017-а са планирани премиерите на седем филма с участието на Чан. Както обикновено той изпълнява главната роля в повечето от тях. Голяма част от проектите са комбинация от екшън, фентъзи и комедия, а в няколко анимационни филма Джаки ще даде своя глас. Най-интересният за масовата публика бъдещ филм с негово участие си остава “Час пик 4”.

 

А-Пао

Откъс от книгата „Остарях, преди да порасна“

Родил съм се в Хонконг, на 7 април 1954 г. в Годината на коня. Моите родители са ме нарекли Чан Ганшън .

В утробата съм бил неспокоен, много съм се въртял. Това, разбира се, не е чудно, чудното е, че майка ми е била бременна с мен десет месеца. Все не съм искал да изляза на бял свят. Когато започнали родилните болки, баща ми я закарал в болницата, тя виела от болки, но след като я прегледал, лекарят казал, че плодът е много голям, раждането ще е трудно и неговият съвет бил да се направи цезарево сечение. Баща ми подписал документите и операцията продължила приблизително два часа. Родил съм се пет килограма и половина, което учудило и родителите ми, и лекарите. Това било новина за местната преса и ме нарекли “бебето гигант”.

Защото съм се родил толкова голям, детското ми име е било А-Пао . Наричаха ме понякога и Пао-Пао.

През 50-те години на ХХ в. родителите ми избягали от Китай в Хонконг. Баща ми намерил работа като готвач при френския консул, а майка ми - като прислуга, по онова време за бежанци това било голям късмет. И макар материално да не бяха много добре, аз от рождение съм живял в резиденцията на богати хора на връх Виктория. Другите къщи, луксозни и просторни, бяха отпред, а нашата тясна и обикновена къща беше спотаена отзад. Семейството на консула беше много благосклонно към нас, но все пак чувствахме, че живеем в различни светове.

Искам да разкажа един малък епизод.

Цезаревото сечение струвало няколкостотин хонконгски долара, а родителите ми нямали такива пари. Операцията направила жена, която нямала деца, и тя предложила на баща ми, ако ме дадат на нея, тя не само ще поеме стойността на операцията и на престоя в болницата, но и ще им даде петстотин долара. Това били доста пари и баща ми сериозно се замислил. Тогава наистина много бедняци давали децата си на богаташи и за да получат пари, и за да осигурят добро бъдеще на детето. За щастие моите родители не са се съгласили и не приели сделката. Все пак аз съм бил първото им дете и им било жал. Приятелите на баща ми го подкрепили: “Правилно си постъпил, това може да ти е последното дете!” Мама тогава била на около четирийсет. “Десет месеца бременност, пет и половина килограма, това дете непременно ще се прочуе!” Дали му пари назаем, за да може да плати, а аз да израсна с родните ми баща и майка. Нашата къща беше чиста, но и много тясна, тримата живеехме на малко повече от десет квадратни метра. Мебелите беше направил баща ми, а майка ми винаги ги лъскаше, за да блестят. Бил съм много ревливо бебе и не съм ги оставял да спят. Не стига, че съм будел моите родители, но не съм давал да спи и семейството на консула. Те бяха изключително възпитани хора - понякога слизали, за да видят какво ми е, да не би да ме боли нещо и моите родители страшно се притеснявали. Често виковете ми безпокоели и хората в съседните къщи; и посред нощ се чувало: “Чие е това дете, дето крещи така? Не ни оставя на мира!” И тогава майка ми бързо ме изнасяла в градината, веела ми с ветрило, тихо ми пеела и ме приспивала. Бил съм много тежък и мама много се изморявала - работела през деня, а нощем ме носела на ръце.

Много добре помня, че баща ми по цели дни работеше в кухнята, а майка ми носеше купища непрани дрехи в пералнята. Когато малко поотраснах, мама ме вземаше със себе си - тя миеше, гладеше, подреждаше. А аз пълзях под краката є, пречех є. А ако тя ме изпуснеше от погледа си, гълтах или някоя хартийка, или парче сапун. Тя много се ядосваше. След това намери начин да се справя с мен - слагаше ме във вана, пълна с вода, и аз бях щастлив, плясках във водата, а тя имаше можеше известно време да работи на спокойствие.

Баща ми казваше, че като дете повече съм приличал на майка ми, по рождение имах дълга коса, малки очи и бях доста пухкав. Има още една срамна подробност - от прекалена любов майка ми ме кърми цели три години, не се отказвах дори когато тя вече нямаше мляко. Понякога, когато вече се бе отървала от мен, имаше възможност да се отпусне и да поиграе маджонг със съседите, аз є повдигах блузата, като се надявах да пийна мляко.

Когато станах на четири, баща ми започна да се държи по-строго с мен. Всяка сутрин, щом се съмнеше, той ме измъкваше от леглото и ме повличаше да тренираме. Често заедно вземахме студен душ. Баща ми имаше златни ръце, успя от всякакви боклуци да ми измайстори уред за тренировки и всеки ден внимателно следеше как тренирам на него. В миналото той бе изучавал стила ушу хунар и ме научи на някои прости упражнения и похвати.

А на шест въобще не ми се ходеше на училище. Всеки ден вършех лудории, губех си раницата с учебниците. Харчех парите, които родителите ми даваха за транспорт, за спагети с риба и яйце. А и вкъщи не бях от най-тихите, до върха имаше склон, залят с бетон, често се пързалях там и изтривах подметките на маратонките ми. Налагаше се да ходя при един стар обущар и да го моля да ги поправи.

Съседите често ме питаха:

- Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

- Летящ човек!

- А как ще летиш?

- Ще летя високо, много високо! - отговарях, а те ме предупреждаваха:

- Само не се опитвай сега, изчакай, докато пораснеш, иначе ще си счупиш главата.

Съгласявах се. Но всичките ни стари съседи казваха: макар че съм много палав, съм умен.

Детството на палавия А-Пао беше много кратко. Когато родителите ми разбраха, че не съм пригоден за учене, те намериха друг вариант. Резултатът беше, че прекарах десет години в “безпросветен мрак”, но тъкмо тези десет години създадоха днешния Джеки Чан.

1. Ганшън означава буквално “роден в Хонконг”.

2. Йероглифът “Пао” означава “оръдие”.

 

Реч на Джеки Чан при получаването на „Оскар“ за цялостно творчество

Добър вечер, тук съм от името на борда на директорите и актьорската гилдия, за да изнеса завършващата реч на тази магическа вечер. Както знаете, наградата на борда е възможност Академията да признае изключителните постижения за цялата кариера на един актьор. На всичкото отгоре говорим не за кой да е, а за Джеки Чан, човека, заради когото поставям “чан” в “чантастичен”. През почти целия си живот той работи по филми, свързани с бойни изкуства, и по комедийни екшъни - два жанра, които по някаква причина са, как да кажа, недостатъчно добре представени на “Оскарите”. Това обаче ще се промени, ако лично аз имам глас в решенията. За мен е особено удоволствие, че мога да призная невероятната креативност на Джеки, изумителната му дарба за физически подвизи и пълната му отдаденост към работата му с почетния “Оскар” тази вечер.

Добрата актьорска игра идва в много и различни форми, но ако си актьор, винаги я познаваш, когато я видиш. Към днешна дата филмите на Джеки Чан са най-разнообразни: има някои изключително сериозни, направо страховити, а други са невероятно смешни, до степен да забавляват милиони хора по света.

От една страна, за Джеки можем да кажем, че е китайска версия на Джон Уейн - за сериозните филми, и на Бъстър Кийтън - за комедиите. Как е възможно да откриваме двамата в един човек? Талантът му наистина трябва да е чантастичен!

Ала Джеки прави нещо, което никоя от тези филмови легенди не е била способна да направи. Никой от тези велики - велики!- киноактьори не е слагал кадри с гафове от снимачния процес, течащи паралелно с финалните надписи на филма, а и дори да е имало такива, те никога не са показвали Джон Уейн или Бъстър Кийтън с пукнат лакът или с разкъсано сухожилие.

Това е само една от многото причини, поради които за цялата Академия е чест да почете Джеки Чан-Чантастичния. Джеки Чан!