Пореден откъс от бестселъра на Елисавета Логинова „Царичина - съдбовен контакт”

С началника на генщаба ген. Любен Петров си имахме доверие

Новата книга “Царичина - съдбовен контакт” на феномена Елисавета Логинова (издателство “Кибеа”) разказва за загадъчната подземна експедиция на военните, която тя води до внезапното й закриване през 1992 г. През годините оттогава случилото се около Царичина си остава едно от най-вълнуващите и необясними неща в съвременната ни история. Днес ви предлагаме със съкращения откъса “При президента Желю Желев”.

Докато течеше работата в Царичина, често трябваше да присъствам на срещи с представители на властта от различно ниво. Сред най-запомнящите се беше разговорът с президента Желю Желев. На 30 септември 1991 година, насред работния ден получих от своите Учители информацията, че ще бъда извикана на среща с него. Докато чаках хората да излязат от тунела, за да споделя с тях новината, препрочетох написаното няколко пъти. Да вярвам или не? Аз – при президента на България? Ами ако е истина?! По това време на мястото на генерал Минчев като началник на Генералния щаб беше назначен генерал-полковник Любен Петров, но нашата работа продължи по същия начин. Новият началник на генщаба подкрепяше нашата работа, дойде на обекта няколко пъти. Правеше впечатление на ерудирана личност с широки интереси. С него сме водили множество разговори по най-различни въпроси, свързани с политика, физика, космос, история и т. н. Мисля, че доверието ни беше взаимно.

Едва изчаках екипа да излезе от тунела. Събрахме се в канцеларията и аз им прочетох съобщението “отгоре”. Лицата на хората светнаха от въодушевление. Започнаха оживено да се надпреварват с различни предположения как ще мине бъдещият разговор с президента. Както винаги, всички приеха информацията като безспорен факт, докато аз и вярвах, и не вярвах. Защо се съмнявах, когато информацията от Учителите винаги беше точна?!

На сутринта се обадиха от кабинета на генерал Любен Петров. Двамата с генерал Динев трябваше да се приберем в София и да отидем в Генералния щаб, защото на другия ден беше срещата с Президента. Нападна ме старата тревога, върнаха се притесненията какво ще трябва да направя, за да убедя самия държавен глава в способностите си и в истинността на контактите ми с Водачите от другите светове? Ще повярва ли той в новата реалност, която се откриваше пред нас? Хората от екипа се вълнуваха не по-малко от мен, макар че бяха убедени в успешния изход на срещата и не се съмняваха нито за миг, че ще съумея да защитя проекта.

Първо, двамата с генерал Динев трябваше да отидем при генерал Любен Петров. Говорихме дълго, направихме обобщение на цялата досегашна работа и преценихме заедно какво да покажем на президента. Моите Учители ме увериха, че няма повод за притеснение, защото срещата ще мине чудесно, а и Те самите ще се представят на ниво пред най-важната личност в България. Вдъхнаха ми кураж, че човекът бил спокоен, уравновесен и с аналитично мислене и че щял да продължи експеримента.

Срещата [при Л. Петров] приключи и аз се прибрах вкъщи, където ме чакаха моите две малки момченца. Със свито сърце ги бях оставила на грижите на бабите. Аз им липсвах, както и те на мен. Едва прекрачих прага на дома ни, когато децата се хвърлиха към мен и… притесненията за бъдещата среща се изпариха. Останахме будни до късно и те поискаха да им разкажа за звездите. Започнах да съчинявам на глас нова приказка и не спрях, докато децата не притихнаха и заспаха. Погледах известно време блажените им личица, озарени от обич, и леката усмивка, стаена в извивката на устните им. Аз също си легнах без помен от тревога за предстоящата среща.

[…] Около обед на другия ден пред нас спря черната волга на началника на Генералния щаб. За миг си спомних деня, когато за пръв път отидох в Министерство на отбраната. Сякаш всичко отново се повтаряше. Уж бяха изминали десет месеца от началото на работата ми в Царичина и трябваше да съм събрала опит, да съм се научила да вярвам на моите извънземни Водачи и да не се стряскам от срещи с високопоставени личности... Увереността ми от предишната вечер се беше изпарила. Докато се измъчвах от догадки и опити да се успокоя, неусетно стигнахме пред Президентството, пред което вече ме чакаха генералите Любен Петров и Динев. Влязохме в огромната сграда и тръгнахме по застланите с червен килим коридори. Сърцето ми се сви още повече. “Къде си тръгнала, Елисавето? Какво ще правиш при първия човек в държавата? Ще ти стигнат ли силиците да го убедиш колко е важно това дело? Толкова много хора ти вярват, ще се справиш ли?” Отговорността вече ми се струваше непосилно тежка, защото от тази среща зависеше дали работата ще продължи.

Поканиха ни да влезем при началника на кабинета на президента. Седнахме, за да изчакаме Желю Желев, който щеше да дойде всеки момент. Десетина минути по-късно той влезе и се ръкува приятелски с нас. Вдъхваше спокойствие и респект, предразполагаше с непринуденост и непресторена топлота. Успях да се взема в ръце и да си събера мислите. Той ни покани да седнем около масичката за гости и разговорът започна.

На срещата присъстваше и съветникът му по националната сигурност генерал Стоян Андреев. След краткото въведение на Любен Петров думата взе генерал Динев, за да разкаже подробно за работа в Царичина: какво е направено до момента, как виждаме нещата по-нататък и т. н. Президентът се обърна към мен и поиска да зададе няколко въпроса на моите извънземни Водачи. Въпросите бяха свързани с физиката. Отговорите видимо го изненадаха. После ме помоли да покажа текстовете и как ги изписвам. Гледаше с нескрито удивление как символите бързо запълват белия лист. Оттам разговорът се прехвърли върху темата за древни езици и писмености.

За срещата беше предвиден един час, но разговорът продължи неочаквано дълго. От сутрешното ми напрежение нямаше и следа, изпитвах истинско удоволствие от увлекателния разговор. Накрая, тъй като времето беше напреднало, президентът Желю Желев стана и заяви: “Много мислих върху този експеримент и не съм против. Нека да продължи колкото трябва. Аз вярвам във вашата работа, а това, което видях и чух сега, ми е достатъчно да дам съгласието си”. Спогледахме се с генералите – те изглеждаха доволни, а аз усетих как ме изпълва удовлетворение от добре свършената работа.

Мислено благодарих на моите космични Водачи за това, което правят за мен, за нас. Че не ме подвеждат нито за миг, че са винаги точен и неизчерпаем източник на знание и интелект, че притежават способността да излъчват информация на различни нива и по различни теми, която напасват спрямо човека, с когото контактуват. Бях им признателна, че са избрали мен. За кой ли вече път получавах неоспоримо доказателство, че Те виждат и знаят това, което ние узнаваме по-късно. От тях научих, че всичко се проектира и се случва, преди ние да го видим и усетим, а и далече преди изобщо да излезем на житейската сцена. Те ми дадоха знанието, че всичко е вибрация и енергия, на чиято основа се разгръща целият ни живот.

Но повече за това – във втората част на книгата.