Само преди десетилетие това място било недостъпно за обикновени туристи

От Хацвали се виждат най-високите върхове

Това е от онези мигове в живота, когато сърцето се разтуптява, свива се в стомаха ти и не знаеш накъде ще го подкара адреналинът – през гърлото или през алтернативния път. Мигове, в които разбираш, че красотата убива, стига да подцениш битовизма на собствения си живот.

Земо Сванети или Горна Сванетия е онази част от Грузия, за която времето е спряло. Само до преди началото на 21-и век, това място е било практически затворено за света. 140 километра от Зугдиди (столицата на Мегрелия) до Местия – столицата на областта, се изминават между 3 и 4 часа, в зависимост от метеорологията. Колкото повече се навлиза в сърцето на Кавказ, толкова повече върховете се издигат, а склоновете около пътя стават все по-стръмни.

Когато вали дъжд или се топи снегът няма просто свлачища, планината се мести. Няма каменопади, а реки от кал и скали. И това е днес, когато има нормален път и практически свободен достъп до сърцето на великата планина. Преди това тук влизането е било като в роман на Стругацки, в който времето се изкривява, спира, а животът може и да изчезне.

Днес има хотели, има ресторанти, има летище и развиват ски курорт, но времето продължава да бъде експеримент в трактовките на Айнщайн за относителността. И много красиво. Величествено до бездихание.

Така подведен от вътрешната си поезия, тръгвам след снимката, която смятам за съвършена. През нощта валя много дъжд и когато неочаквано се появи слънце, склонът северно от Местия изглеждаше прекрасна палитра – синьо, облачно, снежно, пролетно зелено, разорано кяфяво. И онези величествени каменни кули, които са строени през времената, когато българите са стягали въстанието на Асеневци.

Един съвет от мен. Никога рано сутрин не вървете по стръмна кална пътека в Местия, миришеща на тор и съпроводена от двете страни с височки огради. Така най-лесно може да се изпита любовта на Бог към човек.

Кадър след кадър, стъпка след стъпка към великата снимка (доста посредствена в действителност) и ето ме в клопката. Аз следвам снимката, а нещо тъмно иде след мен. Нагоре е стръмно, а назад черен бик. Не го виждаш. Усещаш го зад гърба си, а когато се обърнеш към него, куражът ти вече е изтичал на горе по пътеката.

Застинал е лидерът на стадото в началото на пътека, а зад него припират още две бичета – по двеста-триста кила едното. Той ме гледа втренчено и нещо съобразява. Чуди ми се най-вероятно, защото отгоре на всичко съм и с червено яке. Знам, че говедата не разпознават червеното като цвят, но откъде да съм сигурен. Спомням си, че на коридата в Мадрид биковете налитаха на червеното, а си спомням и какво се случи с един матадор, който подцени говедото. Много го болеше. Беше целият в кръв, но за разлика от мен беше млад и амбициозен. В края на битката му подариха топките на бика - след бурно размахване на бели кърпички. Ако имах бяла кърпа – щях и аз да я размахам, но нe за триумф, а за да се отърва от участта бикът да си направи пир с шашлик от бели момици.”

Да побягна нагоре – не става, докато направя пет крачки, не е ясно какво първо ще ми се случи в този размножителен сезон. Да тръгна надолу си е чиста агресия, а и няма как да се разминем. Е, размина се, защото когато човек го е страх, намира сили да прескочи ограда.

В долината на река Мулахура животните са щастливи – имат всичко и най-вече свободата да вървят, където си пожелаят. След векове на родова говежда памет, дори вълците ги познават поименно и не ги нападат. Вечер се прибират по домовете и така е и зиме, и лете. От тях идва и гощавката вечер в уютните кръчми – солгуни, шишлици, хачапури, оджахури.

Горна Сванетия е региона, който най-късно е приел християнството от цяла Грузия – някъде по времето на българското покръстване. Още от времената на Давид Строителя и Царица Тамара това място е било съкровищницата на Грузия. Наближат ли чужди орди, надвиснат ли черни облаци, имането на царството се складира тук. На кой гавазин да му хрумне, че в тази велика кавказка пустиня има живот. Сванци са известни със своите каменни кули. Приблизително са високи около 25 метра. Още с навлизането в долината те поразяват със симетрията, хармонията, в която са подредени. Като войници-великани на пост. Някога са били свързвани с подемни тунели и местните били винаги готови за бой. Няма сведения обаче някой дори да се е опитвал през последните хиляда години да превзема долината. Би било безсмислена загуба на време и живот. Да тръгнеш да се биеш със сванците е все едно да застанеш на пътеката на бик.

Но това не прави местните мирни хора. Докато чакали да дойде враг отвън, в тази среда, където можеш да умреш от красота и скука, са възниквали сериозни, вековни родови междуособици. Можем да ги сравним с албанците от Тропоя или сицилианците. Вендетите са били нещо нормално тук, както и кражбата на моми. Ами така е то, като пуснеш кравите и изпиеш една чача, какво друго да правиш освен да се биеш и да крадеш невести. Това обаче е минало, защото сега туризмът набира сила и няма време за скука.

Само преди години над Местия бе построен поредния ски-курорт в Грузия – Хацвали. Струва си да се качи човек, дори и да не кара ски. Прочутото кафене на горната станция на лифта предоставя феноменална гледка. Оттам могат да се видят всички най-високи върхове на Кавказ – От Елбрус и Ушба на северозапад, до Шхара, Джанги-Тау и цялата Безенгийска стена. А в далечината се подава и Казбеги.

Тези върхове са най-главната причина човек да дойде тук – най-красивата и величествена част от Кавказ. За препоръчване е маршрутът от Местия до най-високото село, постоянно обитавано в Европа - Ушгули. Разстоянието е около 45 километра и ако първите 10 от тях се изминават относително бързо, за останалите трябват между 2 и 3 часа в хубаво време. Обикновена кола тук не може да мине – задължително е високо проходим автомобил, но дори и да притежават, туристите рядко се наемат да тръгнат сами. Клопките са навсякъде, а една грешка може да завърши в пропастта. Особено след дъжд, летящите по склонове каменни късове могат да бъдат смъртоносна опасност.

Малко преди Ушгули пътят се изкачва на близо 2000 м. а хребетите наоколо са стръмни и високи над 3000 метра. Когато се търкулне един камък, спира само ако е уцелил нещо по пътя си. Усещането е неприятно, когато чуеш свистящия звук като от прелитащ снаряд.

Ушгули е сбор от четири махали, като най-високо над тях се извисява манастира Ламария (Света Богородица), построен някъде между ХI и XII век. Намира се на близо 2400 м. н.в.

Долината завършва или започва – въпрос на гледна точка - с най-внушителната алпийска стена в Европа – Безенги. Тя е хребет от десетина върха, шест от които са 5-хилядници, а останалите са над 4 хиляди метра. Много рядко алпинисти предизвикват планината. Да се направи траверс през цялата стена отнема между една и две седмици. Времето се променя постоянно, свирепи ветрове се появяват за минути, а лавините са единственото нещо, което се движи в района.

Цялата мистика на Сванетия обаче се заключава в един връх – Ушба (4710 м.). Той дори не е сред най-високите в Кавказ, но е един от най-зрелищните и трудни за катерене в Европа. Само няколко българи са успявали да го изкачат, като първи на него стъпва Христо Проданов през 1970 г. До подножието му може да се стигне много лесно, защото има хубав асфалтов път до последното възможно село – Мазери. Големият проблем с Ушба е, че е в собствен свят. Може в цял Кавказ да е слънчево и само горната част на върха да е потънал в мъгла. Мистика.

Вечерите в Местия си струват. Има няколко ресторантчета, които знаят как да обслужват клиенти, другите са на нивото на ранния Балкантурист – очакват повече, отколкото дават. Та в тия, в които си струва, или като “Лайла” са били на Запад и знаят как се сервира и обслужва, или са такива като кръчмата до хотелчето Нино, където идват и местните хора. Точно там, когато има гости или е петък вечер, пее група от четири момчета. Песните на сванците са много по-стари от християнството тук и са обикновено за подвизи, любов или възхвала на планинските божества. Първо езическите кумири, а сетне и христовата вяра са пазили сванците от злото – било то свирепи бури, тежки зими, подли нашественици, било то диви зверове, пък било то и бик на пътеката. За останалото си имат песни и чача.