В репертоара ми са кръчмарско право, кръчмарска ръченица, кръчмарска бялароза, кръчмарско македонско и новогодишно дунавско

Не е лесна работа тая с хората. С народните хорА, имам предвид. Винаги съм смятала, че съм средностатистическа извадка, поне що се отнася до рипането под съпровод на тъпан, гъдулка и кларинет. Светът е пълен с такива като мен, добили опита си в народните танци по сватбите на по-големите си братовчеди или по студентски запои, и обикновено тоя опит се изчерпва с гърчаво право хоро, нескопосна, но ентусиазирана ръченица и бодри викове Ийй-ХУ, ОПА, А ТАКА! И до ден днешен като ме питат дали съм се занимавала с танци, скромно отговарям, че имам участия по разни обществени събития(банкети), както и по сватби и кръщенета. И това не е лъжа! Още помня изпълващото чувство на гордост, когато преди …ъъъ… сто години, братовчед ми се зажени и баба ми даде два лева, да отида да поведа булчинското хоро. Бутнах потната двулевка на булката, стиснах в дясната си ръка жулещата дантела на букета, а с лявата – ръката в относително бяла сатенена ръкавица и задърпах върволицата от пияни в разни степени роднини по дансинга на ресторанта. Отстрани съм била покъртителна гледка – на подскоци и придрусвания, развяла букета, все едно е нунджако, нахилена от щастие...

Булчинското хоро е т'ва, алоо! Толкова щастлива съм била, колкото може да е само осемгодишно момиченце, издокарано с огромни пандели, чистак нов бял чорапогащник и специално купена за мероприятието рокля, което изведнъж се е оказало начело на събитие, огромно по значимост в детския му свят. По-вероятно заради виното и ракията, погълнати от разнежените сватбари, нежели от танцувалния ми талант, изпълнението ми пожъна невероятен фурор, а на мен така ми хареса да ми викат “Браво! Ура! Да живей! Още!”, че баба се видя принудена да се бръкне за още две-три двулевки. Пък два лева си бяха пара, да ви кажа.

Така се роди моята любов към хорАта. С участие пред публика и с бурни овации. Като ти тръгне от първия път тъй, как да се спреш, ми кажете. Но Съдбата, тая кучка, въпреки явния ми афинитет към танци, сцена и аплодисменти, явно имаше други планове за мен, затова всячески ме отклоняваше от мига, в който да усетя порив да се запиша в танцов състав. Същи самороден къс злато, продължавах да блестя и трупам опит и самочувствие по сватби, кръщенета, нови години и служебни банкети. И така до ден днешен. В репертоара ми са включени кръчмарско право хоро, кръчмарска ръченица, кръчмарска бялароза, кръчмарско лиляномоме, кръчмарско македонско и новогодишно дунавско. Напълно приличен и достатъчен букет за, както отбелязах в началото, средностатистическа извадка.

Не знам какво накара Съдбата да си промени мнението, но след близо трийсет години сватбено-банкетни изяви, в лето 2017-то, в август, бидох заведена в Банско, на национален семинар по народни танци, организиран от клуб “Чанове”. Ела - вика ми кака Янка, която всъщност е по-малка от мен и на години, и на кила, но някои неща са извън времево-пространствените закони – та, ела, вика с мен, отивам на СПА и ръченици. Че как няма да дойда - отговорих и - аз това СПА-то и ръчениците за добър ден ги имам, стига да не ме караш в сауната хоро да играя, че е опасно за сърцето. Нищо ти няма на сърцето, вика тя, а и кой ходи посред лято на сауна, ще киснем в басейна. Замълчах си, щото в басейн ръченица не можеш да тропнеш, а около басейна няма сила, която да ме накара да задрусам полуголи форми в неравноделен такт, особено при наличието на публика, но любопитството ми надделя и без да се мая стегнах багажа.

И това беше НАЙ-ЯКАТА СЕДМИЦА, която ми се е случвала наскоро. И пак ще отида! Ще видят те, като поведа хорото… обаче, все пак, наесен ще се запиша в групата за начинаещи, щото трябва да знам кое-как се стъпва, дори самородното злато си иска шлайфане.

И освен това искам да заявя, че хореографите-организатори, са едни изключително търпеливи люде. Много търпеливи. Значи, аз, ако съм на тяхно място, щях да се пропия още на втория ден. И на бой щях да налитам. А те – корави. Усмихват се, смешки пускат, радват ни се. Как ли са се обливали в кръв танцувалните им сърца при вида на скупщината от кандидат-танцьори - ентусиазирани, зачервени, потни, които със старанието, повтаряемостта и елегантността на строително-изкопна техника се опитват да не изостават от темпото на разните му там “стъпка-прескок-спусък-стъпка”, “раз-два-ТРИИИИ!раз-дваТРИИИ!” и прочие.

Беше страхотно преживяване. Велико. Маравильозно, както викат по света.

П.п. Много ме е срам да го призная, но единственият, който беше по-зле от мен в хората и танците, беше няколкомесечното бебе на един от хореографите. Просто още не можеше да ходи.

П.п.п. ОБАЧЕ! До догодина така ще съм задобряла, че като отида, аз ще водя хорото!