Въпреки че игра в „Левски“ преди близо 18 години, името на Нешко Милованович все още е добре познато на „Герена“. Вече бившият нападател бе част от един от най-силните периоди на „сините“ по времето, когато клубът бе издържан от израелския бизнесмен Майкъл Чорни. Милованович стана два пъти шампион със столичния гранд, а освен това и взе купа на България. Години по-късно сърбинът бе част и от единствената до момемнта титла на „Локомотив“ (Пловдив), тази от 2004 г. Пред „Труд“ той говори за всички онези спомени от България, както и за настоящото му амплоа на треньор.

- Г-н Милованович, с какво се занимавате в момента?

- От 6-7 години съм треньор. Имам Про лиценз. В момента съм свободен, след като напуснах последния си тим. В Сърбия водих отбори от елита, а последният бе „Нови Пазар“. След това имах нужда от малко почивка. Сега съм готов за ново предизвикателство. Имам добра оферта, но не искам да говоря за конкретни имена. Ще кажа само, че не е от Сърбия. Времето ще покаже дали ще се разберем. Но така е при нас треньорите – винаги чакаме нещо.

- Наскоро признахе, че в България ще водите само „Левски“ и „Локомотив“ (Пловдив). Така ли е?

- Това е моята голяма мечта. В България съм играл за три отбора - „Беласица“, след това в „Левски“, а по-късно и за „Локомотив“ (Пловдив). Преди време имах разговори с ръководството на „железничарите“, но нещата не се случиха. Надявам се след време обаче да водя някои от тези два големи отбора. Едни от най-хубавите ми години в кариерата минаха в София и Пловдив.

- На „Герена“ ваш треньор беше Люпко, какво мислите за него?

- В едно интервю в Сърбия казах, че той е най-добрият сръбски наставник, който се е раждал някога. Там малко ми се сърдят за това мое признание, но това е истината. Когато друг сърбин спечели Шампионската лига, тогава ще го призная и него. Но Люпко просто е велик и ненадминат.

- А повлия ли г-н Петрович върху вашата треньорска кариера?

- Това, което съм научил от него го използвам на 100 процента. Петрович е доказано име, когато влезе в съблекалнята всички млъкват. Той знае не само как да води отбор, но и как да се държи с играчите. Всеки негов съвет е доказан.

- Търсили ли сте го за съвети, откакто вие поехте по този пъти?

- Преди 6-7 години, когато прохождах в треньорството, имах проблеми. Тогава водих един отбор от трета дивизия. Чух се с него и той ми даде ценни насоки за тактиката, за играчите. Впоследствие спечелих мача. Това е достатъчно красноречиво, нали?

- Той ли е най-добрият треньор, с който сте работили?

- В България треньори са ми били Люпко Петрович, Димитър Димитров-Херо и Едуард Ераносян. Това са много добри и доказани специалисти. На никой от тях не съм се сърдил, когато не са ме пускали в игра. Просто знаех, че правят и дават най-доброто за отборите. Освен това за „Левски“ сам си бях виновен. И досега се поддържам връзка с Люпко и Ераносян, но загубих контакт с Херо. Бих се чул отново с него.

- А защо вие сте виновен за периода ви в „Левски“?

- Много контузии получих за кратък период от време. Първо скъсах мускул в Албена, после се разболях от бронхит, след това дойде още една травма. Около 4-5 месеца бях извън терените, а това е много време.

- Ваши шефове като футболист са били Майкъл Чорни и Георги Илиев. Как се общуваше с тях?

- Ако тръгна да разказвам за отношенията ми с тях, мога да говоря с часове. Георги Илиев беше голям пич, лека му пръст. Обичаше футбола и даваше всичко за „Локомотив“. С него бяхме големи приятели. Той остава завинаги в сърцето ми. С Майкъл Чорни също бях в добри отношения. Разговарял съм с него няколко пъти, а той се държеше много добре. И за двамата мога да кажа, че въпреки наличието на много пари, бяха преди всичко хора. Именно такива като тях трябва да има във футбола. Благодарен съм, че животът ме е срещнал с тях.

- Следите ли сега случващото се в „Левски“?

- Разбира се. „Левски“ ми е на сърце, както вече казах. Но е неприятно, че вече 9 години нямат трофей. Това изнервя и феновете, които са 12-ия играч на отбора. Все пак половин България е от „Левски“. Иначе видях, че са заложили на доказано име, каквото е Делио Роси. Но италианецът трябва да знае, че на „Герена“ винаги се е играл атакуващ футбол. „Левски“ трябва да атакува, а не да се брани. По мое мнение в някои срещи Роси нямаше и късмет. Отборът играеше добре в някои мачове, но не печелише.

Сега Роси има 2-3 месеца, за да убеди, че е точният човек за клуба. В Европа ще си проличи най-добре неговата работа и влиянието му върху тима.

- А колко време е необходимо на един треньор, за да реализира целите си?

- За себе си мога да кажа, че винаги ми трябват поне 3 месеца. За това време трябва да опозная играчите напълно, да знам в какъв момент на кой мога да разчитам. Но аз съм малък още в този бранш. Конкретно за Роси е малко по-различно. той идва на Балканите от Италия. Тук сме с малко по-различен манталитет и култура. Това също оказва влияние.

- Като футболист бяхте част от тима на „Шанхай Шенхуа“, където в момента има нашествие на звезди. Преди години договор с бившия ви клуб подписаха Дидие Дрогба и Никола Анелка. Как беше по ваше време?

- Тогава не беше така. Пак имаше добри чужденци, но местните играчи бяха много повече. Аз бях в един отбор с Жуниор Баяно, който има близо 30 мача за Бразилия. Имахме и национали на Китай, но виждате, че в момента в страната работят имена като Марчело Липи, Фабио Канаваро и много други. Трябва да признаем, че там футболът върви нагоре от 2001 година. Постоянно мислят как да подобрят играта. Влагат се много пари, но с идея и конкретна цел.

- Дойдохте в България за бенефиса на Юлиян Петков. Какво беше усещането да се видите с толкова приятели и стари съотборници?

- За мен беше чест и голямо удоволствие да съм част от този празник. Юли е прекрасен човек, има голямо сърце. Нямаше как да откажа. С Далибор Драгич пътувахме 10 часа за мача, но искахме да бъдем в тази последна среща на Юли на терена. Хубавото е, че сега той придава своя опит на младите.

- А на кой най-много се радвахте да видите на стадиона в „Надежда“?

- О, на всички. И на Юли Петков, и на Гошо Георгиев, с когото бяхме съотборници в „Левски“, и с Велизар Димитров и Емил Гъргоров. С тях бяхме съперници на терена, защото те бяха част от отбора на ЦСКА. Но след последния съдийски сигнал мачът приключва, а приятелството остава. Хубаво беше да се видим пак след толкова години...