Събрали пари за храм, като продали правото да седиш в трон

С наредба ограничили разходите за сватби

Сигурно в страната няма град без Алея на кметовете, решавали съдбините му - десетки градоначалници с по един - два, дори и повече мандати, увeковечени с портрети. И кметството в Шумен има отскоро такава стена на кметската слава, но разликата с другите градове е, че Алеята тук започва с важен исторически факт за страната - през 1831 година в Шумен със султанска заповед се създава първата българска община. 12 будни българи съставят съвет, който поема ръководството на еснафския, църковния, просветния и културен живот в града. Може и да не е за вярване в наши дни, но всички те са служели без възнаграждение. А когато ги повикат, зарязвали кой каквато работа има, за да размислят за общите дела. Това разказва историкът гл. ас. Бета Хараланова, част от авторския колектив на шуменската кметска експозиция.

Източникът е безспорен, историята се позовава на описаното от възрожденеца Илия Р. Блъсков, живял, творил и преподавал в Шумен. Ето как пресъздава той първия общински съвет: “Он-икилиите. Първите запознати управници по уреждане на общински градски работи са биле он-икилиите - 12 членна комисия. Те водят началото си още от 1831 година. Он-икилиите са имали свой главатар, наречен баш чорбаджия. Най-влиятелното лице в град Шумен е бил Хаджи Сава, родом караманлиец: него почитали не само българите, но и самите турски управители, у които, както казват, ставали му на крака, а заптиите му стояли диван чапраз... Той е бил един силен представител на българското население пред Турското правителство: него наричали Баш Чорбаджия”.

А ето как са описани 12-те и задълженията им: “най-първите и богатички граждани, а именно: Хаджи Симеон, Х. Райко, Х. Бойчо, Х. Матю, Х. Герги, Х. Димитраки, Х. Ив. Башкалфаолу, П. Дерепапазов, Х. Ласку, Г. Ладугеров и Р. Златев. Всичките тия са служили без възнаграждение, но не само това, те още са били длъжни, време без време, когато се повикат на збирня, да напущат работата си и цял ден да размислят за общи работи”.

Известно е, че един от дузината - търговецът Димитраки хаджи Панев, през 1850 г. вече е председател на общината и по това време приютява в дома си водачът на Унгарската революция Лайош Кошут, припомня Хараланова.

Има данни и какви въпроси са решавали и колко умело са събирали средства он-икилиите, примерно за съграждане на храм. По разказ на обущаря Хаджи Ради Бешевлията, Блъсков пише: “Съберяха се членовете на общината, заедно с тях първомайсторите на еснафите, те знаеха горе-долу състоянието на своите граждани и до колко всякой един може да понесе по изплащането на новата черква. Сами определяха заемът и после всекиго повикваха в събранието”. В прав текст следвала покана - ти, кир Петраке, те видяхме достоен да помогнеш с 500 гроша, а ти, кир Иване, да помогнеш с 1000. Никой от поканени не отказвал, чувствали се почетени и наброявали предложената сума. Общинарите също не пасували, и се отчитали с пари, за да са за пример. Така изплатили, зографисали черквата, купили полилей и златни потири. После обаче, трябвало да се помисли за връщане на парите, записани като заем. Освен това, он-икилиите уверявали, че помощта се отнася и за направата на училище.

“Умни бяха тогивашните общинари и ето какво измислиха за приход, от който и заемите се изплатиха и готови пари останаха”, пише възрожденецът. Дошло им на ум, че кредиторите ще се поласкаят всеки да си има трон в църквата. Така на 300-та храмови стола сложили цени между 250 и 1000 гроша, за да има за всеки според “честта, имота, старината, службата”. И се започнало: “Ти, кир Димитраке, ще имаш трон срещу владишкия, на тая страна троновете са по-скъпи, по 800 гроша. Дал си в заем 500, дължиш още 300 на пангаря. Ти, кир Коста, ще имаш трон с определена цена 500 гроша, дал си в заем 300, ще платиш още 200 и ще го имаш откупен като свой до гдето си жив”. Този подход задоволил всички и те с благодарение си плащали горницата. Още повече, че предаването на троновете ставало със салтанати от свещенослужител и шуменците го имали за чест, “която бива веднъж в живота”. Така тронове се разпродали бързо, даже имало недоволни, че не са поканени. “Ако да беше станало с наддаване, то църквата би се позлатила”, документирал е Блъсков.

През 1835 г. шуменските общинари издават важна наредба - “Законник”, подписана от 30 души “сички чорбаджии шумненски”, явно разширен състав на българската община. Оригиналът е подарен на Историческия музей от наследници на дългогодишния кмет Х. Сава. Наредбата е издадена на 21 ноември, т. е. в началото на сезона на сватбите и регламентира всичко за тях, като е насочена към намаляване разходите на фамилиите. Казва се, че двама души ще калесват кръстника, а на годеж могат да отидат максимум петима, като се забраняват угощенията на софра и се заменят с почерпка от сладко и вода. Определя се размерът на даровете от страната на момичето - богатите дават 5 бохчалъци и 10 ризи, а бедните съответно 3 бохчи и 5 ризи. Страната на младоженеца купува пръстен, кована гривна от сребро или злато и пафти. Богатият може да брои за тях най-много 1000 гроша, средната ръка - 600, а бедният - 300 гроша. Има данни как са били платени учителите по онова време, които се числят към средната прослойка и за 600 гроша ниско платен даскал е трябвало да работи 14 месеца. Ако бакалско чираче се зажени пък, 300 гроша изкарвало за 44 месеца.

С наредбата се забранявало и ритуалното водене на младоженеца и младоженката на баня. Според проучватели обаче, законникът не е успял да изкорени този обичай и по-късно записани спомени разказват за предсватбени веселби с къпане, хора и гощавки.

Втората част на наредбата регламентира облеклото и накитите на българите в Шумен. Мъжете “пискюле да не носят и ингилишки шалове да ни завиват”, а на жените се забраняват зелени забрадки и дрехи. Защо зелени? Предполага се, че е на верска основа, защото цветът е свещен за мюсюлманите. Законникът остава най-ранният запазен общински документ, издаден с цел запазването на българската идентичност и предпазване на общността от стълкновения на верска основа.

Още един важен документ, съхраняван в шуменския музей, говори как е бил избиран градоначалникът, правата и задълженията му - той е от май 1850 г. “Гражданско определително зговорно писмо”, подписано от 51 души. Изборът е от сичкия народ и 12-те еснафа, упоменати поименно. Новата форма на управление заменя он-икилиите/дванадесетте/ с едно лице. Избраникът е наречен градоначалник или чорбаджия и получава заплата от “общонародната страна”. В задълженията му влизат да събира данъци, недобори, да се грижи за спазване на “гражданските редове”, за “сиромашките пари”, да вписва всички дарения в Църковношколска книга. При поискване трябвало да направи пълен финансов отчет пред избирателите. Имал право да поставя подпис и печат от името на обществото. Нямал право обаче, да взема решения сам, а единствено съгласувано с подписалите документа 51 българи. Те са изпълнявали ролята на съвет, поемал грижата да намери изход от по-сложни въпроси. Те избират и държат под отчет градоначалника, имали са и силата да сменят един административен чорбаджия с друг.

По публикации на: Доротея Георгиева и Георги Джумалиев и Сборника “Шумен и Шуменско XV-XIX век”